Колко е хубаво, когато талантливите хора са и мислещи, когато думите им не чезнат в пространството, а витаят вдъхновяващо. Тогава се стараеш дори да не мигаш, защото момчето разказва за своите въжделения, за своите силни моменти, умението да си щастлив и за пътуването му в нещастието. Разбира се, и за пътя към любовта: любовта към театъра, към актьорството, към една жена. Веселин Анчев. Театър „Българска армия“.


Я кажи: защо имаш рожден ден хем на 1 април, хем на 4 януари?

Роден съм на 4 януари, обаче хората от Коледа започват да запразняват, ядат, пият и се веселят. Четвърти обикновено се пада работен ден и като дойдат на рождения ми ден, гостите все са уморени и идват за 15 минути. Малко след като излязох от театралната академия, реших да си обърна датите и да стане 1.04, да обявя, че тогава ми е рожденият ден и да събера много хора. По онова време малко хора ме познаваха и направих жесток купон в Южния парк, играхме игри, бях занесъл барбекю, две щайги с алкохол, тихи игри. Страшно ме изкефи това и така си остана.

А защо си изтри Фейсбук и после пак си го върна?

Подразни ме и го махнах за няколко месеца, защото ми досади. Прекалено еднотипна информация. Хората се занимават с някакви пошлости, пускат идиотщини. Хвани и прочети една книга, има достатъчно литература. Или направи нещо хубаво, измисли нещо. А се върнах във Фейсбук, за да поканя хората на рождения си ден.

В „Черна комедия“ всеки път ли играеш като на премиерата? Присъствах на нея и на няколко пъти си мислех: „Този човек се претрепа“.

Тези неща се учат в Академията, има си техники за каскадьорските изпълнения. Загрявам, подготвям се и си минавам тези моменти преди представление, за да мога да допусна импровизация. Независимо в кой спектакъл, ако не играеш като за последно или като на премиера, какъв е смисълът да правим театър? Ако не влагаш сърце и душа в това, което правиш, и го превърнеш в рутина…

Не съм шлосер, не работя на струг в някакъв завод, за да ми е скучно и некомфортно. Актьорството съм си го мечтал и съм си го извоювал.

снимка: CultinterviewКандидатствах три години поред. Имах желание, което бях тръгнал да губя в някакъв период, но дойдоха млади колеги в театъра и се окопитих. Покрай по-възрастните колеги е много лесно изведнъж да тръгнеш по тяхното течение, тъй като те са се успокоили и са обръгнали в професията. Появиха се младите с тяхната енергия и се замислих, че май съм забравил откъде съм тръгнал. Сега се чувствам добре и представленията в театър „Българска армия“, в които играя, ми харесват.

Беден скулптор си в „Черна комедия“, която споменахме… На какво си беден?

Културата в България не е приоритет на правителството. Постоянно се правят някакви реформи и имам чувството, че умишлено се иска да се затрият някои театри. Не знам каква им е целта. Театрите са единствените, които си връщат субсидията. Галериите и музеите не могат да го постигнат. То не е и необходимо. При киното не знам как стоят нещата.

Бедни сме в театъра и това е ясно. Освен това отдавна се знае, че глупав народ лесно се управлява.

Може би опростачването на народа е тенденциозно насаждано, за да не си вдига много главата.

Бях тези дни при роднините ми извън София, наложи се да отида на село, където положението е много тежко. А ние се оплакваме в театъра. Взимаме горе-долу колкото тези хора по селата. Не се живее така. Един млад човек не може да живее по този начин.

Беден съм и съм гладен за повече провокации. Нямаме идеи. Още в зората на новия строй хората бяха по-изобретателни, беше им по-интересно да измислят от нищо – нещо. Сега сме загубили въображението си, улисани в това само да изкарваме пари. Беден съм на любов, а за мен тя е единственото нещо, заради което човек си заслужава да живее на тази земя.

Какво се случи с твоята?

