Случва се да има хора, които ме объркват – без да са в едната или другата крайност. Просто объркват с мислите си. Той е точно такъв. Актьор, който не иска да бъде в театъра, защото не го усеща. Подробностите са излишни. Ама е хубаво да бъдеш изненадан. Дори и с това, че виждаш как той си поръчва кафето отделно с чаша студено мляко, което после миксира. Друго какво? Смееше се непрекъснато. Аз пък се опитах да не го „пропусна“. Китодар Тодоров влиза в Cultinterview.


Защо казваш, че не си типаж за главна роля?

Не съм сигурен, че това съм го казвал всъщност… Може би съм имал предвид, че ме викат по-често за епизодични роли. Често главните персонажи са позитивни герои. А аз не вярвам в това. В негативните има повече истина и са по-близко до мен. Няма нужда да натрапваме една безсмислена илюзия, че живеем в съвършен свят със съвършени хора. Това не е вярно.

Да си добър не е ли истинско?

Да се опитваш да си добър е истина, а да си добър е илюзия. Идеално добър човек няма. Има хора, които се опитват да бъдат добри, признават грешките си, поправят ги. Все по-рядко има такива и не са горди. Защото гордостта е голям проблем на съвремието. Всички се гордеят с всичко, а все по-малко са смирените. Гордеят се с това, че са мнозинство, с това, че са малцинство, с това, че са в едната крайност, или, че са в другата крайност. Това води до невероятно агресия. Имам чувството, че сме готови да направим геноцид срещу група хора.

Толкова омраза виждам навсякъде. Особено в интернет –

там е безумие просто. Каквото и да се каже, се разделя на два лагера. Стига се до искрено желание смъртта на друг. Странно е. Мислех, че се отпуска това нещо, след 90-те, а то всъщност се засилва. Доказателство е, че няма добри хора. Проблемът е, че дори няма такива, които се опитват да бъдат добри. Все по-малко смирени хора има. До края на света ще ни доведе гордостта.

Чувстваш ли се част от това?

Да, много слаб човек съм, осъзнавам го. Опитвам се да се боря с моите си проблеми и все по-трудно ми се струва. Все повече ми се струва, че решенията са извън мен и не под моя воля. Но не спирам да се надявам.

На какво?

Вярващ човек съм, православен християнин. Вярвам, че с божията помощ нещата биха могли да се подредят.

Като няма добро, има ли любов?

Веднага ми излиза една картина, която ми се е набила в главата…, за вълчица, която е изключително нежна към децата си. Няма човек, който да не изпитва любов към нещо. Въпросът е към какво – дали към греха, или към доброто.

И у най-окаяния човек има любов, която може да бъде предизвикана.

Дори и у мен (). Понякога ми става тъжно за голямото ми дете, че не се виждам с него… Чат-пак се изявява и моята любов. Хората са се отчуждили и единствената любов, която изпитват, е към себе си. И това е грешка, ама нищо. Човечеството многократно е минавало по този път. Не за първи път стига до падение. Лошото е, че всяко следващо е по-жестоко от предишното. Всяко ново изобретение води до по-големи проблеми, а ние се наситихме на усложнение на системата. Станахме прекалено сложни механизми уж. Хаос е и никой не вярва на никого. Всеки казва: „Това е моята истина“.

И трябва да вярваш в нея.

Не, никой не ти налага да вярваш. И то става още по-безумно, защото тогава истината е някъде във въздуха.

Всеки е сам за себе си в своята си истина и няма нищо отвъд. Затова няма общество.

Всичко се измерва с пари. Това е нелепо. Няма метри, няма градуси, има цена. Не правим подаръци, защото някой ще се зарадва, а все повече засищаме своите нужди. Да обсипваме с подаръци не е от любов, а от имане, от възможности.

Утре и децата ти ще го видят това обаче…

Всички растат в тази среда, нормално е. Няма изход от тази ситуация. Малкото още е незасегнато от света. Там няма грях. Дъщеря ми е велика личност, добричка и богоподобна. Синът ми вече излиза от това и чувствам големи разногласия.

Може ли един актьор да бъде неактуален?

Това с актуалността не го харесвам. Дори не харесвам злободневните теми – кой какво е направил, какво е откраднал… Това са глупости. Но човешките взаимоотношения винаги са важни, как се държиш с другите. На хората много бързо им омръзват актуалните теми.

Може би телевизията допринесе за това отчуждение между хората и за това озлобяване.

Съмнявам се, че е целенасочено. Не вярвам в конспиративните идеи. Вярвам, че някой е имал много пари и със своята алчност е допринесъл за още едно зло на света. А човек привиква със злото. Но не ни прави устойчиви към него. Просто сме спрели за мислим, за да ни е по-спокойничко. Това е на всички нива. Привикнали сме с много гнусни неща. Често и имаме нужда от тях. В крайна сметка спасението е личен избор.

Ама така още повече излизаш от общността.

Зависи. Ама в крайна сметка можеш да заразиш тази общност и тя да започне да мисли в тази посока.

Най-малката общност е семейството. А ние дори и семейства нямаме сякаш.

Те самите са малко пообъркани. Но ако създадем семейството с любящи се хора, това вече е общност. Ако създадем приятелски кръг с обичащи се хора, това е общност. Но ако се срещаме по работа, това е механизъм за доходи, не е общество.

Кои са приятните безсъници, които си имал?

<Спомням си, че не спах покрай раждането на сина ми. То тогава имаше и някакво напрежение. Не спа, когато имам работа или съм с приятели. В детството имах повече такива моменти. Ставал съм твърде рано, за да видя снега, тръпката от нещо, което очакваш.

Защо дойде интернет поредицата „Петък точно в 5“? Липса на достатъчно изяви или друг вариант за изява?

снимка: CultinterviewИмах нужда от повече изява. С приятел решихме да правим неща, които ни харесват, в свободното си време, което понякога е много. Не зависим от никого. Изцяло наш продукт е и не зависим от никого. Последните два сезона носят и някакви парички, което не е лошо. Нещата стават по-сложни, повече хора участват, разходите растат. Сега сме 7-10 човека и трябва участващите да бъдат удовлетворени, дори и финансово. Последният сезон направихме две живи изпълнения, което на мен не ми харесва, но решихме да го има, за да помогнем на сезона. Не ми е приятно да съм пред публика.

Не се ли предполага за един артист да иска да го видят?

Те могат да го гледат и през екрана. Това са две различни неща. Преди много умувахме: кое е по-голямо изкуство – театърът или киното?! Чувствам се добре пред камера, но познавам актьори, които се смущават от нея, неприятно им е. Въпрос на лично усещане е.

Още в НАТФИЗ ли реши, че няма да се занимаваш с театър?

Горе-долу – да. Там все още няма актьорска школа за кино. Тук хората, които се занимават с кино, смятат, че актьорите са свързани с театъра и просто от време на време снимат в някой филм, в телевизията. Т.е. не се отделя човекът, който работи само за кино. Оттам идват проблеми със заплащането, с мисленето на продуцентите.

Театърът, колкото и ниско платен да е, все пак носи някакви доходи. Аз я нямам тази сигурност.

Може и 6 месеца да нямам работа. Какво правиш, като нямаш работа? Работиш в бар? Киното е различна професия. Мога да бъда актьор в театъра, но не го чувствам така. Театърът разчита на други прийоми, има условност. Киното претендира за документалистика.

А харесва ли ти да гледаш театър?

Не. Нямам нужда да ходя на театър. Отивам, когато ме покани колега. Преди се случваше по-често, но това ми желание поизчезна. Странното е, че и на кино не ми се ходи много-много.

Така съвсем излизаш извън въпросната общност обаче…

Да, така е. Никога не съм се чувствал част от нея. Чувствал съм се като аутсайдер.

Къде е твоето място за тишина?

Или твърде късен час, или твърде ранен час. Мястото няма значение. Нощта е тиха.

През нея не се ли спи?

Повечето хора така правят, но аз имах много дълъг период, в който съществувах нощно време. Тотално объркан режим. Все още намирам някакъв уют в нощта.

Имах период пък, в който ставах в пет сутринта. Стоях сам на тихичко и спокойно.

Проблемът е, че заместих всичко това с компютър. Не знам как да го изтръгна. Много играех на компютърни игри, страстно. Бяхме аз и други хора, и единственото, което ни свързваше, беше играта. Свършва тя, свършва и контактът с хората. Сам си си господар в тези часове.

Сега игрите ги прехвърляш към децата.

Не, напротив. Опитваме се да слагаме режим на телефона. Отчитам това като проблем. Никой родител не учи децата си на зависимости. Нормално е, когато човек е навътре в някаква страст, да се опитва да не я предава на децата си. Не искам синът ми да е като мен.

Копира ли си нещо от Нигерия, където си живял като тийнейджър?

Много неща. Африка е много магичен континент. Сходно е с Индия – или го харесваш, или не го харесваш. Започват да не ти правят впечатление мръсотията, корупцията, а забелязваш друго. Живеейки извън родното място, със сигурност обогатява. В Португалия са смятали, че едно момче става мъж, когато види свят. При всички случаи виждаш, че има и други възможности.

Не трябва да се унифицираме. Против глобализацията съм.

Искам Близкият Изток да си остане Близкия изток, Европа да е Европа, Китай да си е Китай… Не трябва да ги променяме, а да ги оставим да се развиват и да вървят по техния си път.

Африканците са интересни хора. Или поне бяха. Сега се променят нещата, покрай глобализацията. Навремето ми правеше впечатление, че са много откровени. Това е страхотно качество.

Връщал ли си се там?

Не. От няколко години придобих страх от самолет и не ми се ходи никъде, където трябва да се отиде по този начин.


снимки: Радостина Колева