Той е от онези хора, които вървят в правилната пътечка, няма настойчиви демони, които да го сюрпризират непрекъснато, а колебливостта му с течение на времето отстъпва назад. Той е от външно красивите актьори, но не и от отегчителните. Опитът му вече е различен, пообогатен, а това е изменило и усмивката му. Но съвсем адекватно. Вече има собствено семейство, а то е книга, в която се пише в движение. Дарин Ангелов обаче иска тя да е съвършена.


Помниш ли нещо от пантомимата? Учил си я цяла година в НАТФИЗ.

О, да, много неща помня и са ми полезни и до ден днешен. Когато започнем нова пиеса и още не е дошъл пълният реквизит, още декорът е маркиран, работим с въображаеми предмети, с въображаемо пространство. Това изгражда вътре в съзнанието ми представа за територията, в която се движи моят герой. Така по-лесно създавам образите си. Не е стих, за да го забравиш. Малко или много е вътре в теб. Пантомимата дава чисто емоционални способности да виждаш нещата, които не съществуват, да работиш със сетивата си. Сега, като имам дете, двамата много се забавляваме с пантомима, защото то постоянно си въобразява негови светове, негови предмети, ядем въображаеми плодчета, крием в шепичките си разни неща, които си представяме, че са вълшебни…

Дъщеря ти Дария държи ли те в света на децата?

Аз нарочно съм там. Още първите години в НАТФИЗ се говори за начина, по който едно дете открива света, как се изумява на нещо, което вижда за пръв път. Тези впечатления са ми адски любопитни и се стремя да ги запазя за себе си, защото са много красиви и доставят щастие.

Затова се опитвам да съм при детето вътре в мен и чисто физически – при Дария.

Много ни е хубаво, когато сме си двамата. Майка й работи и е доста ангажирана, затова, когато не съм в репетиции, съм с детето.

Ама те са си голяма компания, тъй като брат ти Деян има две момчета.

Да, те са страхотни пичове. Не се виждат всеки ден, но когато се засекат, става страшно. Все едно минава тайфун. Тя ги гушка, прегръща ги, целува ги. До следващата им среща непрекъснато пита къде са батковците. Но и те внимават с това, че е момиченце. Има неща, които тя не осъзнава, че са опасни. Те са като орли над нея. Диман тази година ще стане на 10, а Ален ще направи 7. Виждам, че спокойно мога да хвана Диман и да отидем някъде на кафенце, да си говорим двамата. Вече има своя гледна точка за живота, което е много интересно.

Бяхме по-заблудени навремето…

Информацията беше оскъдна, а сега е достъпна.

От Младежкия театър отиде в Народния. Вече не си младеж и мина към възрастните ли?

Започваме седми сезон в Народния театър. Стигнахме до един етап с брат ми, в който трябваше да се мине на друго ниво в развитието ни. Това беше нормалната очаквана стъпка, която трябваше да се направи. Още повече, че до тогава взаимните ни ухажвания с театъра си ги имаше. Просто оставаше да се случи „трансфера“.

Целта ни беше да започнем да крачим редом до най-големите.

снимка: CultinterviewВлади Люцканов се справи много добре и не позволи театърът да усети липсата ни. Навремето режисьорите се дърпаха да отидат и да работят в Младежкия, а ние искахме да се срещаме и с други. Губеше се любопитството ни.

Артистът е свободна птица и не можеш да го затвориш само в един театър. Ако обърнеш внимание, по-развилите се артисти са на щат някъде, но не спират да играят и в други постановки – кой в Ловеч, кой в Хасково, в Шумен… Към днешна дата щатът е свободно понятие.

За теб е важно партньорството на сцената. А извън нея добър партньор ли си?

Едва ли сам мога да дам оценка. Мога да ти кажа какъв се стремя да бъда – да съм коректен към себе си, а след това и към околните.

Семейството за мен е основа.

Без него си изпразнен от съдържание. Затова мога да ти кажа, че се стремя да бъда добър човек. Да съм спокоен, за да са спокойни и другите. Това е като вибрираща мембрана. Няма как да удариш ламарината от едната страна и да не усетиш вибрацията от другата. Съответно то ще се прехвърли върху детето ми, върху жена ми. А всичко ще дам, за да е спокойна тя.

Ама ти си спокоен човек.

А, не е съвсем така. Имам своите нерви и вълнения, които преценявам, че не са полезни за личния ми живот, за да ги демонстрирам и да занимавам хората с трудностите си. Искам да се адаптирам към околното, за да съм пълноценен.

Къде си оставяш нервите? По пътя, докато се прибираш ли?

В гримьорната, в това малко пространство. Затварям си пиесата и й казвам, че тя е до там. Понякога си прехвърлям нервите и вкъщи особено когато съм в началото на репетиционен процес. Като в момента. Ужасно сложна пиеса, неописуемо тежка.

Всеки, без да иска, задържа част от героите си вътре в себе си, но в един прекрасен момент те изскачат.

