Известна дистанция, сериозен поглед. Гледах го директно и беше хубаво да установя, че е такъв премерен, без излишни реакции. И се замислих, че това вероятно идва от рисуването, което е белязвало живота му в юношеските години, тъй като до висша степен то е самотно занимание. Влади все още вади моливите, но киното и театърът са го придърпали повече към себе си.

“Игра на доверие” отвори ли нещо скрито у теб?

Със сигурност, защото това е първата роля на злодей, която играя. Досега ми се е случвало само в театъра, макар и рядко. В такава крайност и толкова откровено, не е било. А и все пак пред камера е доста по-различно.

У мен се отключиха демони, които може би всеки човек ги има, но ги потиска. А трябва да общуваш пълноценно с хората около теб, а не да живееш и да правиш глупости. Трябваше да бръкна надълбоко в себе си, в онова черното, и малко понапръсках героинята на Луиза.

Колко пъти се е случвало да искаш да счупиш нечия глава? Вътрешно, в себе си, те си остават там, дори понякога не ги изричаш на глас. И у мен ги има.

Освен това, което имам като личен заряд, имам и памет за неща, които съм чел и видял, и също носят отрицателна енергия. Създадох си представа как разсъждава този човек, какво го движи, защото, въпреки всичко, той до последно си мисли, че е предизвикан. Правил е най-доброто за тази жена, осигурявал ѝ е нужните средства и условия на живот. В неговата глава така протича животът между мъж и жена. Когато някой го вади от тези рамки, започва да агресира и да използва непочтени средства. Не знам дали сам си дава сметка, че това, което прави, е пълен абсурд.

Виждал си насилието от първия ред, макар и чисто психически, а не във физическия смисъл… Ти самият сподели за своето семейство неотдавна.

Това остава в съзнанието, защото е част от живота ми. Човек се отърсва от него, но го има там, така или иначе. Някои хора го потискат, а други се справят, като го приемат. Преодолял съм го. Споделих го, защото не съм съвсем бос в историята на “Игра на доверие”.

Кога най-стабилно си инвестирал в себе си?

Може би годините ми в Академията. Много късно се насочих към актьорското майсторство. Преди това се подготвях да кандидатствам архитектура, защото се занимавах с рисуване до 12 клас. Математиката ми беше проблемна. Видях, че там трябва да положа много усилия. Ако рисуването ми се удава, за другото трябваше да отделя време и енергия. Не го чувствах така.

Архитектурата беше желанието на моите близки, като по-перспективно и авторитетно. Но аз съм емоционален и интуитивен човек, затова рискувах четири месеца преди изпитите в НАТФИЗ. Обадих се на Иванка Шекерова, с която сме израснали къща до къща в Пловдив. Тя е актриса в Хасковския театър. Попитах я кой може да ме подготви и тя ме насочи към Евелина Николова. Отидох на среща с нея, тя ми обясни какво да си подготвя и започнах да ги уча, стана ми интересно.

Не исках да идвам в София,

защото за мен тя беше далечна, студена и неприветлива. Пробвах на консултациите, за да си сверя часовника, да видя какъв е този свят, какви са тези хора. По това време работех като барман и си казвах материалите на сервитьорката. Беше много смешно. Идвайки, видях хора, които ми се сториха много добри. Хем бях респектиран от тях, хем ми се искаше да бъда част от това и да общуваме. Бяха далеч по-различни от моите приятели, които нямаха интерес към театъра, към литературните и драматургични текстове.

Когато се качих първия път на сцената, видях, че хората ми реагират, забавляват се. Стана ми приятно. Все едно, че умеех да владея хората и техните реакции. Зарибих се. Професор Атанас Атанасов си ме беше харесал още на консултациите явно, защото там ми даваше задачи, а на изпита – почти нищо. Само накрая ми каза да изпея нещо. Изпях “Здравей, как си, приятелю” на “Фамилия Тоника”.

Прибирайки се, осъзнах, че това искам да правя. И започна приключението, което продължава и до днес, в този свят, който е много интерес и динамичен.

А рисуването къде отиде?

Рисувах покрай пандемията. Наскоро си взех някакви материали. Загубил към тренинг, а с ръката трябва да се работи, защото става ленива. Губиш представа и за основните правила. Трябва си практика. Иначе ми харесва графиката – с моливи, с туш, въглен. С цветовете не съм толкова активен.