Моята е в процес на търсене ()… Тя е доста имагинерно нещо, което ту се появява в живота, ту изчезва, но никога не се губи като сила и като шеметност при появяването си и при тръгването си. То е като ударите на сърцето: бие нагоре, надолу, нагоре, надолу… Когато остане една равна черта, тогава е сериозно вече. Хубаво е, когато има пикове и спадове.

Нагоре или надолу си?

В момента съм в подем нагоре. Виж, цялото изкуство се занимава с любовта. Знам, че тя ще се появи със страшна сила и ще ми отнесе главата. Отдавна не ми се е случвало и мисля, че вече ми е време. Много е странно, защото колкото и да не се обръщало внимание на парите, все пак меркантилността я има и при двата пола.

Да търсиш добре обезпечен човек, който да ти даде, освен любов, и някаква сигурност, съществува и при мъжете, и при жените.

Трудно е да намериш човек до себе си, когато първо те гледат какъв часовник имаш, с какви обувки си се обул и евентуално каква марка е ризата ти. Когато те видят да оставяш ключове на масата, си правят сметка каква форма са те и каква кола би трябвало да караш. При условие, че съм актьор, това ме изключва от класацията. Мога да впечатля жените с някаква медийна известност, но аз нямам такава все още. Това са глупости. Много пък е странно, че когато си известен, започват да се въртят около теб само заради това, че те дават по телевизията. Намираш краткотрайната любов. Светът е забързан и не се обръща внимание на важното. Казват, че всеки си има половинка. Ама може да не я срещнеш в този живот.

Ще чакаш следващия ли?

снимка: CultinterviewНе знам… Има ли друг живот? Ще ми се да я намеря, но не мога да кажа, че я търся под дърво и камък. Нищо не правя на всяка цена.

Отвори се една вратичка за теб към киното с „Възвишение“. Следващата врата кога ще се отвори?

Киното е малко особена тема за мен. Виктор Божинов ми се довери за макар и малката роля. Не знам кога ще се отвори втората. Мисля, че вече съм готов и имам желание да го опозная. Не е като театъра. Живеенето пред камера е съвсем друг аспект от актьорството. Странно е, че дори не стигам до кастинги, нямам представа защо. Работил съм повече с Мариус Куркински, а той ще прави филм, който вече се подготвя. Та той ми е казал, че ще снимам в него. Киното се учи на терен – гледаш другите какво правят, как го правят.

Учителите ми Тодор Колев и Коко Азарян казваха: „Ние не ви учим на нищо друго, освен на азбуката в театъра“.

Вече как ще се научим да говорим след това, въз основа на тази азбука, е наша задача. Ние сме творци, а не марионетки, които изпълняват нещо механично. Този анализ те кара да отваряш вратички във въображението си. Професията ни е такава, че сме научени прилежно да си събираме емоциите в папчици и да си ги слагаме в определени чекмедженца в съзнанието. Когато излезеш на сцена или пред камера, отваряш ги и си бъркаш в душата, колкото можеш. Има болезнени местенца, към които не искаш да се връщаш, но го правиш. Затова разбирам хората от нашата професия, които много пият, защото такова разголване и показване… изисква отдушник.

Тодор Колев и Коко Азарян… Какво ти остана след тях?

Това са духовните ми бащи. От разведено семейство съм и не познавах много баща си, който почина наскоро. В двамата намерих родителя, който не те научава, а ти помага сам да се научиш, предпазвайки те да не паднеш в пропастта или да не литнеш прекалено много нагоре като икар, да ти изгорят крилата и да паднеш на земята, да се убиеш. Наученото не е само в областта на театъра. То е светоусещане. Имахме много часове, в които само говорихме какво сме чели, какво сме гледали или какво ни занимава в  момента. Даваха по искрица на всеки, за да продължи търсенето си и да развие желаното. Ако видеха, че нещото не е за нас, го казваха по деликатен начин: „Опитай да потърсиш нещо по-интересно, по-различно“. Така ни бяха построени и часовете. Провокация ти самият, като си стигнал с една къща до някъде, да нарисуваш покрива веднага или да вдигнеш още един етаж.

