снимка: личен архив

Любо Киров – съвсем близо до най-силното си музикално присъствие

Песента „Ако някога“ беше първия ми контакт с Любо Киров преди 15 години. Написах един текст и така се случи, че „Супергрупата на България“, събрана от „БГ радио“ и с вокалист Любо, реализира страхотна песен. Следях през годините това, което певецът прави като музика, текстове, интервюта, но все отстрани…

Към днешна дата му предстои концерт в зала №1 на НДК на 9-и юни и като че ли беше най-подходящия случай да се видим и да погледна на Любо с други очи. И какво видях? Сериозност, мисъл, усещане и.. контактът ни се получи.


Какво може да те вдигне сутрин?

Нехармоничен шум – бих скочил на тропане и шумотевица. Ако е музика може и да не се събудя, защото тя действа различно. По принцип съм труден за ставане сутрин и много малко неща биха ме вдигнали от леглото. Има варианти, когато имам да правя нещо, което много харесвам. Тогава вътрешно се настройвам, защото знам, че ще пътувам някъде, където много искам да стигна, и се будя по-рано. Не ми се става, когато знам, че ме чакат някакви досадни истории. В трепет съм обаче, когато ще ходя извън страната на почивка.

В този смисъл, кога се изстреля за последно по такъв повод?

Миналата година през юни ходих да гледам „Ролинг Стоунс“ в Рим – много голям концерт на страхотна банда.

А, значи не скочи заради Рим.

Не станах заради Рим, да. Но видях града, защото останахме за по-дълго време. С приятели бяхме там 5 дни – два дни преди и два дни след концерта. Имахме достатъчно време, за да го обходим този град. В интерес на истината, понякога и почивките са ми досадни, но когато са свързани с музика, ми е много весело.

От 2001-ва година до сега, след песента „Ако някога“, която в случая сложих като свръзка между онзи момент и концерта на 9-ти юни, тези 15 години както очакваше ли ти минаха?

Дори по-добре, отколкото съм си представял, защото не знаех докога ще продължа с група „Те“. Не знаех дали мога сам да поема отговорността да бъда солов изпълнител. Тогава би ми било трудно да повярвам, че мога да издържа концерт като този в НДК, а ето, че сега се случва.

А иначе това, че не работя с постоянна група, не значи, че съм съвсем сам на сцената. Свободен съм да експериментирам. Сега зад гърба ми ще има живи музиканти – вокалистките от „ЛаТиДа“, Живко Петров – на клавишните, Ангел Дюлгеров – на китарата, Калин Вельов – на перкусии и барабани. Вече мога да издам, че ще има и гости – певци и инструменталисти, с които съм работил през годините.

Тогава каква ще е следващата ти стъпка?

Предполагам, че ще продължа да правя такива големи концерти, за да изляза от комфортната зона на клубните участия в по-малките заведения и да се опитам да ходя с по-голяма продукция. Ако е възможно… Искам да стане шоу като по световните стандарти, както гледаме при големите изпълнители.

Затова така се вълнувам сега, защото това ще е пробата. Дано мине всичко гладко.

А кога ще кажем, че ти предстои изложба?

Не съм имал импулс да правя изложба скоро, но ако реша, ще бъдеш първата, която ще научи – да знаеш. Прекалено съм затиснат от всичко, което правя в музиката.

Изобразителното изкуство изисква време, което да му се отдели,

изисква да се откъснеш от света. Там всичко е по-аскетично. Такова време нямам, а честно да кажа, и желание нямам, защото човек като има желание, намира време. Не съм се замислял, не ми липсва много това, че не рисувам и че не правя скулптура. Сигурно ще прозвучи лошо, при условие, че съм завършил Художествената академия, но изцяло съм се потопил в музиката.

Реално погледнато, ако не ти вървят нещата в нещо, тогава търсиш път към друго.

Всъщност съм съгласен с теб, да. Често хората ги движат паралелно, но когато правиш в по-голям мащаб нещата, се изисква избор. Дори и когато учих, бях повече в музиката. Винаги имах някакви банди, свирехме по читалищата, после – в  клубовете. Това съвпадна със студентския период – взимах си изпитите в Академията, но голямата тръпка беше да дойде време за репетиции. Музиката беше голямата любов, а другото – стечение на обстоятелствата и на още един талант, който се оказва, че имам все пак.

Защо казваш, че е забавно да бъдеш Любо?