Можеше да отида в Художествената академия, но като че ли ми е по-интересно да виждам реакацията на хората веднага, а не работата ми да виси в някаква галерия и да не мога да разбера какво мисли който и да е за нея. Може би е суета. Не смятам, че съм някакъв нарцис, но няма актьор или актриса, които да не са суетни. До голяма степен в тази професия се занимаваш със себе си.

Позабравена дума?!

Споменах, че преди потисках някакви емоции у себе си, но напоследък, откакто се роди детето, съм по-открит. Когато човек е млад, е по-неуверен и не му се иска да бъде уязвим. Но когато намериш човек до себе си и изградиш семейство, както и обкръжение, в което се чувстваш сигурен, можеш да си позволиш да си открит. Това ми помага до голяма степен и в работата, защото е по-добре да имаш бърза емоционална рефлективност, която да използваш.

Какво става, когато намериш своя си човек, в твоя случай – в лицето на Весела Бабинова?

Малко се центрира, намира смисъл, мотивация и по-ясна посока, получава различни емоции, свързани със ситуации. Възможността да споделяш щастието е много силно движещо в човешкия живот. Ако няма с кого да споделиш, не можеш да го изживееш същински.

Споделеният успех е смислен и истински.

Преди имах такъв момент, в който усещах, че каквото и да ми се случи професионално,  никога няма да е толкова готино, колкото нещата в личния ми живот. Тези събития в личен план повече ме удовлетворяват. По-ценно ми е какво съм постигнал като баща и съпруг, отколкото в работата.

Сигурно се опитваш да си го “наместиш” така, че да може твоето семейство да се получи.

О, да, със сигурност. Или може би е някакъв страх да не се проваля аз

С Весела се познаваме още от НАТФИЗ, излизали сме в една компания, но ето, че човек не е докрай господар на живота си. Не всичко зависи от теб.

Кога имаш съмнения в себе си?

Съмнявам се здравословно, не си позволявам да изпадам в депресивни състояния. Само до там, че да вървя напред. Критичен съм към работата си, но въпреки всичко си мисля, че в професията си и в отношенията си с хората съм успявал да взимам правилните решения. Много неща съм отказвал, от много хора съм се лишил в живота си.

Страхотно е, че във “Вина” на БНТ снимах по-голяма роля, защото това беше проект, който си струваше. Доволен съм от резултата, а и хората са доволни. И ако сериалът е първото нещо, с което хората ще ме разпознаят, че съществувам като творец, ще съм горд с избора си. Дочаках си момента на 35 години.

Извади ли си нещо ново от себе си с “Вина”?

Като се има предвид, че това е първият ми сериал с главна роля, научих страшно много неща за процеса, както и как се случват нещата, когато носиш такава отговорност и участваш в почти всяка сцена, когато имаш тонове текст. Досега бях снимал само кино, а там имаш време.

Със сериала беше лека казарма и придобих огромен опит на ниво концентрация. Времето е пари и един епизод се снима за 5 дни, а не за 3 седмици, както в чужбина. Имал съм много сцени, които са били с един дубъл. И напрежението е страхотно, но съм благодарен на Виктор Божинов, че ми се обади и ме бе избрал без кастинг.

Но това, което съм като актьор, до голяма степен е заради работата ми в Малък градски театър “Зад канала”, където винаги е била най-добрата трупа. Сега започваме репетиции с Теди Москов.

Отдавал ли си се прекалено на нещо?

Не мисля. Аз съм малко по-мързелив, отколкото би ми се искало да бъда. Имах желание да се отдам повече на музиката и винаги съм искал да мога да свиря на инструмент добре. С моята хаотична натура бързо ми омръзват нещата. А може би заради това успявам да си почивам активно, без да изпълнявам дори свои лични очаквания. Много обичам да бездействам с приятели. Весела също е такава. Излизаме и цял ден обикаляме по улиците.

Иначе знам, че трябва да имаме отговорност към таланта си. Бях от 12-те финалисти в “X-factor”. От притеснение и адреналин пеех сигурно 40 пъти по-зле, ако сега ти изпея нещо. Но си беше урок и вече имам по-голямо самочувствие, ако трябва да изляза да пея. И знам, че пея по-добре от доста певци. Но не ми идва отвътре да пиша текстове. Музика бих могъл да създам, обаче с други хора, с готини съмишленици.

От друга страна моята философия е, че е добре да се хванеш с едно нещо и там да се опитваш да задълбаеш и да си много добър. Евала на Орлин Павлов, който се справя навсякъде. За себе си знам, че сега искам да съм в актьорството. Ако се отдаде друга възможност, ще пробвам.

снимки: Радостина Колева