Стремя се поведението ми в обществото да е максимално филтрирано. В пиесата на Яворов – „Когато гръм удари“ – има тежки взаимоотношения. Те няма как да не бележат моите емоции. В момента ми се налага да събирам самочувствието си. Героят ми Сава Попович е много по-силен от мен и сега той ме натиска, вместо аз да му стъпя на врата. Хората няма да ме разберат. Няма как да им обясня какво е да влезеш в кожата на друг човек. Колкото и да пресъздаваш някого, физически не можеш да избягаш от себе си. Ще свалиш няколко килограма, ще пуснеш брада, като в случая, няма да си режеш ноктите, но движението ти в пространството не може да се измени. Затова търся нещо коренно различно емоционално, за да мога да го смеля този образ.

Всеки път ли си взимаш по малко от героите?

Без да искам, да. Но пък това помага, защото нерядко изпадаме в подобни ситуации в живота си. Базирайки се на опита на героите ни, се измъкваме, спасяваме се. Те са ни полезни. Не е нужно да става въпрос за негативи. Понякога ти се случва нещо много хубаво и красиво, което иначе може да не забележиш. А даден герой ти помага да изживееш на максимум щастливия момент. Това удължава живота.

А обратното?

снимка: CultinterviewО, професията го скъсява. Това, което си причиняваме, не е за всеки. На теб няма какво да ти го обяснявам, с немалко опит в това си, но артистът е чувствително създание. Всичко прекарва през себе си, за да го пресъздаде на сцената по най-красивия начин. Това те кара да чувстваш по друг начин. Защо трябва всяка вечер в 7 часа да си предизвиквам сърцебиене, да се изнервям или да се побърквам? Или пък да съм тотален непукист, да не ми пука какво се случва около мен?! Става въпрос за нечовешко его.

Ама пък си влизаш навътре в емоциите.

Да, ставаш емоционален. Но това е хубаво. Изпитваш всичко и то в крайностите му.

Гледаш ли в човека в себе си?

Всеки ден. Никой не е чак толкова съвършен, за да не търси как може да направи себе си по-добър. Самоусъвършенстването е закодирано в човека. Ако не се вглежда в себе си, как ще го постигне?

За да си пълноценен, трябва да оставиш нещо след себе си,

за да бъде полезно за идващите след теб. Когато възникне проблем, трябва да търсиш отговорите в началото от първо лице, а след това и в съветите на хората. Основно е движението. Всичко се движи. Не само физически.

Кога даваш шанс на нещо да се случи?

Винаги. Как иначе ще е интересен животът? Ако не се случва нищо, започваш сам да го търсиш, да си го предизвикваш. Иначе е скучно и си в застой: ставаш сутрин, миеш си зъбите, отиваш на работа, прибираш се.

Какво си си предизвикал най-скорошно?

Със семейството ми ще си предизвикаме екскурзия, в която ще се срещна с нови хора, с нови култури в Лисабон.

Започна ли отново да спортуваш?

Още не, но съм си го поставил за цел наистина. Обещал съм го, няма как.

Срещна се с Баришников. Каква емоция е това да говориш с човек като него, а и не само?

Велика емоция. Той за кратко беше при нас, но самия факт, че той отдели от времето си, за да прекара 30 минути с актьорите от Народния театър. Не напразно го наричат „Богът на танца“, а той е доказал, че не е само танцьор, а е комплексен актьор. Има номинации за „Оскар“, когато номинациите не се раздаваха по квоти.

Сега има квота за хомосексуални хора, за цветнокожи… Очаквам скоро да има квота и за жена в мъжка роля,

за да е равнопоставено. „Бели нощи“ с участието на Михаил Баришников е великолепен филм. Винаги съм си го представял висок, голям, силен, а той е малък и велика личност. Виж как аурата на човек го прави да изглежда много по-голям. Развълнувах се, сърцето ми биеше учестено и настръхнах, когато се появи в клуба на актьора. Разменихме няколко думи.

На снимачната площадка съм се срещал с Майкъл Кейн и сър Бен Кингсли, но тогава нямахме възможност да поговорим, освен чрез думите на сценаристите. Мога да се върна още по-назад: така се вълнувах, когато се срещнах с учителя ми Стефан Данаилов. По същия начин беше и при срещата ми с Мариус Куркински. И с Васил Найденов. Знаеш ли, Чочо пък си го представях като силен и мощен човек. Продължава да стои в съзнанието ми такъв.

Сигурно си се засичал и с Велко Кънев…

Едни от последните сме, които успяхме да се докоснем до велики личности и творци. Ами Коко Азарян?

Сега всички са звезди.

Точно за това най-много ме боли. Много станаха звездите. Артистът няма и да иска да пробие над това. Изкриви се представата. Актьорът не е звезда. Преди време – да. Ако не си като платно на художник или целия в перхидрол и пластмаса, не си звезда. В последно време, особено покрай „Бохемска рапсодия“,

всички се питаме защо сега не се прави такава музика.

А, де. Вярно, поколението е друго, вибрацията на обществото е съвсем различна, но стойностното изкуство започна да се превръща в бутиково. И има завръщане към стойностното. Лили Иванова беше много права, когато я попитаха за мнението й за някои млади изпълнители. Тя каза: „Да си говорим за тях след време. Когато се разбере коя тяхна песен е запомнена и с какво“.


снимки: Радостина Колева