Среща с Иван Иванов. Уговаряхме се повече от две години и той все се кривеше в някаква необяснима за мен посока. Кръгът отново се затваряше. Сам си го затваряше. А през това време аз продължавах да го измислям в главата си, слагах му дантелки, къдравушки, съшивах му копченца, та дори си представях и реакциите му. Сега, като се сетя, чак ми става смешно.


Никога не можеш да знаеш как един безобразно талантлив и свръхпопулярен в миналото актьор е решил да се отнесе с теб точно в днешния ден. Не смея да твърдя дали това зависи от събуждането му, от добрия или лошия сън, или е въпрос на характер, на игра или на доминиране над човешката фригидност. Аз все още не знам. А може би въобще не трябваше да знам, а да си поставя в мозъка, някъде във „фризера“ Радослав от „Всичко е любов“, Асен от „Лавина“ или Вас от „Комбина“ и да не се опитвам да издълбавам дупка в човека, стоящ зад тези пропиващи ме роли. Обаче не можех да избягам от контакта, който толкова много исках.

Отидох 20 минути по-рано на последната спирка на трамвай № 1, където ни беше СРЕЩАТА, от превъзбудена инициативност. 3наех, че трябва да съм там по-рано не защото имаше опасност да не го позная, а за да го наблюдавам още от първия миг на появата му. Е, пропуснах го, защото, докато се оглеждах, Иван Иванов беше дошъл от противоположната посока и вече си беше намерил компания за разговор. Приближих се и думите бяха: вие ли сте ми срещата? Ами, откъде да знам. Толкова се впечатлих от това, че произнесе тези малки думи със спокойствие и ведрост, та още се чудя как не ми се изплъзна самообладанието…

Седнахме един срещу друг в откритото заведение наблизо, той – на бира, аз – на кафе, взрях се в него и през следващите три часа и половина изживях всички възможни препятствия, които беше способен да организира Иван Иванов. Или както по-късно друг голям актьор, Васил Михайлов, ми открехна завесата, изричайки: „Сигурно гениалните имат право на такова държание.“ Е, как така! За това обаче малко по-натам…

Аз все си мислех, че не мога да не намеря летвичка, която да ни допре един до друг, и затова, несвойствено за мен, преследвах Иван Иванов така усърдно. Той обаче ту казваше, че няма нищо ново покрай него, ту не беше в София, а по работа извън столицата. Именно последната причина не ми беше много реална като атракция за в крайна сметка актьор, който е един от колосите в българското кино. Как може да си бил зашеметяващ и сега да удряш шамар на всичко това с титаничното „имам работа“ извън актьорската професия.

Имам къща на село и с майстори трябва да правя вътрешни стълби, да събирам камъни, да организирам камион да докара тухли…

И това носи удовлетворение?

Защо не? Не може да се снима непрекъснато, от сутрин до вечер.

Не може, но е можело!

Да, сега живеем в някакви други времена. Но на мен не ми се снима чак толкова много. Няма смисъл от такова препускане. Един филм на година ми е достатъчен. Мързи ме. Да влизам от филм във филм вече съм го правил, имам маса филми зад гърба си… Преди 15 години например писах сценарий за филм, с който кандидатствахме за субсидия, но нещата не се получиха.

И винаги трябва да има повод, за да се появите. Ето повод – „Другият наш възможен живот“.

Не е уместно да си говорим за щяло и нещяло или за живота. Да си дърдорим просто… Ако сте забелязали, големите актьори на Запад говорят за конкретни неща – за дадена роля, за даден филм и това се нарича професионално отношение към работата. Те имат тази организация. У нас, едно, че нямаме кино, ами и обичаме да си говорим каквото ни дойде на ум. Няма смисъл да казвам как съм се събудил, какви дрехи нося и на кой свят се намирам. Щом за мен това няма смисъл, значи и за другите няма.

Да, но за даден филм се говори само покрай неговата премиера. След нея вие продължавате да съществувате и е важно това, което се случва с вас след филма.

Защо? Аз продължавам да съществувам, но разговорите около този филм вече се изчерпаха. Трябваше да се направи реклама, да се говори за него, дали се гледа, или не и с темата след това се приключва. А междувременно се оказа, че режисьорката Румяна Петкова получи за „Другият наш възможен живот“ сребърна награда в Русия. Но да си говорим за глупости… Моята стихия не е да се показвам непрекъснато, а като се покажа, да споделя нещо съществено!

Писането на стихове не е ли пак вид публичност? Вие издадохте книгата „Отговори“, която е с поезия?!

Писането на стихове, на разкази, на есета и въобще писането си е…

Ето тук е мястото, където настъпи генералното ни разминаване с актьора. Той ли ме пробваше докъде мога да стигна в разкриването на различни нюанси в изражението на лицето си, аз ли се блокирах от важността на срещата ни, но усетих, че се пързалям твърде скоростно по трасето, което беше определил за нас днес. Трябваше да съпреживеем контакта си в момента, за да може да се превърне в уникален. Ама периодът на разкриване беше доста разтегливо понятие и на мен ми чезнеше реалната форма. В книгата си по тази тема Иван е писал:

„Няма въпроси. Има съвършени отговори“.

Аз пък се чудех как за първи път мога да виждам някого и той да очаква да имам съвършено зададен въпрос и респективно да получа съвършен отговор.

В човешкото общуване най-трудното нещо е да се задават въпроси – вмъкна се Иван между моите размишления.

Защо тогава книгата ви се нарича „Отговори“?

Защото аз никога не задавам въпроси. Защо трябва да се затормозяваш с работата си, защо трябва да измисляш въпроси? Не ти трябват. Много интервюта съм давал и в очакването да ми зададат въпроси ми става лошо. Аз знам, че и теб не сте интересуват.

(И беше прав! За мен беше важно присъствието на актьора, беше важно да усещам инстинктивността и аурата му, а не да наблюдавам вперени, очакващи въпросите ми, очи. И като човек, който също твори поезия, наклоних летвичката в тази посока. Исках да го докосна съвсем подсъзнателно с нотите, които подреждаха стихове. Не знаех как, но опитах.)

Възможно ли е да се говори за поезия? Тя не се ли преживява?

Може да се говори за абсолютно всичко, освен за истините. Когато Пилат Понтийски запитал Христос какво е истината, той мълчал. Защо? Защото истината, това е Той. Може ли истината да говори сама за себе си? Следователно за лъжата, завистта, порока, любовта и смъртта може да се говори, но единствено за истината – не.

Споменахте за любовта. Пишете: „Целта винаги ще бъде на крачка от теб, докато не чуеш сърцето си“. Чуването може ли да бъде цел?

Целта е човекът – няма друга цел. Човекът пък има цел да се усъвършенства, а не да построи палат, да отиде на Хавайските острови, да се влюби или да мрази. Въздухът поставя ли си цел? Цветята и звездите поставят ли си цел? Не. Защото са съвършени. Сам човешките глупави желания могат да преследват цели. Когато усетих собственото си съвършенство, вече не гониш никакви цели, защото ти си самата цел. Хората говорят само глупости.

Защо?

От невежество. Те не знаят нищо за раждането, за остаряването, за болестта, за смъртта. Те нямат знание и за щастието, защото са нещастни. Човекът не знае дали е буден, или не. Единственият начин да го узнаеш е да те чукне някой по главата и да получиш просветление.

Защо казвате, че сте се пробудил на 35 години?

Така се е случило. Това не е моя заслуга. Не съм се стремил към пробуждането съзнателно. Пробуждането винаги идва.

Пробуждането все някога идва.

Затова човек трябва не да търси, а да чака. Който търси, нищо няма да намери.

А като чака, какво чака?

Просто чакаш и живееш.

Ама докато чакаш, не можеш ли да живееш?!

Ти натоварваш думата „чакаш“ с някакви цели. Няма цел. Човекът след понеделник чака да дойде вторник, защото тогава ще дават заплати, после чака да дойде 8 часа, защото има среща. Какво толкова чака? То няма нищо за случване. Като казвам „да чакаш“, то означава нищо да не чакаш, а да живееш. Работата на човека е да знае, че живее, а не да чака нова роля, нов издател, нова стихосбирка…

По този начин олекотихте ли контакта със себе си?

Никога не ми е тежал. Когато си тежа, тогава съм глупак. На човек не му е дадено да бъде глупав. А той се проявява непрекъснато като глупак, дори и когато спи…

Що се отнася до стиховете, маса тонове са изписани за поезията. Тя вероятно е нещо, което искаш да кажеш, някаква твоя емоция, която те е разплакала и искаш да я споделиш, като я напишеш. И се получава нещо като поезия. Има шест човешки емоции, които не са верни, и те влизат в т.нар. поезия. Те са лъжливи. Някои казват, че емоцията може да се излее с поезия, но това не е вярно. Затова сега ще ти кажа такъв подобен стих:

„Смирете душата си и чуйте покоя. Прегърнете го! Земята и небето са едно. Чезнат различията, защото равнопоставени са двата свята. Ако пък ви се яви прозявка, то знайте, че това дъхът на вятъра е. Той бразди потока и духа под опашката на облака.“

Затова искам да ти кажа да не се вкопчваш в никакви човешки желания, защото те не са верни.

Но нали хората трябва да са в синхрон с това, което и ти мислиш?

Не искай от хората синхрон, а живей истински.

Не може да усещаш всичко това сам, да си му се радваш и…

Няма сам. Нали ти казах, че всичко, което те заобикаля, си ти! Ето още един стих:

„Не можеш да бъдеш сам, щом има Бог.

Можеш да бъдеш само глупав.“

или

„Сам не означава самотен.“

Затова

тази дума „сам“ въобще я изхвърли от съзнанието си.

Няма такова нещо. Когато имаш знания за това нещо, ти не си сама, а си препълнена. Мисли се, че пустотата е нещо, в което няма нищо. Изумителна е пустотата. И когато човечеството не знае да борави с думите, то върши непрекъснато безобразия, защото не знае защо подрежда думи. Университетите по света не могат да те научат на това. Може да те научи само сърцето, ако Господ протегне ръка към теб. А той винаги протяга ръка. Просто трябва да чакаш и да се радваш. Когато имаш знания, ги имаш за всичко. Не говоря за университетски знания обаче.

Коя е думата. която сте забравил?!

Думата е „забравих“. „Спомних си“ е една съществена дума. Когато човек си спомни, той се приготвя за завръщането си. И целият му живот се превръща с едно завръщане към спомена. „Забравих“ се свързва винаги със „спомних си“. Има голямо и малко завръщане. Малкото се нарича сън, а голямото – смърт.

Сърцето например си спомня. Умът не може да помни.

Сърцето може да прелива от любов, а умът прелива от глупост.

Той няма друга работа.

Какво си спомняте от вчера?

Няма вчера.

„Миналото, настоящето и бъдещето имат едно време – сега.“

В „сега“ няма време. Когато живееш със съзнанието за сега, всяко нещо се превръща в най-същественото. „Забравих да ѝ кажа, че я обичам, ама не, утре ще й го кажа“ – значи винаги попадаш в хаос, в грешка, в незнанието и никога не участваш СЕГА в живота. Като казвал „обичам те“, трябва да го направиш сега, а не друг път. В този случай просто не си жив. Много е важно да си жив. Това е важно. Хората говорят за непрекъсната дисхармония.

Аз не вярвам в бунта.

Много отдавна съм отишъл отвъд бунта и тези неща не ме интересуват.

Голяма част от това, което актьорът Иван Иванов ми каза, го е споделил и в книгата си „Добре дошъл у дома“, събрала също „Отговори и „Този живот, онзи живот”. Защо ги включих в този своеобразен диалог? Дойде ми отвътре, както може би и на него самия му дойде отвътре да бъде верен на същността си. Или може би на стихията, която го владее…

На финала ми каза, че ме харесва. И пак ми стана смешно. Като в началото.


за списание „Ревю“ (август 2005 година)

снимки: личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *