Той е в България само за месец за представянето на две изложби – „Имане“ в Музей за съвременно изкуство и експозицията „120 лица“ в Национален археологически музей. Изглежда, че Манхатън му е повлиял, но в характера му има и черно, и бяло, което няма как да се изгуби в годините, в километрите, във времето. Има особена тишина около художника, която все пак те кара да усещаш присъствието му. Изкуството му понякога обърква, но когато си по-инакомислещ, няма вариант да не го оцениш. Хубен Черкелов в Cultinterview.


Последната ви изложба у нас е „120 лица“. Кое щеше да е 121-вото, ако бяхте продължил?

Беше замислена да бъдат точно 120, защото е във връзка с едно произведение на Анди Уорхол, което е „120 банкноти“. Аз направих повече, но някои не ми харесаха, а трябваше да са толкова.

Когато започвате да рисувате картина, мислите ли я като част от изложба?

Да, аз имах тази идея. По принцип всеки работи по различен метод, но аз си знаех, че ще бъдат 120 мъжки портрета.

А кога ще дойде ред на женските?

Ще дойде, но първо трябва тази работа да бъде показана. Отне ми две години, за да направя тези портрети, така че вероятно след още толкова ще им дойде ред. Много е голям трудът. Като започнах през 2015-а, просто систематично си бях поставил за задача, ако мога, всяка седмица да завършвам по един портрет. Така съм ги движил, че да бъдат по план.

Трябва ли творчеството да се вкарва в план?

Не трябва, но ако нямаш план, може и да не довършиш започнатото. По-скоро говорим за самодисциплина. Имайте предвид, че Моцарт е завършил „Вълшебната флейта“ сутринта преди премиерата.

А вие какво правихте преди премиерата?

Моите работи бяха готови, защото ги бях изложил в САЩ преди година. Така че при мен няма такова напрежение. Но все пак работя с галерии, в които тази година трябваше да направя две изложби. Мога и да не ги направя, няма да ме вкарат в затвора, но когато работиш в конкурентна среда, е по-добре да си изпълняваш обещанията.

След като показах „120 лица“ в Америка, Георги Тенев ги хареса. Бях скептичен, защото работата е голяма и не винаги има място, на което да бъдат изложени творбите. Успяха да се уредят нещата. При преноса на картините нямах проблем, единствено се налагат застраховки, но при изкуството няма някаква разлика в сравнение с другите товари.

За месец стана ли ви ясно дали има смисъл у нас да се прави каквото и да е изкуство?

Има смисъл. Напоследък намирам такъв, защото ако никой нищо не прави, тогава ситуацията става още по-зле. Доста дълги години не съм творил нищо в България, но заради такива хора, които не ме познават като художник, е хубаво да се показвам, за да видят какво правя в момента. Трябва да се развива сцената. Трябва да има художници, които регулярно да се появяват с изложби, за да привличат все повече почитатели, посетители. След години би трябвало да се появят повече колекционери, музеите да закупуват повече от съвременното изкуство. Но ако не се правят изложби, няма да има откупки, никой няма да създава и художниците ще заминат за чужбина. Това се получава, за съжаление.

В Америка няма чак толкова много художници, които да са от младото поколение. Но мисля, че повечето от младите ходят в Европа – Белгия, Англия, Австрия. Според мен изкуството в Америка е по-добре оценено. Това, което правя, е много трудно да бъде подкрепено в Европа. Там се подкрепят проекти, които са политически и много едностранчиви, свързани с теми, които мен не ме интересуват. Отидох на място, където има свободен пазар все пак.

Значи не сте склонен да се нагодите.

Вече не съм. Ако бях по-малък на години и сега завършвах Художествената академия, може би щях да разсъждавам различно. Не искам да обвинявам хората.

Защо на няколко пъти ви се е наложило да се запознавате с Кристо?

Е, защото той е възрастен човек. Уважавам го, разбира се. Не всеки е длъжен да помни. Аз обаче обичам да напомням. Да поставям в неудобна ситуация – за мен това е специалитет, вид игра ().

Негативизмът стои далеч от вас…

На всеки му се случва да е негативен, но когато се занимавам с изкуство и създавам нещо, се старая да си гледам моите неща и да не обръщам внимание на останалите. Животът на всеки е изграден от позитивни и негативни емоции. При всеки ги има. Но все пак се старая да гледам с розови очила на живота, вместо с черни. Това ми помага в изкуството, защото ако човек е много негативен, той не намира смисъл и да работи. Тъмният период ми дава друга перспектива. Човек може да научи нещо от негативизма, да добие някакъв опит, когато има неприятности. Трябва да се използва всяка ситуация.

