Дамян Дамянов – да нарисуваш… книга

Винаги ме е възхищавало умението да изразиш себе си чрез един празен лист – просто да седнеш пред него и да сътвориш… картина. Сигурно зад това стои много тишина, сигурно стоят много периоди на ентусиазъм и на страдание, на възвишения и на тегоби, но може и да не е нужно да има обяснение. Може би е просто като да пиеш едно кафе с удоволствие, като кофеина в него, който възбужда сетивата ти. Дамян Дамянов е творец в същността си и е пред очите ни непрекъснато, защото има вече стотици книги с негови рисунки. Дори и да не сте знаели това, време е да обърнете внимание, защото Cultinterview го „спря“ за час: между тичането да остави детето в детската градина, между работата му като художник на книги и преподаването в Нов български университет.


Започнаха ли да те наричат „човека с кориците“?

За моя радост, има и други хора, които сигурно наричат така. По-сериозните издателства в последните години разбраха, че корицата е от особена важност, че визията е от изключително значение за представянето на една книга. Работя в CIELA, но се случва да правя корици и за други издателства, защото уважавам тяхната работа, мога да си избирам предизвикателни проекти, които да ми харесват. Корицата е особено поле, в което смятам, че художникът може много да се развие, стига да му се гласува доверие. Но първо трябва да си изгради име, за да се стигне до това.

А книгите на чужди автори… Там нужно ли е да направиш нещо подобно?

С чуждоезичната литература случаят е особен, тъй като обикновено художникът има голяма свобода в България, освен ако не се купят авторските права за оригиналното издание. Удобството е, че мога да видя всички предишни издания на дадена книга, което ме мотивира да направя нещо по-добро, нещо по-интересно, по-смело.

Случвало ми се е чужди издателства да купуват мои корици за изданията в съответната държава.

Преди време в Турция книгата „Няма да получите омразата ми“ излезе с илюстрацията от българската корица. С изданието на „Къща от карти“ във Финландия и Швеция се случи същото. Работата с български автори е доста по-сложна.

По-претенциозни ли са?

Често пъти, да. Моята работа е да бъда и диалогичен. Обикновено се коментира, коригира, обсъжда се с автор, с преводач.

Има ли хора, които чак толкова разбират, че да се месят?

Всеки има претенции да разбира от работата на дизайнера, да.

Ама не е ли по-логично да ти се доверят?

Често се шегувам, че винаги някой ми дава „съвет“ за това какво да направя. А не се случва същото при мозъчните хирурзи и инженерите, например. Доверието към художника е много важно, то се изгражда с години, за разлика, да кажем, от доверието между хората, което се получава наготово, след което трябва да се защити.

При създадени толкова корици, не ти ли се дописа и на теб?

Със сигурност, дори и пиша понякога, но също така правя услуга на човечеството да не публикувам нещата си ().

Човек може да открие мои текстове тук-там, но засега се удържам.

снимка: CultinterviewНяма да се заричам, че никога няма да публикувам нещо, защото графоманията често ходи по художниците. Сега сериозно. Вярвам, че на писането човек трябва да се отдаде изцяло, ако иска да остави сериозна следа в литературата. Не приемам повърхностното, „между другото” писане. Смятам, че един текст, за да стигне до читателите, трябва да е премислен и преживян, в него да личи колко е чел авторът, преди да започне да пише.

Нужен е и шанс, освен целия дълъг, сложен и себеотдаен процес на писане, трябва книгата да бъде забелязана първо от хора, които да я препоръчат, а накрая – и от читателите. Най-добрата реклама за една книга е рекламата от уста на уста, това показва опитът. В България никой не беше чувал за Фредрик Бакман например, но хората харесаха неговото писане и той се радва на огромен успех.

Как тръгваш към една корица и сътворяването й?

Опитвам се да подхождам визионерски. След като се запозная с текста, се опитвам да си представя какво настроение трябва да носи визията на книгата.

Започвам от празното пространство на белия лист и се опитвам да дам образ на написаното вече със слово.

Интересно е, защото е измисляне на изцяло нов свят, но е и рисковано да не тръгнеш в погрешна посока. След като направя многото скици, които са в един тефтер, абсолютно винаги стоящ в чантата ми, нещата добиват плътност. Започвам от рисунката на ръка, смесвам различни техники, след което обикновено обработвам със софтуер.

Защо се налага впоследствие да се дооправя след автентичната рисунка?

Реално опитвам с по-малка корекция, защото вярвам, че импулсивното рисуване носи друг живот и топлина. Гледам да не умъртвявам това.

Ама наистина ли ходиш с молив и лист непрекъснато?

Да, защото всичко може да послужи за основа или за вдъхновение…, макар да не обичам тази дума.

Защо не я обичаш?

Защото за да бъдеш добър и успешен, трябва да работиш непрекъснато. Често хората не виждат колко труд стои зад това. Ние живеем в свят, в който има предимства, но има и недостатъци, в сравнение с времето преди 20 години, да кажем. Тогава имаше авторитети и ние просто им се доверявахме. Дори когато сме били студенти, се доверявахме на преподавателите безусловно, просто защото са там. А истината е, че един художник трябва да се доказва всеки ден. След това дойде Интернет, гугълваме всеки и всичко и това ни постави в трудна ситуация. Вече има платформи като Facebook и Instagram, виждаш колко е вдигната летвата и се опитваш да скачаш по-високо всеки път. Това мотивира, но може и да те отчае в един момент. Никога конкуренцията не е била по-голяма, но тя предполага и добри резултати, включително и в България.

Сядаш на кафе и вадиш молива?!

Ако сега не правехме интервю, точно така щях да си пия кафето, защото днес трябва да измисля още няколко неща. Независимо дали съм на плажа, или съм на бар, трябва формата „да се поддържа”. Затова казах, че

не вярвам във вдъхновението, защото това е все едно да очакваш човек, който тренира за маратон, да е вдъхновен в деня на маратона.

Напротив, трябва да е добре подготвен и да знае как ще измине тези 42 километра. Трябва всеки ден да е мислил за тях, да ги е оттренирал. Има общи неща със спорта и те са в дисциплината, вътрешната концентрация и готовността. Хонорарите се изхарчват, но това, което си направил, остава. И е адски неприятно когато после се обръщаш и се усещаш, че си претупал работата, че си се изложил. Затова се опитвам да бъда безкомпромисен, доколкото мога.

Ако сега извадиш тефтера, какво би нарисувал?

Често пъти опитвам да настроя това, което е край мен, към това, което трябва да правя чисто професионално.

Страхотно обичам да рисувам хората, докато разговарят и пият кафе,

без да бъда забелязан, да уловя някаква тяхна емоция и състояние.

И мислиш, че не те забелязват ли?

Да, имам си техники (). Още в художествената гимназия ни беше втълпявано, че трябва да рисуваме по натура и на живо. Не мисля, че тогава съм го разбирал. Но то те приучава да виждаш, гледайки. Както е и с фотографското око, само че използвайки най-древните изобразителни средства.

Рисуваш ли настроенията си?

Може би в това, което рисувам, личи в какво настроение съм бил, но би го отгатнал някой, който наблюдава отстрани. Със сигурност, ако отгърна назад страниците, мога да видя зад линиите, че тогава се е случило еди-какво си или пък – не. Има тънки нюанси, които понякога само аз си знам.

Ще направиш ли цяла комикс-книга някой ден?

Правил съм опити за много кратки комикси, в които си поставям задача да няма никакви думи – т.е. действието и сюжетът да бъдат движени само от рисунката. Интересно ми е, но ми отнема изключително много време. Дано ми се случи, защото смятам, че

<комиксите са важна част от цялата субкултура.

Те трябва да се развиват. Има сполучливи примери, веднага се сещам за Пенко и Сотир Гелеви, които познаваме още от времето на „Дъга“. Днес те продължават да работят и създават страхотни неща. Има нови имена, но не мога да кажа, че всичко е на ниво. Често се копира нещо познато.

Нормално е да се движиш по нечии стъпки…

Да, разбира се. Няма как да откриеш топлата вода, това е сигурно. „Винаги се стъпва на раменете на гиганти“ – както е казал Нютон.

От какво те е спасявало рисуването?

снимка: CultinterviewОт липсата на воля за каквото и да било, скуката от живеенето, което е много страшно. Да загубиш интерес от всичко. Никой не е застрахован, дори този, който рисува, пише или изпълнява музика. Това е едно от нещата, които са в графата на страховете ми: един ден да не се събудя и да си кажа, че няма смисъл.

Рисуването често е ескапизъм, начин да избягаш.

Когато застанеш срещу белия лист, трябва да изчистиш главата си от съдържание, за да се справиш със задачата. Това е и бягство, но не само. Доста е терапевтично всъщност. За някой това може да е и разхождането на кучето, гледането на сериали или шиенето на гоблени, но има същия ефект. Ако всеки намери това, което го терапевтира, ще живеем в по-добър свят.

Преподаваш на студенти в НБУ. Може ли да се предаде талант, което е нещо чисто лично?

Преподавам на студенти, които се занимават с графичен дизайн и илюстрация. Те искат това да им бъде професия. Опитвам се освен да им предам опита си и да им разкажа за правилата в занаята, да ги запаля, да бъдат безкомпромисни и силно мотивирани. Това е работа, която няма как да правиш между другото. Но

талант не може да се предаде.

Талантът е онази щипка към цялата формула, която просто си носим. Мога да не преча и да се опитам да развия способностите на човека, но силно вярвам, че той се ражда с талант, който може да бъде развит, но може и да не бъде. Най-добрият убиец на талант е този, който го носи. Ако някой има такъв, е длъжен да го задвижи. В ръцете на преподавателите е съсредоточена огромна отговорност. В процеса на преподаването е интересно именно това, че никога не си първоначално сигурен кой точно и доколко ще претърпи развитие. Случва се за няколко години да ставам свидетел на чудо.

Случват ли се чудеса?

Всеки ден, не точно в християнско-мистичния смисъл, но самият факт, че стоим тук, говорим си толкова приятно и пием кафе, сигурно е някакъв вид чудо.


снимки: Радостина Колева