Мария Гроздева – аквамариново око в окото на пистолета

Когато си търсиш приятен събеседник, а попадаш на нещо повече от това… Когато няма нужда да величаеш някого, просто защото той вече е доказал моженето си и е бил на онази, най-високата, олимпийската стълбичка. Бил е там два пъти. Когато не ти се налага да се въртиш по лабиринти, а попадаш директно в душата… просто защото човекът те пуска в нея. Когато знаеш, че носиш лудост в себе си, а този някой те надминава и в това. Когато… говорим за Мария Гроздева.


Това ли е спортът – тренировки, състезания, медали, контузии? Тъкмо си след операция…

Това е само за хората, които го виждат. А всъщност спортът дава много, той е феномен, който учи и възпитава. Чрез него, освен че обикаляш невероятни места по света, се запознаваш с много хора, приятели, с много култури. Спортът ти дава един летеж, особено когато победиш и си на върха. Тогава си удовлетворен и знаеш, че си направил нещо много специално и голямо за родината си и за себе си, разбира се. Всичко останало – травми, мъка, ежедневни тренировки – си остава зад завесите.

Какво друго има зад завесите?

В нашия спорт рядко се случват травми. Дори тази, която сега направих, не е от стрелба, а от ски. В борбата и гимнастиката спортистите не мога да се състезават дълго време, тъй като имат граница на възрастта. „Пенсионират“ се рано и остават с едни травми, които остават за цял живот. Боли ги всичко и това им напомня за годините, в които са тренирали много усилено. Хвана ме яд, когато един политик се беше огледал в пенсията на Станка Златева. Беше казал нещо от рода на: „Аз не получавам такава заплата, а тя ще получава такава пенсия“. Да, обаче това, че тя остава инвалид за цял живот, и това, че тя е дала здравето си в името на националната гордост, никой не го забелязва.

Всеки гледа да ни потупа по рамото, да се снима с нас, а след това?

Действително има спортове, от които излизат полуинвалиди. И трябва много достойно да са оценени, за да могат да живеят по-спокойно. Защото за да си на върха, трябва да си се отказал от много неща – на първо място: от семейство. При мен нещата се получиха, защото моят спорт не е такъв, че да се налага да отсъствам непрекъснато. Но при повечето това не се случва. Учението остава на заден план. И ако не са обезпечени, само си помисли какво остава с тези хора… Остават като в небрано лозе. Работи ли да си намерят, професия ли, за която да са учили… В развитите държави има институции, които се грижат за хора, които са точно след активна спортна дейност. Насочват ги, пращат ги да се усъвършенстват и не им се налага да си блъскат главите накъде да тръгнат.

А тук какъв е вариантът? Да станеш треньор.

Повечето стават треньори. Но пък треньорската заплата колко да е? 600 лева. Това пари ли са, с които да можеш да храниш семейство? Така че

някои стават треньори, други търсят нещо, което е съвсем различно от спорта.

Всеки се оправя, защото в един момент просто те пускат в джунглата. Въпрос на оцеляване.

Търсят нещо друго… Имаш къща за гости в Синеморец. Това значи ли, че само спортът не ти стига, тъй като продължаваш да се състезаваш?

снимка: CultinterviewПросто си направихме къща с малко повече стаи, които лятото се дават под наем, в краткия сезон от два-три месеца. В общи линии на нас почивката ни излиза без пари. Ако някой си мисли, че от това се печелят много пари, се лъже. Защото се налага ремонт на покрива, да речем. Не разчитам на това нещо и не се издържам от него. Но според мен се получи хубаво, защото който е дошъл, е останал доволен.

Място за приятели… Децата ти порастват. Какви стават твоите приоритети вече?

Валери тази година е абитуриент. Ужас е положението вече. Вярна е тази поговорка: „Малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове“. Важи с пълна сила. Други страхове имам като родител. Но децата ми са разумни, не ни ядосват, добрички са. Много искам да ги видя като успели хора, като отделни личности в това общество, да си направят добри семейства. Да, да имат и добра работа, която да им доставя удоволствие. Много ще се радвам да дойде и това време, в което ще гледам внуци.

Синът ти Валери накъде се е запътил?

Валери цяло лято си блъскаше главата къде да учи. Повечето му приятели учат в държави, в които висшето образование не е платено – Германия, Австрия, Холандия. В крайна сметка реши да си остане тук и да кандидатства „Търговско право“ в Софийския университет. Казах му, че изведнъж ще му дойде идеята. Точно така се случи. Нямаме никой роднина в тази посока, но ето, че той си избра това.