В България започна ли позитивизмът да се показва отгоре, или…?

Положението е доста по-добро, отколкото беше през 90-те години. Знам, че не всеки го вижда това, но има подобрение. Европейската общност и НАТО са повлияли. Няма такава престъпност.

Ами… Просто нещата са в друг мащаб.

Може би… Поне няма мутри на улицата.

Усещате ли, когато се справяте лошо с нещо?

Не, не го усещам. За съжаление, мисля, че винаги съм се справял с нещата, обаче понякога очевидно съм имал малки заблуди. Често си мисля, че творбите ми са хубави, че са добри. Когато човек е вътре в една ситуация, не може да я прецени, защото е много близко. Просто не съм толкова самокритичен.

Успяхте ли да видите изложби на ваши колеги?

Видях много хубава изложба в галерия „Райко Алексиев“ – „Гонене на зли духове“ („Призраците са сред нас“), която представя 30 художника. Беше хубаво да видя колегите и тяхната работа, кой в каква посока се е развил, интересно беше.

Какво от това, което виждате в културата в Америка, бихте могли да пренесете и у нас?

Там културата е базирана не на държавен принцип, а на частен. За съжаление, това не може да бъде пренесено тук. В София Министерство на културата и държавата са основния спонсор, а би трябвало и частни лица да се включат в подпомагане на българската култура. Няма достатъчно пари в изобразителното изкуство.

На държавата не й е работа да се грижи за художниците.

Някои хора тайно се надяват да се върнат времената такива, каквито бяха преди 30 години, но те вече не съществуват.

Казвате, че обичате да провокирате. Каква провокация не бихте опитал?

снимка: CultinterviewПокрай артистичния кръг XXL и покрай това, че съм авангардист, хората очакват да дойда и да цапам с боя, да се съблека гол… Това е в техните глави. Обаче аз правя съвсем различни неща, които се продават, и тях това страшно ги дразни. Ето там лежи провокацията.

Ама сякаш много ви харесва да сте напук.

Дори една критичка на изкуството ме попита: „Как може толкова години да продължаваш да ги дразниш тези хора?“. Всеки път трябва да се поднася нещо ново, да има изненада.

А каква изненада мисли главата ви сега?

Тя трябва да е тайна. Знам, че много хора имат различни очаквания, но… такъв е животът (). Моите очаквания са много по-скромни и си живея живота на художник. Нямам претенциите да изисквам от другите хора нещо. Добър съм в моето занимание и то върви.

В живота на художник дистанция има ли?

Трябва да се работи повече чисто физически, а не от 9 до 5. Не е толкова структуриран. Много често се налага и събота и неделя да рисувам. Заплащането е по-малко спрямо други професии. Различен е животът, по-труден, но не бих го заменил за друг, тъй като на мен ми носи удоволствие. Чувствам се свободен. Ако наистина реша, мога 2 години нищо да не правя. Ей така. Ама не мога, защото имам желание, имам необходимост.

Кога ви падат батериите?

Късно вечер. Лягам и умирам просто. Работя в Манхатън, близо до Таймс Скуеър. Често пътувам с метрото и се прибирам късно през нощта.

Нямате ли нужда от личен живот?

Имам личен живот, но изкуството, като че ли, особено в Америка, до голяма степен не оставя място за личното. Имам много приятели.

Къде си намирате монетите, за да ги пресъздавате после? Случвало ли ви се е приятели да ви изненадват?

Понякога се издават каталози от аукциони, които са стари. Гледам и тях, а и онлайн гледам. Имам приятели, които са колекционери на банкноти, страст им е, та те ми ги дават. Има вариант да се отиде и в Дома на филателиста. Случва се хората в домовете си да имат банкноти, които за тях са със сантиментална стойност, вероятно оставени им от баби и дядовци. Някои имат дори и златни наполеони. Много е интересно, че почти всяко семейство притежава стари банкноти. В Америка не чак толкова, защото там има нови пари. А който е нумизмат, той събира определена колекция, която държи в сейф. Там нещата са по-строги. Но в България има наследствени банкноти.

Сега се сещам, че имам украински монети вкъщи.

Ето, виждате ли? Наистина е така.


снимки: Радостина Колева