Танцуваш собствения си живот, потапяш се в този на героите, които играеш в театъра и… след това, вечерта, преживяваш и двата едновременно. Колко ли полудявания се случват на един актьор до края на пътя му? Сигурно стотици…

Неве носи емоции, които са по-скоро някъде вътре в нея. И след това, чрез боите, ги показва на платното – цветно, с мисъл, с усещане за мечтания…


Започна ли да се усеща прилив в театъра на 50 %?

Да, друго си е. Някак си дори 50 % зад маска е различно от 30 %. Тези маски пречат на хората и на емоцията им, както и тя да достигне до нас. Пустите 20 %, като онези 20 сантиметра, как могат да направят разликата… Вълнуващо е, когато има плътност.

Аз съм артист, който не гледа в салона. А имам колеги, които знаят кой на кой ред се е засмял. Вън от това съм. Разчитам единствено на дъховете, на звука, който чувам при реакциите. Категорично вярвам, че това е един жив организъм. Приятно е да усещаш как той те следи, как ти реагира, как те провокира в някакви ситуации. Театърът е моето си нещо и е важно там да получавам емоции.

Случвало ли ти се е да не можеш да се събереш по време на представление?

Имала съм случаи, свързани със смях, макар и рядко. Водя се от държеливите актриси, които нищо не може да ги събори на сцената. Много от постановките, в които съм играла, са крайно комедийни. Винаги държа до край. Дори са ми се ядосвали за това, че не се разсмивам.

В другата крайност съм имала моменти, в които съм играла при много тежки събития за самата мен. Тогава се е случвало това самонаблюдение, което е пагубно за актьора. При смъртта на татко знаех, че се гледам отстрани, и личи, че съм натоварена емоционално в този момент. Винаги става ясно, когато актьорът стои посредствено на сцената.

Почувства ли се по-тъжна в тази една година, в която театърът ту го имаше, ту го нямаше?

Гледах да не си позволявам да съм тъжна, но имаше моменти на разочарование, на страх, на тъга. Ние, артистите на свободна практика, нямахме онази минимална сигурност на щатния актьор. Останахме в абсолютна безтегловност, защото, грубо казано, бяхме без насъщния. Каквото си скътал – скътал си. Ако си могъл. 

Артистът е странно животно. 

Има нуждата от уединение понякога, да намери себе си, да осмисли някакви неща, но от друга страна, и един ден без работа го докарва до тотален ужас.

Една година беше огромно време. Но пък в този момент отделих времето си за рисуване. Защото несъмнено ти писва и да четеш, и да гледаш филми и сериали. Изчетох, изгледах и сготвих всичко. Затова започнах да набирам скорост в това да си оставам с платната и боите все повече и повече. Бях го позабравила.

Защо четките намериха път към теб?

снимка: CultinterviewТе винаги са се мъчили да ме достигнат. Смятам, че хората имат периоди в живота си. Един много дълъг период, близо 20-годишен, четките и платната стигаха до мен само покрай някакъв повод, рожден ден на приятел… Сега дойде тази потребност. Завършила съм Художествена гимназия във Варна преди много години, но театърът винаги е бил на първо място за мен. Подхвана ме ВИТИЗ, завършване, работа, започнах да се доказвам какво мога и какво не мога, боите останаха на заден план. С годините ми стана ясно, че единствено на себе си мога да доказвам някакви неща. Другото е еснафщина.

Само си правя удоволствието сега, пълня си душата. Всички мисли и чувства, които минават през нея, излизат чрез четките. Страшен кеф е.

Започвам да се хващам, че нямам желание да ходя където и да е, а просто ставам и рисувам. 

Ако посред нощ ми дойде идея, отивам и набързо я нахвърлям, за да знам, че като стана сутринта и си изпия кафето, ще имам с какво да се захвана. Сега редувам: нова книга, картина, лягане, ставане, представление… Много е приятно. Тази динамика много ми харесва, защото ми носи нещо на мен самата. Отделно, че и други хора откриват частица от себе си в картините ми. Това още повече ме радва.

И колело мога да карам, но не съм карала отдавна и ако сега се кача, сигурно ще падна. Така е и с ръката при рисуването. Тя трябва да се тренира и съм убедена в това. Много харесвам илюстрации, обичам детайлите, а за тях трябва да си сигурен. Има си хватки, които трябва да ги знаеш.

За какъв театър си мечтаеш?

За хубав, за такъв, който наистина вълнува и мен, и зрителя. Искам да ме докосне, а случи ли се, няма как да не докосне и публиката. Има представления, които са останали в съзнанието ми още от дете. Едно такова беше “Вампир” на Бойко Богданов във Варненския театър. Имам визуални и звукови спомени от тогава. Като си затворя очите и ми излизат. А това са 35 години. Една огромна порта на хана… Точно такива представления искам да гледам, както и да участвам.

А за какво семейство мечтаеш? И въобще… потъват ли мечтите с времето?

Чудно семейство имам, с две прекрасни деца. Животът ме научи, че може и 2 и 200. Да кажем, че със семейството в онзи му вид, като градивна клетка на обществото, имах прекрасни години. Сега го нямам, но пък се чувствам много добре, защото смятам, че ако двама души правят компромис и стоят между четири стени заради нещо, в това няма никакъв смисъл. Ограбваш себе си, ограбваш другия, та дори и децата.

Човек трябва да живее свободно и спокойно със съвестта си, с мислите си. 

Ако нещата не вървят, няма смисъл от безумни борби. Защото пътеката, по която си вървял, вече има отклонения. Накрая тези много отклонения разбиват общия път. Щеш – не щеш, вече не си в общата пътечка. Иначе винаги има едно следващо “утре”, а знае ли човек какво го чака зад ъгъла? Може да е по-добро.

Дъщеря ти вече е голяма.

Да, тя е на 28 и си живее живота, работи, обича, вдъхновява се, твори. Тя е фотограф. А малкият е на 15 и е в бясна тийнейджърска възраст.

Криеш ли слабостите си?

Не, никога. Като дете не показвах, че съм слаба, не плачех пред хората. Знам за себе си, че съм търпелив човек. Издържам на болка, на радост, но когато съм слаба, защо да не покажа, че е така? Защо винаги трябва да съм силна? Научих се да показвам, че имам нужда от помощ в някои моменти. Има неща, които не можеш да оправиш сам. Дори и едно рамо да имаш до себе си, ти е нужно.

Важно е в слабостта да намираш човек, който да те чуе. 

Мразя да давам съвети и да се намесвам в личното пространство, дори и да ме попитат, казвам позицията си, но не и съвети. Всеки знае какво му е в душата. Все пак ти го живееш този живот. Позволявам си от време на време да съм слабичка и да мрънкам на някой близък.

Децата ти като теб ли са?

Мисля, че да. За Никола не съм много сигурна, защото още се формира, но за Магдалина съм убедена. Борбена е и е смела. Справя се сама и съм горда с това.

Много хубаво име си ѝ измислила…

Да,  от една книга с разкази – “Забравени от небето” на Екатерина Томова.

Пречистваш ли себе си периодично от излишни хора?

снимка: CultinterviewС годините се научих, да. Някои ми останаха добри познати и… до там. Аз съм човек, който обича да се раздава. Моята наивност е в това, че щом е казано, че сме близки, значи сме такива. Но с времето започват да те удрят шамарчетата на живота. Продължавам да съм наивна и да вярвам в добрите хора срещу мен, но все по-малко. За което ми е тъжно, защото смятам, че човек трябва да бъде открит и честен с отсрещния. Действителността ни направи мрачни, мнителни… Все гледам да оправдавам хората, да се поставям в техните “обувки”. Но за себе си предпочитам да съм наивна, вместо мнителна.

А вторачваш ли се в проблемите си?

Вече не. Успявам да знам къде съм сгрешила, поправям ги и след това търся какво другите са направили. Бързо преминавам и през грешки, и през проблеми.

Този живот трябва да се живее и да се тържествува. 

Не можем да стоим и да мрънкаме. Утре може да ни няма. Като виждаме какво има около нас, какво ни застига, било то истина или конспирация, ние трябва да сме тук и сега.

Къде е твоето щастие?

Щастието е моментно състояние. Не е даденост. Щастие е днес да видя нещо красиво, заря… Утре да срещна интересен човек, вдругиден да помогна на някого… Щастието може дълго време да го няма, но може да дойде изведнъж. При мен зарите от щастие преобладават.

Това да се чува!


снимки: Радостина Колева