Обаче Валери е добричък и честен, а в тази професия трябва да си много гъвкав, да лавираш… За мен е много сложно и трудно.

Участваш в поредна благотворителна кампания – „Успели българи дават личен пример“. Наскоро бяхте в няколко училища. Могат ли така децата да бъдат накарани да четат повече, чрез популярните лица?

Не мисля. За съжаление, времената са толкова различни. Не че съм била от най-ученолюбивите и че много ми се е четяло, но си спомням, че всяко лято на село през ваканциите баба ми ни слагаше да си лежим и да си четем. И до ден днешен си спомням как се потапях в атмосферата, която носеха книгите.

Четяхме за партизани.

Сега, когато пътувам за състезание или съм в почивка, имам книга в багажа си и си чета нещо. Сякаш днешните деца не можеш да ги накараш. Има интернет, други забавления. Не е добре така. Книгата е друг свят. Но знам, че времената са различни, променят се. Вече от малки са на телефоните, на таблетите.

Мисля, че е хубаво да дадем пример, че всяко дете трябва да има идея какво прави, да не е в безметежно състояние, а да си преследва целта и да знае какво иска да постигне. Да се труди. И когато има тази идея, да не си губи времето, а стъпка по стъпка, лека-полека да си действа.

Това ли казваш и на своите деца?

Понякога повече давам акъл на другите деца, отколкото на моите. За мен е важно да не са егоисти, да помагат на другите. Няма невъзможни цели, стига да решиш, че искаш да ги постигнеш.

Когато взех златния медал в Сидни, никога не съм си представяла, че мога да взема още един.

Когато наближи олимпиадата в Атина, една приятелка каза: „Представяш ли си да вземеш още един златен медал“. Абсурдно ми се виждаше, не си го представях.

Защо не си го представяш? Не отиваш ли за него?

Когато това се случи, не можех да повярвам. Подготвях се, във форма бях, но си казвах, че много хора са се подготвили за олимпийските игри. Квотите там са ограничени по 50 за жени в дисциплина, а на една световна купа са по 120. Т.е. конкуренцията е страшно силна. Обаче ето, че се случват и такива неща. А ме беше страх да си го мечтая.

Какво е важно за стрелбата – да виждаш добре и да не ти трепери ръката ли?

снимка: Cultinterview

Да, това е много важно. Дори се хващам, че откакто сложих диоптър на едното око, както е и при повечето стрелци, съвсем по различен начин ми тръгнаха нещата. Но по-важното е да умееш да се концентрираш в детайлите, в самия момент, защото ако той премине, нямаш връщане назад. А това се постига с рутина. И когато си във форма, действаш по-уверено и със замах. Страх има ли – край.

Е, може ли да отидеш на сериозно състезание и да те е страх?

Напрежение и страх винаги има, защото ние не сме роботи. Въпросът е доколко можеш да го овладееш. Мислила съм си, че ей сега ще приклекна и ще стана за смях на хората. Номерът е да го преодолееш това. А не всеки го може. Под напрежение имаш чувството, че ръката ти няма да те слуша, че погледът ще ти се замъгли.

Кога имаш нужда от малко лудост?

Постоянно имам нужда от лудост. А може би пък нямам нужда, защото съм си в лудостта?! Все пък

живея живот, който не ме е принуждавал да имам ограничения.

Нищо не ми е непознато. Успях да направя много неща – да създам семейство, да постигна успехи в спорта… Между другото съвсем случайно попаднах в спорта и не съм имала амбиция, че мога нещо да направя. Така се стекоха обстоятелствата, че влязох в спортно училище, последваха тренировки и резултати, взеха ме в националния отбор и всичко вървеше. 92-ра година разбрах, че нещо се случва. Тогава бях на 20 години. А в тази възраст какво се случва? Гледаш да отидеш на дискотека, да кръшкаш от тренировки, после записах НСА, тогава – ВИФ. Миналата зима завърших магистратура там. Имах нужда от разнообразие. А какво ще правя, след като се откажа от стрелбата, и аз не знам.

Като вземеш третия олимпийски медал, тогава ще се отказваш чак.

Представяш ли си? Не е невъзможно, да. При мен нещата не са „на живот и смърт“, не съм максималист. Казвам за себе си, че съм един щастлив човек. С късмет.


снимки: Радостина Колева