„Възвишение“, показващо пътешествието на две момчета и тяхната мисия, изживя своите страхове, разцъфна и вече чу хиляди добри думи. А всъщност понякога забравяме, че един хубав филм не става сам. Отделно че, за да присъстват в продукцията ти актьори от няколко поколения – от деца до Васил Михайлов, – се изисква умение да убеждаваш. И ей там, на върха на тази планина, се оказва Виктор Божинов. Режисьорът… режисьорът със спокойните сини очи, режисьорът, който не си е забравил вдъхновението в някой крайпътен бар, режисьорът, който всъщност е една неочаквана среща.


Искал си да направиш филм за самата Стара планина, а направи такова чудо като „Възвишение“.

Исках да разкажа историята на Милен Русков, да я направя на филм. А това, че действието се развива в Стара планина, беше само подарък, защото дълго време снимах сериалите, за които бяхме затворени в апартаменти, в цивилизация. Когато ме запали идеята в романа, предизвикателството да се махна от града и да снимам сред природата, сякаш някой отвори прозорците и влезе много въздух. Историята на Гичо и Асенчо е едно движение през Стара планина, през Балкана. Това го намирам за важно, защото ние живеем на Балкански полуостров и тази територия се свързва до голяма степен с Балкана. Моите колеги от киното много се прехласват по Родопите. Но на мен ми беше интересен духа на Балкана. Във филма историята започва около Гложенски манастир и приключва около Жеравна, минавайки от двете страни на билото. Снимахме на автентични места.

Откри ли някакви места за себе си?

На по-голяма част от местата съм бил, но не съм ги виждал по този начин. Не бях ходил на Узана, а също и в Жеравна и Бузлуджа, признавам си. Но бидейки на тези места, бях изненадан, че на самия връх на Бузлуджа има пещера, в която се твърди, че Хаджи Димитър е скрил златото си. В Узана има особени камъни, между които са поникнали огромни дървета. Изглежда абсурдно – борове между скалите, без пръст.

Режисьор си на добри сериали – „Под прикритие“, „Връзки“… Сега видя ли разликата между това да снимаш добър сериал и добър филм?

Гледам на режисурата като на професия, в която се съдържа и призвание, но не само това. За всяка професия трябва умение и талант. Опитвам се, на базата на естетически вкус и собствени разбирания, да разказвам истории.

Обичам да разказвам интересни истории.

Но не обичам да ги измислям. Искам те да ме намират. И смея да твърдя, че имам нюх за това. Може би благодарение на тази интуиция нещата се получават успешни.

Разликата между сериал и филм е огромна. Особено у нас сериалът се случва с много ограничен ресурс и нивото на компромис е доста сериозно. И то изначално. Т.е. знаеш, че влизаш да правиш едно нещо, което ще е с компромис. И се опитваш да балансираш между това, което искаш и онова, което имаш възможност да направиш. Във филма времето е повече и можеш да помислиш за детайлите, а и цялостната концепция. В киното мога да определям повече неща и те да зависят от мен. У нас всичко се случва при сериалите много бързо. Телевизионният екран има едни изисквания, защото е вкъщи, а на големия екран се вижда звук, картина, актьорско присъствие, внушение, ритъм. Все пак за мен „Възвишение“ е първи игрален филм. Може би е позакъснял дебют, но сега съм получил тази възможност.

Първи пълнометражен филм… Кога се усети с какво си се заел?

снимка: Симон Варсано

по време на снимките на филма „Възвишение“

Усетих се още преди да се заема с него (). Да посегнеш на произведение, което се смята за съвременна класика и натоварено с емоции на много читатели, които имат изградена представа за тази история, си е голямо предизвикателство и риск, защото можеше и да не се получи. Имах един период, в който дълго се чудих дали да се захващам. Дадох си време и усетих, че си струва и знам как да стане така, че хората, които имат големи очаквания, да бъдат уважени. Зрителите, които не са чели книгата, са около 80 %.

Трябваше такава емоция да създадем у зрителите, че да ги направим читатели.

Това вече се случва – читателите на романа се увеличават значително.

Запътил ли си се вече към следваща история?