Коко Азарян никога не ни е отказвал разговор, когато сме имали житейски терзания. Разбира се, терзанията на едно 22-23-годишно момче или момиче са съвсем несъществени и смешни, но за нас бяха въпрос на живот и смърт. Пренебрегването на един проблем в този период би могъл да ти създаде комплекси, да те затвори. А и двамата бяха жестоки психолози, защото знаеха кого да нахокат, кой ще го издържи и ще го стимулира, но и кого трябва само лекичко да поощрят, да му кажат добра дума.

Понякога срещите с големи хора ти дават нови тласъци.

То пак е шанс и късмет. След Академията отидох във Враца, после – в Хасково, където се задържах 4-5 сезона. Дойде Мариус Куркински да поставя „Златната мина“ на Ст. Л. Костов. Може би това ми беше късметът на мен. Тогава се открихме и вече пет постановки имаме заедно. Всъщност той ме доведе в София. Взе ме в „Отворена брачна двойка“ в театър 199, която се играе вече 8 години. Ей, много съм зле с датите. В училище ми беше много тегаво, когато учихме за Априлското въстание, за Освобождението, кой кога бил убит. Не можех да ги запомням тези дати. Текст да помня, стихотворение – да. Никога не съм бил по точните науки.

Ама ти един ден и на жена си няма да помниш рождения ден…

Нали затова имаме напомняне в телефона ().

Какво може да те смути?

Смущава ме, че хората са овълчени и вглъбени само в изкарването на пари. Смущава ме наглото поведение на някои политици, на хора на изкуството, на останалите хора, арогантността. И сега съм леко смутен… Всеки ден се смущаваме.

снимка: CultinterviewСкоро за пръв път от 30 години се видях с кръстницата си и семейството ѝ. Жестоко се смутих от тези хора, защото хем ги чувствах близки, хем виждах, че от тях струи любов към мен. И понеже съм свикнал да анализирам всичко, започнах да си мисля, че е странно и че ми играят нещо.

Много се притесних и когато отидох да видя баща ми, отново след повече от 20 години. Бях на 11 години по време на развода. И понеже родителите ми се разделиха по доста тегав начин, реших да отида да го видя. Месеци наред се подготвях за тази среща. Срещнахме се и нищо не можах да му кажа. А той би трябвало да ми е още по-близък, защото съм част от него. Все едно виждах човек, с когото тъкмо се запознавах.

С майка ми сме много близки. Когато отида при нея, съм свикнал да не показвам, че пуша толкова цигари, или че пия алкохол. Ще се окаже, че съм една смутителна личност ().

Замисляла ли си се, че всеки един човек е актьор? Шекспир го е казал. Реално ние се държим с приятелите си по един начин, с родителите – по друг, с децата си – по трети, с по-далечни хора – по четвърти.

Ако имаш една тетрадка пред себе си сега, какво би написал в нея?

Ще напиша, че животът е прекалено кратък и трябва да го живеем със страшна сила. Хора, живейте за любовта, а не за омразата и за насилието. А

ако имах вълшебна пръчка, бих убил финикийците. Не може всичко да се върти около тях. Забравяме всичките хубави устои.

Далай Лама е казал, че „миналото никога няма да се върне, бъдещето още не е дошло – живеем сега“. Нека да не правим нещата, които не искаме на нас да ни се случват. Имам тефтер, който си уших сам с коли. Пиша в него още от студент. В последните години пиша само от време на време. Не творя сентенции, а само мисли, които ме занимават.

Сещаш ли се, че имаше един филм „Борат“. Приличаш ми на актьора, изиграл го.

На Саша Коен… да, казвали са ми, особено откакто си оставих мустак.


снимки: Радостина Колева