Не е ли странно сините ти очи да умеят да проектират преживяванията ти и да ги показват неразмити, да живееш в синия цвят заради отраженията от небето, от морето, да се вмъкваш в сини дрехи… Толкова много синьо, а то да носи такава фрапираща емоционалност. При това през цялото време бях с усещането, че той не я осъзнава. Кой е той? Актьорът Димитър Баненкин. „Недадените“, „Дамасцена“, „Посоки“, „Скъпи наследници“, Сатиричен театър, Младежки театър – там е. А тук е моето щастие да слушам неговите разкази. Пълен джакпот!


Идвайки си от Германия, където живя немалко години, предполагаше ли, че ще бъдеш толкова ангажиран?

Не, защото дойдох по конкретен повод. Предложиха ми роля във филма „Недадените“. Иначе нямаше да се върна. Може би щях да остана в Германия, но вече без толкова много заведения, които да управлявам. Накрая изгубих и мотивация. Да работя 7 дни в седмицата… Заболяване ме накара да преосмисля нещата. Късметът винаги е бил с мен в живота. Идвайки тук, реших да започна да пиша на съвсем бял лист. Махнах всичко и си дойдох, без да си оставям вратичка. Човек съм, който решава, и тръгва.

Ама как без вратичка?

Няма смисъл от нея. Не се страхувам от началото, не се страхувам от новото. Дъщеря ми е там, но идва да ме посещава в България, аз ходя в Германия. За да си оставя дори и едно заведение, трябваше да съм там. А знам какво е, от сутрин – до вечер, години наред.

Дъщеря ти не опита ли да те разубеди?

Не. Дори бившата ми съпруга каза да отида там, където ще се чувствам щастлив. Идвайки си, ми беше приятно да се занимавам отново с професията си. Беше преди 6 години. За това време съм имал само 6 месеца, в които не правех нищо. Бях леко притеснен, защото имах много колеги, които бяха в такова положение. По принцип съм и против щатната бройка в театъра. Винаги съм смятал, че щатът прави актьорите мързеливи. Осланят се на това, че всеки месец получават някаква мизерна заплата. Бил съм в системата на социализма и знам, че като завършиш ВИТИЗ, ти е осигурено мястото, разпределен си в театър. Тогава отидох в Пазарджик и изиграх много роли. Не мога да се оплача от съдбата си. Спечелих награда на национален фестивал с пиесата „Остров на два етажа“, която постави Ники Ламбрев.

Та когато останах без ангажименти, ми стана странно. Все пак не се върнах в България с милиони.

Имах някакви пари, но те щяха да ми стигнат до някъде. Трябваше да печеля след това.

снимка: CultinterviewДойде Милена Фучеджиева и ми предложи интересна роля в „Sex, лъжи и TV“. След това в едно заведение се срещнахме с проф. Пламен Марков. Той ме попита накъде съм – тук ли съм, ще заминавам ли… Казах му, че оставам окончателно. Няколко дни след това той ми звънна и ме покани да участвам в „Измяна“ на Пинтър във Варна. Играхме близо 3 години това представление. Оказа се, че варненската публика е добра публика.

Имахме интересни моменти и с Елин Рахнев. Решихме да направим „Порнографска връзка“ – пиеса за мъж и жена, които се запознават чрез обява във вестник и се срещат веднъж седмично. Двамата имат своите проблеми, своите страхове и в крайна сметка се влюбват един в друг. От страх обаче, се разминават жестоко. Чудихме се кого да привлечем за женската роля, мислихме какви ли не имена. Но Елин тупна по масата и го измисли – Ернестина Шинова. Отидохме в Кукления театър, сцена за възрастни.

Такива неща в Кукления театър ли се играят?

Озаглавихме представлението „Любовна афера“, за да звучи по-меко.

И стигаме до днешния момент, в който снимаш в немския филм „Кръвта на пеликана“. В  германска продукция в България или като български неиграещ актьор в Германия – къде е по-комфортно?

Много е добре да съм български актьор в немски филм, да ти кажа. Не играя българин. Дясната ръка на главната героиня (б.а. Нина Хосс) съм и нямам много текст. Действието се развива в конеферма, където тя е осиновила две момичета от България. Едното дете се оказва проблемно. Целият сюжет се върти около това. Снимахме във Вакарел и в Ихтиман.

Доколко Близнаците влияят на решенията ти?

Аз съм от добрите Близнаци, от ранните, защото съм роден на 23 май. Човек съм, който успява да си пести енергията. Не се ядосвам за глупости и това го отчитам като много хубаво. Лошото е, че се проявява непукизъм, който е вреден. Чета във Фейсбук как хората се възмущават от това, онова… Не е миродавно четиво, но все пак виждаш колко хора си хабят енергията. Спестявам си го.

Избирам средата, с която да контактувам, без да се натоварвам излишно.

И в Германия имаше негативни хора, пълно беше. Но техните проблеми са на едно ниво, а нашите – на съвсем друго. Мислиш, че не се оплакват всяка година за парното и водата ли? Постоянно поскъпват. Има постоянни ревове, чудо на чудесата… Там,  ако хвърлиш шишето в неправилната кофа, е престъпление. Но пък са много чисти.

Тук хвърляш ли в правилната кофа?

То няма кофи… Няма нужда, защото после ги носят на едно място. В Германия има места, където се изхвърлят по-големите отпадъци. Има огромни контейнери за шперплат, големи картони, обемисти неща. Има график в определени дни и знаеш, че можеш да отидеш и да си изхвърлиш там всичко, което не ти е необходимо. Освен това опаковките от мляко се оставят в жълти торби на определено място в кооперацията, в която живееш. Това германците са го измислили както трябва.

А тук се изхвърлят по тъмно.

Да.

Какво би преправил в живота си?

снимка: Cultinterview

Може би единственото, което ми тежи, е че навремето, когато се разведох с бившата си жена, не потърсихме разговор. Така е трябвало да стане. Аз съм човек, който търси вината в себе си, а не я препраща на друг. Мисля си, че съм доста честен спрямо себе си. Извинявам се, ако не съм прав. Имаме чудесен контакт и в момента обаче. Тя има ново семейство, още две дъщери… И двамата чувстваме вина спрямо неслучването.

Складираш в паметта си, а какво изхвърляш от нея?

Имам доста спомени, които си остават за цял живот, а имам и такива, които не мога да задържа. Обикновено вторите са неща, които не са толкова важни.

Паметта е особена, тя знае какво да складира, а ненужното да изхвърли.

В дома ми от време на време ме хващат дяволите и започвам да изхвърлям доста сериозно. Сега ми предстои чистене на гардероба, защото имам много дрехи, които не нося. Това са банални неща, но показват какъв е характерът ти.

Така лесно ли изхвърляш и хора от живота си?

Хубав въпрос. Ако сега с теб се скараме здраво, аз не съм злопаметен. Отново ще се замисля какво толкова съм казал. Дори и да реша, че не си била права, ще си кажа, че си била в такова настроение в момента. След 1 час съм готов. Не обичам да се карам. Ако ме подминаваш и не ми казваш „здравей“, а преди това сме си говорили, следващият път отново ще те поздравя.

Имах интересен случай, когато бях в Германия с филма „Посоки“. Отидох за 4 дни. Беше пълен салонът. След филма час и половина ме разпънаха на кръст, задаваха всевъзможни въпроси. Стана ми приятно, защото имаше българи, които бяха студенти в Мюнхен. Ходих да хапна, ходих да пия еспресо в известен бар, отидох да хапна и дива патица със синьо зеле и картофена топка в популярен ресторант… Там пристигна двойка възрастни хора, жената ме погледна, пожела ми „добър апетит“ и си казах: „Добре дошъл в цивилизования свят“.

Провокираш ли „специални поводи“ (б.а. от заглавието на представление на Младежки театър, в което участват двамата с Койна Русева)?

Много лош провокатор съм извън театъра. Не съм романтик… Всъщност съм романтичен, но не го показвам.

Ама то има разлика.

Да, но има романтични хора, от които ми призлява. То бива романтика, ама хайде малко да се сдържаме. Не обичам някой да излезе и да започне да пее. Или под душа. Сутрин, като ставам, се будя дълго време. Не съм от тези, които скачат с трепет и започват да се радват на деня. На мен ми е нужно да си изпия кафето, да изпуша една цигара, да ми е спокойно.

Винаги ставам по два часа,

независимо дали е преди репетиция, или преди снимачен ден. Не обичам стреса. Отивам минимум 20 минути преди репетиция. Подготвен съм. И ако има някой покрай мен, който да танцува рано сутринта, това може да ме побърка.

Значи не обичаш провокации, не обичаш екстремности… Изглеждаш спокоен човек.

снимка: CultinterviewЗад това спокойствие се крият много нерви. Мога да бъда много неприятен. Наистина. Имам фази, в които съм много изнервен, напрегнат. Външното спокойствие лъже. То е само някаква маска, която си слагам. Аз съм човек, който трудно се открива. Затова много хора мислят, че съм надменен. Ама да си мислят каквото си искат. На кого трябва да давам обяснения? Не ми е все едно за хората, на които държа. Но това е съвсем друго.

Колко приятели има човек? Аз имам двама –

Емил Бонев и Мирослав Боршош. На Емо му бях кум на сватбата, а с Миро сме на едни вълни: той е егоист, аз съм егоист; всеки мисли за себе си…

Когато нещо изисква усилие, отказваш ли се, или го следваш?

Ако е нещо важно, не се отказвам. Пробвам и като не се получи, си казвам, че така е трябвало.

А ако е любовта?

Това е въпросът за милион. Имах един случай…

Само един ли?

Да, защото съм разглезен мъж. Знам, че не съм красавец, но знам, че имам обаяние и някакво излъчване. Но съм виждал мъжкари, с които сядаш да говориш, а нищо не се получава. Бил съм с жени, за които съм хвърлил доста усилия. За бившата си съпруга си спомням в началото, че бях управител на нощно заведение във Фрайзинг, а тя беше сервитьорка при мен, студентка по педагогика. Гледам я тъмна, хубава, сладка… Бях вече от една година шеф.

Забеляза чак след една година, че я има?!

Не, и преди това я видях. Но не исках да бъда с жена, с която работя. Обаче в един момент отидох при нея и я попитах дали има приятел. Оказа се, че са с него от 3 години. Казах й да му предаде, че има още 2 месеца на разположение, защото аз идвам. Тогава тя умря от смях. Не изчакахме двата месеца.

Но имаше едно момиче в гимназията в Пазарджик – Ксения. Беше много красиво и умно, отличничка. Бяхме на 18 години. Поканих я на танц в дискотеката, а тя ми отказа, защото бях нарицателно в немската гимназия. Родителите забраняваха на децата си да дружат с мен. Та тя ми каза: „С теб – никога“. Това ме амбицира и бях научил цялата й програма за седмицата – къде живее, кога се прибира вкъщи, на какви кръжоци ходи. Беше люта зима и започнах всяка вечер да стоя пред тях. Тя минаваше, подминаваше ме, без да каже и една дума. Така след месец и половина се спря. Станахме гаджета, обаче после трябваше да влизам в казарма за 2 години и й казах да не ме чака.

Но и много съм страдал за жени…


снимки: Радостина Колева