снимка: личен архив

плакат за концерта в НДК

Защото се изненадваш сам от себе си и изпадаш в крайности, когато трябва да вземаш бързи решения. И понякога е забавно, но друг път не е чак толкова, между другото. Обаче и в двата случая е изненадващо, защото когато правиш неща, които не си правил преди това, реагираш по различен начин. Забавното е, че често не знам изходния път от дадена ситуация. Но винаги има решение, което идва в точния момент, сякаш ми се спуска отгоре. Леко се впускам, не по течението, и знам какво искам да направя, но не винаги знам начина. Понякога си казвам: „Господи, ти знаеш кога е доброто време това да се случи. Направи го тогава, когато съм готов да го приема, когато имам силата да го понеса“. Много често молиш Господ за някакви неща, но ако дойдат при теб много рано, може да не ги понесеш.

Тогава кога е рано и кога – късно?

Не е ясно. Трябва да си сигурен, че си се справил с по-малките неща по пътя. Мисля, че има някакъв стъпки, които човек извървява и се научава: като децата, които се учат как да ходят, а след това правят по-големи крачки – четат, пишат и след това чак преподават.

Значи не е добре от НДК да се върнеш в най-малкия клуб.

Въпросът е отново да можеш да се върнеш в зала №1 и там да има някой, който се е върнал да те слуша отново. Има всякакви хора, включително такива без реална самооценка какво могат. Но е добре интелигентните хора да бъдат по-взискателни и да се съмняват, защото по този начин се изпитват. Аз си вярвам, но не мисля, че съм самонадеян.

Чувстваш ли се стихиен?

То не е лошо. Даже някой ме определят като такъв, който се впуска и едва ли не изгарям за секунди. Смятам, че артистът трябва да е такъв – емоционален и да изгаря всеки път. И така трябва. Мисля, че

човек трябва да изживява днешния ден, сякаш е последен.

Защото не се знае…

Най-големия ми релакс е да гледам филми. И още нещо – забавлявам се, докато колекционирам фигури от „Междузвездни войни“. Това ми е другата детска психопатия. Навремето нямаше откъде да си купим рекламни фигурки и като станахме по-големи, започнахме да си купуваме безумни неща и сега давам стотици левове за това. Другото ми разпускане са барабаните. Когато не пея и нямам участия, свиря вкъщи на барабани. Не се изморявам от музиката, даже напротив – тя ме спасява.

От какво?

От цялата случка в света. Спасява ме да мисля, че животът е единствено това, което ядем, видим, кажем – този материален цикъл, който се завърта. Музиката ме кара да вярвам, че материалното произлиза от духовното. Музиката е ирационална и относителна, защото всеки има различен вкус. Въпросът е какво послание се носи.

Понеже говориш за послание. В последно време темата, която се споменава е посланията, които носят песните в „Евровизия“. Би ли отишъл да представиш България на конкурса?

снимка: личен архив

„Знам, Hollywood е далеч от мен…“

Не съм сигурен дали ставам. Ако реша, че съм убедителен и имам песен като за там… Конкурсът, между тази година и миналите, много се промени – паднаха етно-маниерни мотиви, които всички използваха и се появиха песни по световните изисквания. Неслучайно в Стокхолм се появи и Джъстин Тимбърлейк, който припозна конкурса. А си мисля, че все пак хората гласуват за готини парчета, колкото и да има класиране от жури или геополитически вот, който не знам доколко съществува. С Поли точно това се случи. България сама по себе си няма никаква позиция.

В кои ситуации се чувстваш глупаво?

Когато срещам глупави хора – те ме оглупяват, неразбирайки същността на това, което им се говори. Защото ме карат да си мисля, че целия свят е по-глупав от мен, а би било глупаво, ако си помисля, че съм най-умния на този свят.

Какво може да те предизвика към добро?

Всичко трябва да ме предизвиква към добро. Опитвам се да се предизвиквам сам. Злото е много активно и когато то не спи, доброто също би трябвало да не спи. На агресията не може да отговорим с агресия. Можем да я блокираме, ако й се отговори с добро. И всеки ден, всяка секунда, имаме възможност да правим този избор. Ако човек не може да обича другите, поне да започне да обича себе си. Такава ми е логиката.

А тогава към лошо какво те предизвиква?

Когато се усещаш слаб, най-лесната реакция е да отговориш на злото. Имал съм такива случаи. Обидата, лошата дума, лошото отношение, те прави слаб, за да може по-лесно да избереш лошия вариант. Тогава трябва да стиснеш зъби и да приемеш обидата за неприемлива и невярна, за лъжа. Страхът също е една лъжа.


снимки: личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *