Когато сякаш са ти подхвърлили щастие и ти си го уловил – така си представих, че изглежда ситуацията у семейството на Алексей Кожухаров, когато си е у дома. След като направихме едно дълго следобедно кафе, видях актьора и откъм личната му позиция – човешка и актьорска. Малко тъжното му настроение от смъртта на баща му повлия, разбира се, на разговора ни, но превъртахме часовника напред и назад във времето с всичките страсти, свързани със случките, белязали живота му.


Когато седмицата ти започва по неочакван начин със смъртта на баща ти, как ти се променя животът оттук нататък?

Наистина съм настроен така, че вярвам в опита и ваденето на правилни изводи от него за всяко едно нещо – за живота, за професията. Като тръгне така неочаквано, гледам да го възприемам като урок, така че се опитвам смъртта на баща ми да я приемам точно по този начин. Баща ми не беше просто баща за мен. Той беше учител. През цялото ми детство, юношество, младост и зрялост, та до последния момент, се опитваше да бъде истински баща, да ме напътства. Правеше го деликатно, търпеливо. Той самият беше деликатен човек, абсолютно осъзнаваше собствените си грешки и казваше: „Не прави като мен“.

Ако трябва да се поддавам на негативите и на всякакви провокации, много скоро ще отида някъде и ще ми завържат ръцете отзад с една бяла риза с дълги ръкави, ще се измъчвам и ще ме тъпчат с хапчета, та да мога да приема реалността. Старая се да я приемам с мъдрост. Не е лесно, защото едно от най-несигурните неща у човек са емоциите. Не говоря за чувства, не говоря за отношение. Точно емоциите са онзи сетивен рефлекс, който имаме към едно или друго нещо.

Старая се да изпитвам благодарност от това, че каквото и да ми се стовари като перипетии и неприятности, каквато и лавина да ме завърти, все пак оставам жив след нея.

Единствената ми задача е да си извадя правилните изводи. Това е пътят за развитие.

Поддаваш ли се лесно на емоции?

Не, някак си през годините се научих да разбирам кое си струва. Много съм търпелив, изключително. Мога много да понеса. Моята професия е много особена. Знам, че за нея е важно да си много емоционален. На мен ми действа терапевтично, избивам всичките си емоции на сцената.

Пазиш си ги за там?

Не, то е някакъв естествен път. Повечето пъти в театъра ми се падат интересни роли, крайни, в които има много лудост, драма, смях, но за всеки актьор е интересно да играе разклатени персонажи, които не са много на себе си. В телевизията не е така, там всичко е въпрос на дубли.

Много колеги подценяват телевизията, но тя според мен е увеличително стъкло за моженето, за истинността, с която правиш нещата.

Малко са колегите, които могат да бъдат органични. Това означава да си дотолкова истински, че зрителят да е абсолютно въведен в поведението ти. Така разбирам актьорската професия: не да се преправям на нещо друго, а да извадиш от себе си черти от характера, които ти имаш, но те са на героя, и да ги използваш, защото тогава става истинско. Зодия Близнаци съм и имам много личности у себе си, колкото и шизофренично да звучи.

Като спомена телевизията, „Полицаите от края на града“ ли имаш предвид?

Да, когато става дума за актьорската професия в малко по-чист вид. Другите неща, в които съм участвал, основна с Маги Халваджиян, са друг жанр, те са скечови – „Пълна лудница“, „Ол инклузив“, „Като две капки вода“. Не се срамувам. А има колеги, които дори не искат да стават част от такива проекти, защото го смятат за по-низък жанр.

Нещо по-нетежащо?

снимка: Cultinterview

Виж, това вече е интелектуална претенция. Мисля, че едно нещо, независимо от това дали разсмива, или разплаква, как разсмива и как разплаква, ако е направено професионално, значи си заслужава. Жанрове има много и хора има много.

Кой е твоят?

Моят е точно този парадоксално смесен жанр, който е между смеха и плача, какъвто е и животът. Той никога не е еднопланов. Няма чиста драма в живота.

Играеш, пишеш пиеси, режисираш. Не се ли губиш във всичко това?

Не, изобщо. Не съм се оплел. Мен ме интересуват едни и същи неща, т.е. изхождам от себе си, защото го правя от вътрешна потребност, а не защото ми е поръчка от някъде. Не го правя, защото се съобразявам с някаква конюнктура.

Какво ускорява пулса ти?

Имал съм период с панически атаки, които продължиха около една година. Бях във Варненския театър и правех представлението „Холът“, което ми беше курсова работа по режисура. Беше ми първа работа като режисьор на професионална сцена. Най-вероятно съм имал някакво вътрешно притеснение, макар че по принцип не съм толкова притеснителен човек. Клокочело е нещо вътре в мен през цялото време и на самата премиера получих страшна паническа атака. Изпих малко бяло вино и убийствено започна да ми се вие свят, не можех да се държа на краката си и пред мен всичко играеше. Бях на лекар, правиха ми изследвания и нищо не излезе. Но около година тези атаки бяха много странни. Развих няколко фобии, от които се откъснах впоследствие много бавно.

Като стана въпрос за фобии, се сещам, че в казармата изиграх един етюд.

Бяха ме разпределили като танкист в Харманли.

Поделението беше 24 160 и всички казваха, че това означава 24 часа пожар. Там истински актьорски изиграх клаустрофобия. Това беше преди ВИТИЗ. Иначе още от 3-годишен знам, че искам да стана актьор. Та… изпратиха ме и аз отказвах да вляза в танка. Пратиха ме във Военна болница в Пловдив да се срещна с психолог, на когото разказах история, която беше абсолютна измишльотина, че като деца сме си играли на т.нар. игра „хайде на камарата“. В нея един пада в пясъчника, а останалите се хвърлят отгоре му. По време на такава игра съм се озовал най-отдолу и оттогава имам този проблем с клаустрофобията. Лекарят ми го написа като диагноза.

Влязох в казармата за две години, но хванах промените, според които тя стана година и половина. Някои от старшините и офицерите държаха да им викаме „другарю“, а то вече беше „господин“.

Откъснах се от фобиите със спорт. Започнах да тичам със съзнанието, че трябва нещо да променя в режима си, защото беше абсурдно. Имах усещане, че всичко ми е наред, но въпреки всичко изпадах в тези кризи. А това с тичането ми е от баща ми… В Пловдив живеем близо до Бунарджика. Бях малък, когато го виждах, че той ходи да тича на Альоша рано сутрин. Ставах и отивах заедно с него. Той се съобразяваше с моя ритъм.

Иначе ми се ускорява пулсът, когато се вълнувам от най-различни неща. Синът ми ходи на таекуондо и участва в състезания. Всеки път, когато е негов ред, вътре в мен нещо гори. В такива ситуации пулсът ми се вдига. Обаче извън това гледам да поддържам тибетски пулс ().

Чувствал ли си се някога на дъното?

снимка: CultinterviewБлизко до дъното, да, но не съвсем на дъното. Всеки има такива моменти. Имам толкова смислени хора около себе си – близки, роднини, приятели. Работата ми е смислена, което също е важно. Точно това си говорихме с един приятел, че работата определя твоето лично самочувствие. Нищо друго не може да го определи. Това е проявление на твоя избор. Винаги имам опорни точки, на които се държа. Може да съм близко до дъното, но аз гледам към тях, а те са някъде горе. И истината е, че винаги има кой да ми подаде ръка във всяко едно отношение – емоционално, финансово дори. Имам добри приятели, на които мога да разчитам, и се надявам, че и те могат да разчитат на мен. Поне така искам да бъде. А

дъното е като върха, човек сам си ги определя. Дали си на върха в този момент, или имаш още да драпаш до него, е много субективно.

Същото нещо е и с дъното – някой може да те вижда, че си там, а ти да не се чувстваш така. Абе кой знае. Може пък да съм изгубил, защото като опреш задника си долу, на дъното, и скръстиш крака в поза „лотос“, може да откриеш нещо друго… Всека една конфигурация е предизвикателство за мен. Стигаме до там, от където почнахме: от всяка ситуация се опитвам да извлека познание, да опозная живота. Не бива да си слагаш бариери сам. Така уча и децата си. Дадох на сина ми да опита натурални маслини, а той не иска, защото обича черни. Опитах се да му обясня да не отхвърля едно нещо, ако не го е опитал. Разбира се, винаги ми светва една червена лампичка и добавям: „… освен ако не си тотално сигурен, че това е много лошо“, имам предвид наркотици и изначално лоши неща, които всеки знае, че е грешка да се посяга към тях. Склонен съм да опитам и пържени скакалци. Гледам понякога „Страх“ и виждам, че някакви хора ядат биволски очи, от които обикновено човек се погнусява. Стоях и гледах спокойно. Какво пък толкова? Ако някой ми гарантира, че наистина няма да ми навреди, мога да опитам, дори и да знам, че ще ми предизвикат няколко спазъма. Това не значи, че съм страшен авантюрист. Има неща, които бих пропуснал. Дори малко завиждам на хора, които се хвърлят да скачат с парашут примерно.

Не изпитвам нужда да си вдигам адреналина с външни дразнители.

Не винаги, но понякога това е белег на празнота в живота. Има нещо компенсаторно. Имал съм периоди, в които съм живял малко по-трескаво, по-буйно, и след като го изживях, си казах, че е същото нещо: не ме променя, не ме изгражда. Просто по някакъв начин възбудих черупката, нищо повече. За мен промяната е малко по-вътрешен процес. Намирам си други дразнители.

Към какво е насочен погледът ти?

Моите приятели казват, че гледам много особено, дори нахално. Ние сме една компания още от ученическите години. Излизахме като по-млади и аз със страшно любопитство наблюдавах поведение, типажи, подсъзнателно съм трупал. Имало е моменти, в които съм бил пиян, и съм се оставял пияната ми глава да ръководи тялото ми. Тогава съм се опитвал да запомням типа физиология, за да я използвам.

Значи се напиваш и пак работиш.

Да, много е странно. Ядосвам се и пак нещо странично ми казва да запомня това състояние. Не винаги. Мъката ми от тази седмица абсолютно изключи всякакво самонаблюдение…

Към какво друго гледам… Гледам там, където ми е интересно. И към неща, които могат да задържат погледа ми.


снимки: Радостина Колева