Да откриеш и се угово­риш с Петър Попйорданов за среща е работа, която изисква усилия и време поч­ти колкото международна среща на най-високо ниво – или пътува, или е на сним­ки, или играе, или просто е изключил телефона си. Но ето го най-после пред мен – бързорек, експанзивен, естествен…

След като вече „беше“ 60-годишен мъж във филма „Хайка за вълци“, как гледаш на бъдещето, как се виждаш като възрастен човек?

Това е просто един литературен герой, който трябва да оживее на екрана. Интересно е, но то е роля, от която след снимките „излизаш“. Иначе аз се надявам съдбата да е благосклонна, за да доживея такива годи­ни. И тогава, когато поглед­на назад, да съм доволен от това, което съм извървял.

Коя е най-обидната кри­тика за един актьор?

На критиките не обръ­щам внимание. За българс­кия актьор винаги е най-важна оценката на зрителя. Между другото в България не е толкова трудно да пос­тигнеш популярност, защото ние сме малка нация, имаме малък пазар и сме, така да се каже, една държава от роднини. За мен е важно на улицата да не ми кажат: „Го­ляма свинщина си напра­вил.“ А това кой какво ще напише, за мен винаги е су­бективно. И не ме интересу­ва.

Задължително ли е доб­рият комедиен актьор да има някакъв специфичен глас или походка?

Ако говориш за мен, аз не се мисля за един от най-добрите комедийни актьори. У тях винаги трябва да има нещо изчанчено, неподра­жаемо или смешно. Но аз съм на принципа, че идва време, когато актьорът тряб­ва да бъде универсален – т. е. комедиен и драматичен, както може да бъде грозен и привлекателен в същото време, както може да бъде глупав и едновременно сим­патяга. Дефектите човек трябва да ги преодолява. Актьорът може да ги превър­не в ефект, но то е до време. Не можеш цял живот да раз­читаш на него, защото бързо омръзва.

Сега говориш бавно, ма­кар да те описват като бързоговорящ чаровник…

Аз знам, че мога да гово­ря бавно. Това с бързото ми говорене е факт, но аз умея да говоря бавно и го полз­вам. „Бързото“ го употребя­вам тогава, когато на мен ми е удобно – било за шоу, било за среща, било за интервю, за роля. Но то не трябва да се превръща в моя същност.

Кога „НЛО“ ще се надс­мее над политиците ни по-директно?

„НЛО“ се е надсмивало над политиците, но другояче. Усмивката на „НЛО“ е друга. Това не е ток-шоу, не е тийнейджърско шоу, а шоу с по-широк спектър на зрителите като поколения. Ние се за­нимаваме с ежедневните проблеми на нормалния чо­век, който се движи по ули­ците. Когато се занимаваш директно с политиците, спо­ред мен без да искаш ста­ваш част от тях. Това е като агресията – когато една же­на харесва един мъж или об­ратното, единият от начини­те е да бъдеш агресивен към другия, да го предизвикаш: той да ти скочи и да се вкоп­чите в един момент един в друг.

Когато снимаш с „НЛО“, не губиш ли интерес към да­дена роля поради това, че тя се променя всеки път спо­ред новия сценарий?

Аз в „НЛО“ съм се отказал от много неща, и то от най-сполучливите в предаване­то, например от Каракочев и то не толкова защото „зак­риха“ Строителни войски. Мисля, че човек трябва да знае кога да се откаже. То­ва е не по-малко ценно ка­чество от таланта и от шан­са, който ти предоставя съд­бата. Така в съзнанието на хората остава доброто, ка­чественото. Едно нещо претъркаш ли го, то вече не става… Всяко нещо си има своя продължителност на живот.

Трябва ли да има пре­дизвикателство в един филм, за да се съгласиш да играеш в него?

Да, в една роля (не във филм непременно), трябва да има предизвикателство. Случвало се е, макар и ряд­ко, нещо да не ми харесва, но пак съм се съгласявал за­ради приятелство.

Пазиш ли се от влияние­то на хората върху теб?

Един актьор няма начин да се опази. Така съм си ор­ганизирал начина на живот обаче, че аз да избирам с какви хора да се събирам. Това не значи, че подбирам само хора, с които ми е при­ятно и се чувствам добре и комфортно. Вярвам на очитe на хората: може да е добър човек, но гледа ли ме лошо, значи има нещо съмнител­но…

Смееш ли да твърдиш, че познаваш човека по очите?

Да, за мен е много ва­жен първият поглед. В пър­вия момент не го ли приема, много трудно ще го направя някога въобще.

Обикновено мъжете из­бират винаги един тип жена, дори без да осъзнават, така ли е при теб?

Аз не мога да кажа, че имам свой тип жена, напро­тив. Много хора живеят в мен, нали съм Близнак. По­някога харесвам жени и въ­обще неща, за които не съм подозирал, че мога да им обърна внимание.

Ядосват ли те интригите?

Свикнал съм с тях и гле­дам да не им обръщам вни­мание. Заобикалям ги, защото това ме разстройва, пречи на конкретната рабо­та, на това, което имам да върша. Не се занимавам с клюки и интриги, но винаги ги е имало и ще ги има.

Какво е следващото, с което очакваш пресата да те изненада?

Надявам се да не е с глу­пости относно това къде с кого и как живея. Има мръс­на журналистика, има и доб­ра. Защо тя не ме попита какво ме интересува в теа­търа, в шоуто, в предаване­то „Формула +“, на което съм водещ и искам то да придобие един друг имидж?

Стряскаш ли се от клю­ките?

Не, учудвам се. В Бълга­рия има една поговорка, ко­ято гласи „всяко чудо за три дни“. Относно мен това чудо продължава година и нещо. Коментират се лични неща, между тях и неверни и най-вече поръчани неща. Ще си остана безнадежден опти­мист, вярващ, че в крайна сметка има и хора, с които можеш да си кажеш нещо сериозно, нещо истинско.

Криеш ли се от същност­та си понякога?

Сигурно, всеки се крие. Има години, въз­расти, в които започ­ваш да се самонаблюдаваш, да се дразниш дори от това, което правиш.

Какви са твоите страхове с днешна дата?

Дали ще имам работа. Дали ще мога да си изиграя добре нещата, които ми предстои да направя, дали ще бъдат добре приети.

Човек усеща ли когато става по-съвършен?

Аз усещам, когато съм в равновесие със себе си и с околните – старая се, но много рядко ми се случва, а то явно не е и много възможно да се случва чес­то поради неравновесието, в което живеем всички.

за списание „Ревю“

снимки: Галин НЕНОВ