Толкова разнополюсна енергия – от единия край, та до другия. Такъв синхрон между можене, емоционално влияние и първична реакция. Такава интензивност на живеене има у Иван, че вероятно не всеки сварва на темпото му. А колкото и пъти да съм го наблюдавала отстрани, винаги ми се е струвал някак романтично стоящ – и съзнателно, и несъзнателно. Актьорската му същност в момента е в един много приятен период, в който нещата просто му се получават. Като нежния копнеж в новото филмово заглавие – „Дъвка за балончета“.


Определят „Дъвка за балончета“ като филм за първите пъти…. Твоите първи случки идентични ли са били с тези на Калин, когото играеш?

До голяма степен. Калин е представителна извадка на хората от моето поколение. Убеден съм, че всеки един от нас е имал такъв миг, когато любовта в някаква форма се е проявила. Ние сме били ужилени от нея, макар и като едно помилване, ощипване или целувка по бузата, обещание… Този наивен първи път, когато любовта показва лицето си и загатва за съществуването си… След това вече нищо не е същото… След това детето става художник, писател, чертожник. Движещият мотив за всеки човек като че ли, след проявата на любовта, добива смисъл. Така е за мен, както и за Калин. Всеки от нас е правил обещание: „Като пораснем, ще се оженим“.

Не бих искал да търся разлики. Те са във формата.

До каква степен се настрои носталгично, когато снимахте преди година?

снимка: CultinterviewНе, не съм бил такъв. Нито капка носталгия не е имало. Това е филм за опита човек да се върне в изначалната идея. С времето се разколебава и изгубва стимул, затлачва се, забавя се, отказва се понякога. Когато човек е на кръстопът, има възможност да поеме в различни посоки, докато когато е в пътя си, върви по него и това е. Нашите герои със сигурност са на кръстопът. Там те трябва да изберат, но отлагат, за да вкусят още малко от забраненото, от неизживяното, да се върнат към първите пъти, когато е толкова сладко да избягаш, да се скриеш в картонена кутия и да те търсят родителите. Присъствахме много чисто, откровено, и пресъздадохме действителността на нашето поколение в положението, в което сме в момента – с всичките протести вътре в нас, удовлетворения, желание, несъгласие, – без те да бъдат натрапчиви.

Ти самият по пътя си ли вървиш?

Постоянно съм на кръстопът. Но съм все по пътя, да. Има една приказка: „Отбивката за правия път вече сме я изпуснали, а друг обходен маршрут няма“. Но това не е съвсем вярно, защото кой е правият  път и коя е отбивката? Според мен

абсолютно закономерно е на човек му се явяват кръстопътища в точния момент.

Това е като един джакпот, в който имаш възможност да поправиш посоката. Вече е въпрос на изграден житейски опит и интуиция да поемеш в посоката, в която би се чувствал добре. Не казвам щастлив, а по-скоро удовлетворен. Когато постигнеш удовлетворение, тогава идва и щастието. Постоянно съм на кръстопът, за което съм благодарен.

Не смееш да достигнеш щастието ли?

Щастието е утопия. То е миг. Събуждаш се, поглеждаш през прозореца, минава птица, облакът се извива в странна форма, слънчев лъч минава, огрява и ти се чувстваш щастлив. Малко по-късно слизаш долу, срещаш съседа, който е изпуснал буркана в мазето си и от това се е озлобил. И те гледа накриво. Това смазва създалото се у теб щастие.

Щастието е много кратко. Удовлетворението е това, към което се стремя. Щастието е променливо егоистично усещане, за да излъжеш себе си, че си добре.

Колко дъвки отидоха покрай филма?

Попукахме доста дъвки „Турбо“. Не всички дъвки стават за балончета. И екипът дъвчеше постоянно. Действа много разсейващо и несериозно, когато видиш един екип от хора да дъвчат. Действа много демотивиращо.

Детството, което в момента преживяват момчетата и момичетата, като че ли е едно и също с нашето.

Само обстановката е различна. Да, тогава не сме имали телефони и съвременните методи за забавления, но имаше очарование.

Къде им е сега очарованието?

Сега има не по-малко умни деца. Всяко нещо има своето време. Навремето не е имало изобилие. Радвахме се на малките неща.

Направи сериозна крачка  в театъра – „Пилето, което казва „Ку“. Колко хора се опитаха да те откажат от моноспектакъла?

снимка: CultinterviewСмее ли някой да ме разубеждава? Би следвало да ме окуражават. Моноспектакълът е въпрос на личен избор. Човек посяга към подобна стъпка, когато е готов за нея. Аз се чувствам така и го доказах с този спектакъл. Действието е наситено и богато с различни персонажи, скокове във времето, дори и в емоционално отношение има и сълза, и смях. Има възможност човек да разпознае себе си или свой близък, да си зададе въпрос…

Спектакълът се появи в зрял момент за мен. Да, монологичната форма в театъра е една трудна дисциплина и актьорите рядко посягаме към нея, но е своеобразен тест доколко навътре съм стигнал в професионално отношение и дали бих могъл да отстоя такова нещо. За щастие, се получи. Когато след представление светне салонът, виждам озарени лица и развълнувани очи, усещам енергията на хората.

Има бутикови представления, има и бутикова музика, но те не са за комерсиализирания поток.

Във всичко ли влагаш толкова енергия? Гледах те в „Майстори“, където сте страхотни партньори с Гергана Змийчарова. Как после я възобновяваш тази енергия за следващия ден, когато отново трябва да играеш?

Всичкото това е неистов труд. Всеки ден ставам много рано, денят ми е изключително интензивен, свързан с много текстове, много енергии, хора, вечер – представления и се връщам почти изтощен. На другия ден е пак същото.

Намирам начин да се възстановявам: слушам хубава музика, спестявам си телевизията и гледам на изляза от града

и да отида в природата, когато имам тази възможност. Когато създавам неща, когато се чувствам автор или съавтор, това също ме зарежда.

Сред природата ли ти се случва да рисуваш?

Сред природата всичко мога да правя, дори и да си репетирам текст. Дърветата се явяват публиката. А ако успееш да разсмееш дърво, със сигурност ще се получи спектакълът.

Кога се чувстваш безумен?

Може би е по-хубаво човек да се чувства безумен… Сещам се за моменти, когато ми се иска да изключа ума си и да бъда без ум, като своеобразна медитация. Да си лежа на някаква поляна, да усещам гравитацията на планетата, като магнит, прилепен към земята, а в същото време да чувствам светкавичната скорост, с която се движиш във вселената, заедно с планетата. Говоря за такова сливане, което никакъв ум не може да обеме, да осъзнае, да изгради като образ в главата си. Тогава си безумен. Малък и безумен.

Кога решаваш да покажеш някаква емоция чрез фотография?

снимка: CultinterviewНапоследък не го правя и много ме е яд, но пак ще започна да снимам. Всичко е на приливи и отливи, на моментни състояния. В момента изключително много се занимавам с театър и почти не ми остава време за друго.

Ще намериш.

Ще намеря, да. Все отлагаме. Утре няма да дойде, разбираш ли? Аз живея сега и ако сега не взема апарата, няма да го взема утре.

Сега определя утре. Сега определя и вчера.

Ако сега взема апарата, като дойде утре, вчера ще съм направил снимка и утре още ще държа апарата.

Чудесен е животът. Просто трябва да му се радваме и да даваме добро на другите чрез себе си, да се стремим към красивите неща. Звуча архаично… Като олющен тапет в ренесансова сграда. А всъщност красотата е единственото нещо, което на духовния човек му е дадено да оценява и да произвежда.


снимки: Радостина Колева