Магията, която може да донесе едно интервю, е позната и за двама ни. Крилата, които едни очи, гледащи право в теб, дават, любопитството, което натурата ти носи, спрямо нов или познат за обществото човек – ето това докосва и двама ни. Мен и Мариян. Поотделно: мен – тук, а него – в NOVA. Но сега затаих дъх и не очаквах зрелище. Очаквах да налучкам пътя към вълненията му, сблъсъците му и моментите на равновесие и неравновесие. И пъхайки ключа в ключалката, вратата се отвори…


Искаш винаги да си подготвен за интервю, но случвало ли ти се е отсреща да имаш стена?

Случвало се е. Подготовката обаче е много важна за едно интервюто. Научих го в списание MAX преди повече от десет години. Тогава направих първите си стъпки в този жанр. Едно ново време, след времето ми в новините.

Иначе за интервютата си съм изградил свои правила и не ги нарушавам: изгледай и прочети всичко, което можеш за събеседника си през последните години, виж как реагира в дадени ситуации на дадени теми и въпроси, какъв е – меланхоличен, интровертен, експанзивен, шумен, тих… Опитай се да изследваш всеки детаил. И тогава седни и пиши въпроси. И още нещо, което е много важно за мен – никога не влизам предубеден в един разговор. Приемам всеки човек като бял лист хартия. Нямам любимци. Не качвам никого на пиедестала предварително. След това може. Имам своите любими герои.

А имал ли си моменти, в които този човек така те изненадва, че чак не ти се вярва?

Да. Винаги пиша въпроси обаче. Като ученик. Почти сто стоят пред мен. Включително имам „ако… да“, „ако… не“, „ако каже това, какво следва“. Човек винаги може да блокира. Освен това имам неуслужлива памет, която винаги е била знак за внимание. Просто следвам своите стъпки в разговора. Той винаги е разделен по теми, не само заради паметта, но и заради това, че съм доста подреден като човек.

Хаосът ме убива. Но е имало и случаи, в които въпросите просто падат. Разговорът тръгва в друга посока,

която е доста по-вълнуваща от това, което съм мислил, че ще се случи, и тогава е най-готиният момент. След интервю в „Събуди се“ продуцентът ми ме пита как се е получило и често се шегува с мен: „Ако не е плакал(а), не е станало, според теб“ ().

Нямам самочувствие за себе си обаче.

Защо? Трябва да го имаш.

Може би така съм устроен. Или просто успях да възпитам егото си. Моите приятели често ми казват, че трябва да имам повече самочувствие за това, което правя. Вярвам обаче, че всеки избира какъв да бъде. И понеже всички в тази държава искат да са скандални, да са жълти, да са ексклузивни, си избрах да бъда онзи, които се занимава с душата. Да, интервютата, които правя, често са меланхолични, драматични, свирят на една друга струна, но те са мое огледало. Хубаво, лошо, но мое. Не се напъвам, не търся и не откривам. За мен е важна изповедта.

Това не е ли по-трудният път?

Труден е за мен, защото в него са забъркани емоциите. Преживявам ги с човека, който стои срещу мен. Когато Виктор Ангелов ми каза, че 20 години е чакал жената на своя живот, за да бъде с нея отново, включително преживявайки момента, в който тя плаче на рамото му за друг, не успях да сдържа емоцията си. Усещането беше все едно ме удари с юмрук в стомаха. История за любовта, родена от живота. Истинска, без претенции. Впечатляват ме тези обикновени истории. Изобщо непретенцията у хората силно ме респектира. И вярвам, че животът трябва да се живее така, без излишни напъни, фойерверки и аплаузи. Без крясъци.

снимка: личен архив

на интервю с Лепа Брена

Пример за това е една Теодора Духовникова. Ето, тя е от онези, които ме влюби в себе си. Точно с това. Огромен талант. Тих и уютен човек. Ако беше се родила малко по-на Запад, днес щеше да бъде може би като Марион Котиар. Говорихме за Господ. Много лична тема, с която тя не иска да занимава публиката. Вярата е дълбоко интимен въпрос. Но в интервюто говорим за нея. Бяхме във фоайето на Народния театър, в тази импозантна обстановка, и докато говорихме за Господ, токът спря. Останаха само прожекторите ни, които са на батерии. Казах й: „Ето видя ли! Това може би е божието провидение“. Беше като сцена от филм. Вярвам, че някъде там една сила се е намесила, за да ми каже, че трябва да съм по-внимателен с вярата.

Енергията, тя също е важна в разговора. Имам точно око за хората и никога не се лъжа в преценката си. Знам добре кой стои срещу мен, какво иска. Без да звучи нахално, често знам какво ще се случи. Дори ако някой е склонен да ме излъже или го прави, също го усещам.

Ама то си личи. Както ти не си му повярвал, така и онези пред екрана не вярват.

Никога не съшивам историите в интервютата. Знаеш това леснто може да бъде направено. Но тогава духът си тръгва. Ето тогава всичко става лъжа. Хората, които застават срещу мен нямат нужда от това. Те не са фалшиви герои, на които им трябват истории, за да им вярват хората. И много се радвам, че нямам работа с другите. Душата, няма ли я, значи играеш в отбора на онези, които със зъби и нокти се борят да бъдат „известни“.

… за която нямаш самочувствие.

Нямам, нямам. И това не е поза. Дори се учудих, че искаш интервю от мен, сериозно. Нямам усещане за себе си като за човек, който трябва да стои от другата страна.

И аз искам героите ми да носят динамична душевност, която да бъде показана. Това е.

Има и такъв момент, когато интервюираш голям човек. Две години чаках Цветана Манева за интервю. Когато каза „да“, се замислих дали съм пораснал, за да правя интервю с нея. Изпитвам силен респект към нея. Изключителна е. Когато започнахме, в първите десет минути от разговора се усетих, че не мога да се събера. Трябваше да се преборя с обожанието към нея, за да го трансформирам в любопитство, което да свърши работата ми като репортер. И така, малко след това, вълнението стана друго и разговорът просто се получи. Тя е иконична. Буквално. Историите й, животът й… Изключително емоционален момент за мен. Изглеждаше като ненаправена от Земята, а спусната от Космоса.

Така си реагирал, защото си от поколението, което има респект към хората, които са постигнали нещо преди тях.

Така ме научиха родителите ми, че трябва да се уважават онези, които са постигнали повече от мен. Да уважавам онези, които печелят повече от мен. Че успехът на другите е достоен за пример, а не за завист. Че хората не трябва да се делят по цвят, религия, полова принадлежност.

Много приятно боравиш с душите на хората и затова те харесват.

Това е най-хубавият момент за мен: когато хората, които са били срещу мен, ми се обадят, за да ми благодарят, че това, което съм направил с екипа си, е било преживяване за тях. Красиво преживяване.

Всеки сезон имам свои любими герои. В миналия сезон това беше Илиана Раева. Започнах да я харесвам още повече след интервюто ни. Толкова е готина и толкова много е направила, за да се усъвършенства. И това огромно его така го е трансформирала и възпитала… Това е шампионски скок в многобоя.

Обичам да слушам тези истории, защото са от живия живот.

Не ме впечатляват хората, които са известни с това, че са известни. Те не са моите герои. Защото много е важно да си ставал, да си падал, да знаеш какво означава да те смачка животът и после пак да те вдигне. Другото, в което вярвам, е че репортерите трябва да обръщаме внимание на големите ни звезди. Неглижират се тези хора. Какво означава: „Той е звезда от комунизма?“ Талантът не е плод на един или друг режим. Иска ми се да даваме повече уважение към онези, чиито талант, харизма, възможности ни карат днес да ги наричаме икони, легенди… Много от тях днес живеят несправедлив и труден живот, живот на ръба на оцеляването.
Ето погледни и интервютата на Ива Софиянска-Божкова. Не говоря като за един от най-близките ми приятели. Говоря като за млад колега, който, избирайки пътя на деликатността, респекта и уважението, представя децата на тези големи хора. Хейтът вече не е модерен. Модерно е да си добър.

Бил си новинар-репортер, сега в телевизията правиш нещо малко по-лично. Къде си се чувствал по-свободен?

Навсякъде. Във времето, в което правих новини, се чувствах свободен. Сега, когато правя рубриката си, пак се чувствам така. Нямам страх у себе си, не се налага да се автоцензурирам. Правя това, което обичам. Никой никога и по никакъв начин не е дошъл да ме спре. Тръгнах от новините, защото исках да правя това, което гледате днес. А в новините никой няма да ти даде 20 минути само за теб. Самите новини много се промениха.

В каква посока?

Изобщо. Начинът, по който изглеждат, проблемите, които разглеждат, включително смяната на политическата класа. Пример в 90-те ни занимаваха въпроси като знакови убийства, инфлация, влизане в ЕС и НАТО. Беше бурно време, в което нещата се раждаха от улицата и на улицата. Днес новините се случват повече вътре, отколкото навън.

А културата у нас спи ли?

Не обичам да говоря за култура, защото съм човек, който най-малко има правото да говори за нея. Да се изказват специалистите.

Ти я представяш.

Да. Опитвам се. Но не съм аз човекът, който трябва да говори за нея. Това, което повече ме притеснява в днешните времена, е че хората трябва да се научат, че има неща, които не се казват, че трябва да има хигиена в говоренето и взаимоотношенията. Че не може да вървиш напред с това: „Каквото ми е на сърцето, това ми е и на устата“. Няма такова нещо.

Сам да си слагаш цензура.

Не цензура. Става въпрос за възпитание, за твоята лична култура, за деликатността, която трябва да притежаваш. Какво означава: „Аз ще си кажа каквото мисля, ще направя каквото искам…“ А възпитанието? Това, че можеш да обидиш някого? Голяма част от хората не се усмихват и не държат на тези отношения.

Всеки във Facebook пише каквото му сърце иска. Пишете, обаче уважавайте, не обиждайте, не преминавайте границите.

Никой не се вълнува от никого, всеки е Бог-ът. Това лично мен много ме нагнетява, у мен се надига бунт. А ти ме питаш за културата. Няма как да бъдем най-големите хейтъри. Съзнавам, че това съществува в целия свят, но у нас е в крайни форми. Кой импотентен мозък може да измисли заглавие, в което погребва някого, псува някого? Социалните мрежи са място за споделяне, а не за избиване на комплексите. Отговорността? Тя не съществува. Никой не я поема. Не спазваме правила, йерархия… А живота все пак е изграден от правила. Демокрацията е преди всичко правила. Не мога да кажа, че съм ангел, който живее в съвършен свят и никога не нарушава правилата. Имам своите лоши страни и се опитвам да се справям с тях. Също нося своето его, което с годините успях да сгъна като плик. Защото, ако преди 20 години бяха се случили тези интервюта, които правя сега, бъди сигурна, че вече щях да съм „супер звезда“, с която трудно можеш да разговаряш ().

Кога излизаш извън правилата?

Най-често тогава, когато съм с най-близките си хора. Но не и това по някакъв начин да застрашава мен или тях. Винаги съм си аз.

Хората остават с впечатление, че съм мрачен човек. Това е от характера ми.

снимка: CultinterviewНе съм от хората, които ще се събудят с усмивка. Кибритлия съм и се опитвам да възпитавам това. От другата страна са моята вродена свенливост и притеснителност. Дотолкова, че дори когато вървя по улиците, се усещам странно. Просто съм срамежлив. Не съм шумен човек. Или поне вече не съм. Въпреки, че в мен е заспал един истински рокаджия, който е готов да се „очисти“ в някой бар. Въпрос на гледна точка и житейска фаза.

Сега в каква фаза си?

Във фазата на помъдряването.

Минаваш към блуса.

Нямам потребността да съм на шумни места. Днес предпочитам тихо и кротко място, например бар с приятни хора, с които да си говорим дълго за живота такъв, какъвто е. Без философии и претенции. А после, според настроението, може и нещо по-шумно ().

Преобръщал ли ти се е животът?

Драматично преобръщане в живота си не съм имал. Имам своите мечти, визуализирам ги и те просто се случат. По-скоро ме разочароват хората и все повече се замислям.

По-добре да не даваш шанс, нека всеки си извоюва мястото до теб.

В това отношение съм високомерен. Стигни до мен, а аз ще реша кога да стигна до теб. Иначе фалшивите герои са готови да ти подарят градини, пълни с бели лилии и „спиращи дъха моменти“, но намеренията им обикновено са плод на импотентен напън.

Така не затваряш ли кръга още повече?

Да, затварям го. Истинските хора в живота ми са се появили. Другите вече не са в него. Емоционално съм много пъстър като човек, а това понякога води до емоционална глупост. Възпитавам се.

Позабравена дума?!

„Обичам те“ – трудно го казвам, но и малко го заслужават.


снимки: Радостина Колева и личен архив