През годините съм се убедил, че нещата не трябва да се напъват изкуствено, защото тогава вероятността да не се получат е много по-голяма. Битува едно мнение, че режисьорът като прави един филм, той паралелно трябва да готви друг, защото като завърши първия, трябва да е готов и да предложи следващ. Нямах тази възможност, защото наистина се заробих във „Възвишение“. Имам идеи, но още не са узрели за реализация. „Чамкория“ е много по-сложна задача от „Възвишение“, защото романът има различна специфика. Нужен е ресурс, грубо казано бюджет, за възстановяването на времена в киното. На фона на една стена да лъжем, че сме в 20-те години, няма как да стане. Защото това са едни от най-важните години в нашата история и те трябва да бъдат разказани пълноценно. Бъдещият проект „Чамкория“ зависи от ангажирането на много хора с идеята да го има, а не някой да изкара някой и друг лев. Много е лесно да не се получи, но трябва да полагаме усилия да се получи.

Иначе поставяш ли си непостижими цели?

Вярвам в естествения ход на нещата. Но смятам, че голяма част от онова, което се случва на хората, не зависи от тях. Те могат да полагат усилия спрямо себе си – какви да бъдат, какво да харесват, как да се държат, с кого да общуват, но нататък какво ще се случи, май не зависи толкова от теб. Зависи от другите хора.

Проблемът е, че на хората, които могат да правят нещата както трябва, не им се дава възможност.

Когато една работа трябва да се свърши, не се търси подходящ човек за нея, а просто на един човек трябва да му се намери работа. Дай Боже това да започне да се променя. Има можещи хора, но съзнателно им се пречи. Някак си ми се иска това да се промени.

Защо им се пречи?

Човешката природа е особена. Някой ще попречи на друг да се развива, за да запази собствената си позиция. Или просто иска да се заобиколи с хора, които са му удобни. Има много спиращи фактори за развитие у нас. И смятам, че голяма част от тях са осъзнати. По-малка държава сме и начините да се случват нещата не зависят само от нас. Ако държавата беше по-голяма, може би щяха да се оформят два центъра, които да са по-балансирани и самостоятелни, да се конкурират помежду си. Смисълът на съвременната демокрация е именно в конкуренцията.

Прочетох, че си хвърлил пъпа на дъщеря си Калина в „Ковънт Гардън“ в Лондон. Защо чак там?

снимка: CultinterviewВече е ясно, че тя няма да стане певица. Минахме през уроци по пиано, през балет… В началото пееше много вярно, но в един момент, като порасна, й се промени гласът. В момента се вълнува от рисуване. За децата е важно да опитват всякакви неща.

За мен като родител е важно да дам на детето си възможност да опитва, без погледът й към нещата да е повърхностен.

Там, където усетя, че й е интересно, да задълбоча този интерес. Но ние още сме на фазата „среща със света“. В един момент се отключи страхотен интерес към математиката. Много съм далеч от идеята, че трябва да я бутам в някаква посока. Калина е отделно човешко същество и не искам да го моделирам, а само да й показвам кое е ценно, кое е качествено, красиво, добро, а не да я правя мое копие или на нереализирани представи. За мен това е родителството. Тя се занимава с волейбол по свое желание. Единствено сме говорили, че едно от желанията й трябва да е свързано с физическа активност. А колективните спортове са по-добри, защото в тях не губиш индивидуалността си, но ставаш част от колектив. Много дължа на спорта за оформянето ми като характер.

Покрай спорта ли стана толкова висок?

Не, баща ми и дядо ми са високи. Мит е, че покрай спорта волейболистите и баскетболистите стават по-високи. Няма такова нещо. Генът е ген.

Кога си се чувствал подценен?

Не съм се замислял… Аз самият никога не съм обръщал внимание на себе си. И сега ми е странно като се гледам по телевизора. За мен това е нещо ужасно.

Вкарваш хората в телевизора, а не ще да се гледаш в него.

Не, по никакъв начин. Не съм се чувствал нито подценен, нито надценен. Опитвал съм се да бъда нормален, да не се замислям прекалено много за себе си, а по-скоро за нещата, които правя, и защо ги правя.

Много пъти съм помагал на хора, които лесно са забравяли това.

Малко са хората, които са оценили това, което съм направил за тях. Не съм и очаквал отплата обаче, не съм очаквал благодарност. Може би затова толкова късно започнаха да ми се случват хубавите неща…


снимки: Радостина Колева и Симон Варсано