post

Да общуваш чрез музиката е като да отвориш кутийка с тайни и да не знаеш какво ще излезе от там. Открехваш я и балерината започва своя танц. И танцува, танцува…

Това е усещането, което имам, наблюдавайки Максим Ешкенази да дирижира. Имах го още на първото представление на програма „Фортисимо Фамилия“ в зала „България“, фиксирана върху запознаване на децата с музикални инструменти и произведения. На 11 декември предстои „С музиката на компютърните игри“. Тогава Максим отново ще бъде зад пулта. И кутийката отново ще звучи, звучи…


Можеш ли да се съсредоточаваш, когато наоколо се чува музика?

Трудно ми е, защото започвам да слушам – започвам да правя анализ, да я разчленявам – какъв е размерът, каква е тоналността, хармоничната структура. Ужасно е. Трябва да се спре, за да се съсредоточа.

А ако караш кола?

Когато карам, слушам новините на BBC през една апликация на телефона. Минава ми през колоните. Освен това колата, колкото и да е хубава системата или да е тихо возилото, не може да се сравни с концертната зала. А аз съм свикнал с нея и искам това качество, което засега е непостижимо.

Музиката ни обгражда отвсякъде, през цялото време.

Дирижира сюитата „Планетите“ на Холст в зала „България“, за чието представяне си намери млад цигулар – Блейк Полио.

снимка: личен архив

мисията „Фортисимо в клас“

Да, чух го в Colburn school of music в Лос Анджелис, където дирижирам. Той наистина е много добър, „взе ми шапката“. Много ми е кеф да видя толкова млади и талантливи хора, при това толкова отдадени на изкуството. Стопля ми сърчицето.

Той беше в София за два дни и успях да му покажа само един ресторант у нас. Не остана време за истински туристически атракции, но сме се уговорили някой ден пак да дойде и тогава да го разведа.

Прави ми впечатление, че класическите музиканти имат по-голяма възможност да се развиват в чужбина…

В целия музикален бизнес е трудно, защото има много хора, които биха искали да са професионални музиканти, а има много малко места. В днешно време, с Интернет, е малко по-лесно, защото можеш сам да си сложиш това, което си сътворил и то да стане публично достояние. Така „отиваш“ до милиони зрители по-бързо от когато и да е в човешката история. Обаче все пак някой трябва и да го гледа този запис, който си качил. А стигаме и до друг въпрос –

дали ще можеш да отидеш да си купиш хляб заради това, че имаш 2млн гледания в Youtube?

Има нови механизми. Уж от там са започнали да плащат някакви малки суми и, като те забележат, започват да ти идват повече по концертите.

Много е странен светът за музикантите в днешно време – хем имаш повече възможности, хем не е съвсем така, заради развитието на електрониката.

Самият ти от коя планета си?

От Земята съм, със сигурност. Земно чедо съм си. А ако продължим в още по-близък план, направо съм си от „Младост“.

Впускаш ли се в нестандартни идеи?

снимка: Cultinterview

„Музиката ни обгражда отвсякъде“

Да, обичам. Обожавам проекти, които са далеч от стандарта. Това лято бях част от един такъв проект, съвместно с Джошуа Бел (цигулка) и Крис Боти (тромпет). Съчетахме успешно два стила – джаз и класика, с два американски оркестъра.

Софийска филхармония вече е с нов артистичен директор. Каква промяна очакваш, че ще настъпи вследствие на това?

Вече се виждат няколко позитивни промени, съвсем на основно ниво. Примерно: изциклен е подът на сцената, някъде е боядисано, изчистени са дрешките…

Забелязвам, че оркестърът се е поуспокоил след бурните вълнения, които се случваха през последната година.

Пожелавам на тази администрация да се справи добре, защото има много проблеми от материално естество, от духовно и емоционално. Нещата са тръгнали към добро. Самият аз се опитвам да се съсредоточавам над музиката, над детските концерти и над позитивното, което имам възможност да привнеса. Карам напред по моята си алейка и засега ми се получава много добре.

Опитваш се да не влизаш във „филмите“?!

Ох, те са непрестанни. Моето име непрекъснато е завличано в различни посоки.

По-отговорен, по-инертен, по-заблуден?

() От всичките съм – хем по-заблуден, хем по-инертен, както винаги объркан, разсеян, за съжаление… Дълго време се опитвам да работя над това и… има светлина в тунела – взимам си обувките за концерта, взимам си ключ като излизам навън.

Това до скоро не си го правил ли?

Случва ми се да си заключа ключовете вътре в колата или да тръгна от вкъщи без чорапи за концерт. Малко съм напреднал в това. И то как? Не че си спомням да ги взема, а си нареждам всичко, което е необходимо за концерта, до вратата. За да не забравя нещо. Оставям ги така, че да не мога да изляза, без да ги взема.

Имал съм периоди, в които съм си намирал интересни неща в хладилника – отвертки, очила…

Дори и тези очила, които са на теб ли?

А, това е редовен номер, който съм правил – търся си ги, а те са на очите ми. Това се е случвало на всички хора с очила.

Имаш ли случайни срещи?

снимка: Cultinterview

Максим – музика от класа

Непрекъснато. Това е красотата да си музикант. Срещал съм познати на невероятни места. Често по самолети се засичаме, най-вече на по-кратките полети. Но пък като се срещнеш с някого, когото познаваш, на презконтиненталните, е много велико и забавно.

В Лос Анджелис това става по-трудно, защото градът е огромен. Виждаш съседите и хората, които са на местата, на които отиваш или където работиш. През останалото време си в колата и няма много ходене. В България да вървиш е метод за транспорт, но там ходенето е удоволствие – да се разходиш в махалата, в някой парк или около океана. Не можеш да се разходиш до работата си, защото тя е примерно на 35 минути път със 110км в час по магистралата. До Downtown Alley примерно са 60км – все едно отиваш от София до Ботевград. И това го правиш редовно. Т.е. дистанциите там са различни, защото градът е разпръснат, хоризонтален. Не е като при европейските градове.

Изглеждаш изключително контактен. Но кога си си самодостатъчен?

Така ли? Винаги. Знам, че звучи ужасно, но съм имал много самотни години, през които съм се научил да съм си самодостатъчен. А в същото време допускам нови хора и някои от тях ми стават близки, според обстоятелствата и според желанията.

Разполагам с малко време и не ми остава такова да седна на кафенце някъде.

Чувствам огромна вина, ако го правя това. Защото знам какво имам да свърша. Днес успях – седнах и си пийнах чай сам.

Пак сам…

А, и с приятели пих чай след това. Сутринта не бързах за никъде, седнах на хубав чай… Майка ми пие кафе, брат ми – и той, но аз и баща ми не сме по кафетата. Не е „моето нещо“.

Какъв пилот си?

снимка: личен архив

в полет…

Непрофесионален. Обичам да летя и го правя за спокойствие. Имам притеснения, но си имах листи със ситуации, които научих и се опитвам да съм подготвен, когато летя. И вече разчитам, че всички са си свършили работата – от конструктора и инженера до механикът, който го е подготвил за полет. И аз, като пилот, имам най-голям шанс за сбъркам. Затова се опитвам да си избирам най-подходящото време, за да намаля до някаква степен рисковете.

Хеликоптер или самолет?

И двете, оптимизирани са за различни разстояния. Преминавал съм целия континент с хеликоптер, а със самолет съм ходил от Лос Анджелис до Тексас.


снимки: Радостина Колева и личен архив

2 thoughts on “Максим Ешкенази – танцът на палката

  1. Много симпатичен млад диригент, който обича работата си, обича децата,развива се добре,има прекрасни идеи,новото за мен е,че обича и да лети

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *