Светослав Иванов – в света на един красив ум

Когато предаването „120 минути“ започна своето излъчване по bTV, водещият Светослав Иванов обещаваше да не е червено, да не е синьо, да не е черно-бяло… Почти 4 години по-късно то е намерило своето място, искрено е, продължава с истината и е далеч от пълнежа с обикновени думи. Това се случва така, защото Светльо е такъв – умеещ да говори, умеещ да пише, умеещ да създава лабиринт, по който да те хване за ръка и да те води. Напред и към доброто.


Животът се променя на 33. Твоят в каква посока пое тази година?

Ако го сравняваме с живота ми преди 10 години – да, различно е. Ако се върна в годините назад, 2007-а беше изключително важна година за мен. Тогава за пръв път отидох в Ирак, тогава дойдох в bTV и започнах да навлизам в телевизията… Често се връщам назад. Това вече е сериозен период от време – 10 години. Мисля си как са минали, какво съм успял да свърша. Животът ми се развива добре, здрави сме, имам прекрасно семейство, дете, правя това, което обичам.

Знаеш ли, аз не планирам дългосрочно. По-скоро съм гледал да правя това, което умея, и нещата са се случвали от само себе си. Когато тръгваш по един път, много е важно да знаеш какво можеш. Приказката, че „всеки труд се възнаграждава“, е абсолютна истина.

А към какво подхождаш предпазливо?

снимка: личен архив

с негово величество Симеон Сакскобургготски

Не съм от най-предпазливите. Знам какво обичам и какво не обичам, какво мога и какво не мога. Например в живота никога не съм бил екстремен човек.

Не обичам високите скорости.

Не обичам вдигането на адреналин – няма да скоча от 20 метра в басейн или с бънджи – от мост. Просто това не е за мен. Но в работата се е случвало да отида на война и то няколко пъти. Тогава адреналинът е друг тип. А в живота съм по-скоро реалист, предпазлив, който не прави особено резки движения.

Ама ти като отиваш на война, това пак е в твоя живот?

Да, така е. Възприемат се по различен начин. В продължение на няколко години

приемах професионалния си живот като някакъв филм.

Много беше динамично, интересно, случваха се събития, обикалях света, бях тук или там. Честно ти казвам, изглеждаше ми като филм. Сякаш се гледах отстрани и участвах. Не гледах много сериозно на себе си. И все още се старая да не го правя, защото тогава ще загубя вътрешната си тяга.

Сегашният филм как ти се вижда?

Малко е по-различен, една идея е по-сериозен и по-истински. В живота на всеки човек идва един момент, в който осъзнава, че морето не е до коленете. Сега се замислям. Преди

отидох сам в Ирак, но сега не бих го направил,

защото вече има хора, за които знам как ще се притесняват, хора, за които нося отговорност. Не бих действал лекомислено.

Как човек се озаптява от тези неща?

Не съм се озаптил кой знае колко. Сега работата ми е по-различна, свързана е с предаването. Водя по-застоял начин на живот.

Издаваш втора книга. Успехът на първата „Там, където загинаха дърветата“ ли провокира следваща стъпка?

снимка: личен архив

с Richard Branson

Направих първата книга с много ясна идея – искаше ми се преживяванията, разказите да останат. Виж, може да сме млади, но когато минават годините, те избледняват, съзнанието ти започва да изкривява самите ти спомени. Имах възможността и професионалния шанс да попадна на места, които наистина промениха този свят. Представи си: пред очите ми избухваха революции, живях през това време, навлизах в професията, когато падаха диктатори, светът се преобръщаше с краката нагоре. Всичко това минаваше през мен – видях началото на арабската пролет с надеждата, когато тя започна, разочарованието, когато дойде краят й. Да разговаряш с братовчеда на Радко Младич в къщата, в която намериха генерал Младич, да отидеш в Афганистан, в Иран – държава, на която гледаме с много клишета в западния свят. Това се трупа и няма как да не ти се иска да споделиш тези спомени. Ако не го направиш, това би било мързел и егоизъм. То е интересно за хората. И успехът на първата книга го доказва. Към края си е вече трети тираж. Това много ме радва. Да ти споделя –

имам афинитет към писането

точно заради това чувство на историчност. В телевизията всичко минава и си заминава. Драскаш в пясъка, минава вълната, след което пясъкът става гладък отново. Докато това, което остава на хартия, то може да се прочете и след 10, 20, 30 години. Представях си как някой ден го чете дъщеря ми, как го осмисля, как го четат внуците ми… Това беше основният мотив да напиша първата книга. А също и втората.

Веднага след първата ли започна да замисляш втората „Чудовища и будители“ с издателство „Вакон“?

Не беше точно така. Всяка седмица „120 минути“ започва с коментар, в който казвам мнението си по даден въпрос. С течение на времето осъзнах, че много хора се припознават в това, което казвам. Пишат ми. Всеки един коментар има огромна обратна връзка. Получавам стотици, а понякога и хиляди съобщения от най-различни хора, които са съгласни или не са. Интересно е да проследиш отзвука. Тогава решихме да направим сборник с избрани коментари. Подбрахме 75 начала на предаването, 75 откъса, снимки… Отново за историята – какво се е случило в света или в България, как е рефлектирало върху хората, кои въпроси са останали незададени. Целта на книгата е да остави спомен от коментарите и събитията, които са ги предизвикали.

Кога се опитваш да си провокативен?

снимка: CultinterviewКогато виждам голяма несправедливост. Някои от коментарите ми са доста нападателни срещу определени явления в нашето общество. Извън тези три минути, нямам право да втълпявам своята гледна точка. Това би било непрофесионално.

Това, към което се стремя като журналист, е да покажа хората такива, каквито са,

да ги покажа ясно, за да може зрителите да си изградят правилно мнение. Когато някой лъже или не е искрен, моята задача е да покажа, че той крие нещо. Когато е искрен обаче, също искам да си проличи. Защото в днешния свят не е много лесно да си искрен, особено по телевизията, когато те гледат 1 милион души.

Знаеш ли, каня хора, които има какво да кажат. Това си го поставихме за цел с екипа – да каним хора, които да носят послание. Бягаме от баналностите. Зрителите мразят три неща – да им втълпяват какво да мислят, да бъдат подценявани и да им се представят клишета.

Кога си се стресирал преди интервю, поради прекален респект?

Вълнувал съм се преди срещата със Сесилия Саркози, когато тя дойде в студиото. Бях развълнуван и преди срещата ми с Лех Валенса. Цялото творчество на Стефан Цанев е респектиращо и ми беше интересно, когато се видях с него. Ако ме питаш дали съм се вълнувал заради политик, по-скоро – не.

А кога са ти спирали думите?

Когато разговорът не върви, гледам да го прекратя, защото е мъчение. Понякога се случва да не стане. Тогава много си личи.

Телевизията е скенер и се вижда кой какъв е.

Можеш да скриеш веднъж – два пъти това, което чувстваш. Но не можеш да го криеш непрекъснато.

Ако ти се дореве, можеш ли да си го позволиш?

Не мисля. Когато се сблъсквам с човек, изпаднал в беда, тогава със сигурност съчувствам, но по-важно е зрителят да усети тази емоция и ако на него му се дореве, да се разплаче, а не ти да го правиш, защото това е вменяване на емоция. А всяка вменена емоция е леко фалшива.

Страхуваш ли се от конфликти?

Имал съм много конфликти. Но подхождам към хората винаги с добро. Вярвам в тяхното добро. Но има хора, които отговарят с лошо.

Предимно.

Предимно. И тогава кръстът се обръща, и става меч. Но това са единични случаи. Не съм злопаметен. Нямам списък, защото бързо се паля и бързо ми минава.

Не правя компромиси с обкръжението си.

Просто, когато усетя, че с някого нямаме химия и не сме на едни вълни, гледам да прекратя.

Като при интервютата.

снимка: личен архив

със съпругата си Вяра Деянова

Да. Не правя компромиси със себе си. Вярвам в доброто начало на всяко човешко същество, но не всички са такива. А и не са длъжни.

Любовта тук и сега? Или завинаги?

По-скоро – завинаги. С Вяра (б.а. Деянова) сме заедно вече от 13 години. Представяш ли си?

Ама ти си бил много малък тогава…

И тя беше малка, да ти кажа (). В нейно лице намерих човек, с когото имам хармония. И създадохме семейство. Нашата любов има най-красивия възможен плод – дъщеря ни Йоанна.


снимки: Радостина Колева и личен архив