post

Когато имаш красива визия и си мъж, вероятността да се опитат да те погледнат по-надълбоко, е по-отдалечаваща се. Изисква далеч повече усилия да се докажеш като можещ човек. Ники Илиев беше модел преди години, но му предстои вече трети филм като режисьор. И вече не е дебютант. А романтиката в неговите продукции е запазен елемент, който присъства отново – силна и могъща, на един хвърлей разстояние. Дали, за да създаваш нещо подобно, трябва да си романтичен и ти самия? Мислех си просто…


Ники, с много административна работа си се заел.

Честно казано, в последно време едно 95 % от нещата, които правя, не са свързани с творчество, а или с продуциране, или с административна дейност, обхващаща договори и вехтории, счетоводство. Станах продуцент по неволя – нещо, което не съм си мислил, че искам да направя, но просто така се случи. Преподавам режисура в Нов български университет и покрай преподаването на творчески неща, поради това че в момента сме в сесия, се занимавам и с индивидуални протоколи за студенти, които не са си взимали изпити или не са присъствали често на лекции.

Преподаването е особен момент…

Особено е, да. Но шефът на департамент „кино и телевизия“, Любомир Христов, ми го предложи и се съгласих. Приех го като признание и в същото време можех да видя къде стоя между студентите. Мен ме поблазни идеята да работя с млади хора и да създавам екип. По този начин моите идеи да се пренасят към тях и да работим заедно. Така се получи с „Всичко, което тя написа“, където взех 3-4 мои студенти. Част от тях започнаха и в сериала „Скъпи наследници“, в който съм един от режисьорите. Той ще излезе есента.

По-скоро изтощен или по-скоро облекчен си след заснемането и на последния кадър на „Всичко, което тя написа“?

снимка: личен архив

на снимки с Гари Дърден

То е някаква комбинация между двете. Проблемът е, че някак си не съм още съвсем облекчен, защото не сме приключили цялостно. Да, снимачния период, който е най-тежкия, свърши, но постпродукцията още не е. Търсим още средства, за да финализираме. Гоним различни варианти. Затова пуснахме кампания в Indiegogo, в която могат да се закупят билети предварително, нещо от филма или самия филм. Чрез тези рекламни материали хората стават и част от екипа. Още малко ни трябва. Не е лесно.

Имах момент на облекчение, когато приключихме със снимките в Ню Йорк, защото те много ме притесняваха първоначално. Да снимаш с доста нисък бюджет в Ню Йорк е доста сложно.

Нужно ли е разрешение?

Ние проверихме, че за начина, по който ние снимаме, не ни е необходимо, колкото и да е странно. Ние снимахме с много подвижна камера, а в закона там пише, че ако не заемаш място, не слагаш стативи, може да се заснема безплатно. Постоянно бяхме мобилни и снимахме из целия град. Нямахме възможност да отцепваме улици, а имаше моменти, в които Саня (б.а. Борисова) караше кола, Гари (б.а. Дърден) караше колело… Това водеше до опасности и ни беше страх дали нещо няма да се случи.

И сега, нормално ли е това: вие да трябва да си намирате средства? Държавата има ли я тук, някъде по пътя?

Поне на мен досега не ми е помагала. Националният филмов център отпуска 13 млн. лева годишно за кино и кандидатствам на официалните сесии, но в художествената комисия имаше членове, които ме порязваха. Третият ни проект се случи със сделки с продуктово позициониране, със заеми от роднини, с натоварване на кредитната ми карта, включиха се и двама ко-продуценти от Америка. Амбициозно подходихме явно.

Най-хубавият момент е да създаваш нещо собствено,

защото човек изразява себе си по този начин. Въпросът е, че в наше време не е възможно това да стане без пари. Важно е да имаш някоя от големите телевизии за партньор, интернет-кампанията също е важна. На първо място обаче е важно филмът да е добър.

На тези млади хора, за които говорихме, обясняваш ли им, че тази работа няма да е толкова проста?

Да, говорим си, но те мислят, че още им е рано да чуват. Опитвам се да им обясня, че не е нужно да чакат 5 години, докато завършат, и после още 5 години, в които да чиракуват, а сами да взимат инициативата.

Остана ли нещо, което да ти напомня за периода ти на модел?

снимка: CultinterviewНищо не ми е останало, честно казано. От време на време само ми го напомнят актьори, които ме бъзикат: „Как да застана, нали все пак си бил модел“. Забелязал съм също, че когато някой иска да ме засегне, говори, че се опитвам да бъда режисьор. Но това беше по-отдавна. Реално бях модел за последно преди 12-13 години. Хората в България се опитват да омаловажат чуждия труд и му търсят слабите места.

То не ти е слабо място.

Да, но е необичайно модел да стане режисьор.

Какво нестандартно в живота си би могъл да понесеш?

Не съм авантюристичен тип и ей така самоцелно не бих го понесъл. Не се хвърлям заради тръпката. Работата, с която се занимавам, ми дава всичко и нямам нужда да търся тръпката другаде.

В личния си живот търся повече спокойствие,

защото другото прекалено много ме стресира.

Спокойна натура ли си?

Да, но на моменти избухвам.

Какво става, когато си изключиш телефона за няколко дни?

Не го правя обикновено. Случва се по празници и почивни дни да отидем някъде, където се центрирам, но имам голям интерес да се върна и да си продължа дейностите, защото ми харесва това, което правя. Имам проблем, че предпочитам повече да работя, отколкото да почивам.

Как преживяваш ударите под кръста?

снимка: личен архив

по време на тренировка по кикбокс

Изправям се и продължавам. Тренирам кикбокс от 10 години и всяка седмица ходя по няколко пъти на спаринг. Там се научих да понасям удари и да продължавам в буквалния смисъл. Същото го правя и в живота. Понякога изпадам в дупки, но открих, че работи вариантът да продължиш да се движиш, да действаш.

Ако всеки ден правиш по нещо в посока на твоята цел, каквато и да е тя, то това ти държи енергията.

Кога си се чувствал глупав?

Доста често. Чувствам се глупав, когато дълго време не мога да взема решения, когато се колебая. Понякога съм нерешителен, може би заради зодията ми – Везни.

Кога се научи да обичаш?

Хм… Не знам… Сигурно с годините. Още като тийнейджър се влюбвах, но любовта е съвсем различно нещо. Започвайки да губя близки хора, осъзнах колко е била важна за мен тяхната любов. Баба ми, която ме е отгледала като бях дете, когато почина, осъзнах колко съм я обичал. Не съм си давал сметка за това, тъй като тя винаги е била покрай мен, докато си бях в Пазарджик.

Започнах да ценя малко повече близките си.

Това беше някакъв вид осъзнаване.

Когато ми мина периодът с трещенето на хормоните, около двайсетата ми годишнина, когато мислех само за себе си и считах, че светът се върти около мен, в един момент започнах лека-полека да се приземявам и да мисля за по-важните неща.

Какво си пренесе от детството?

Винаги съм искал да правя филми и това се реализира, за щастие. Иначе свенливостта и трудността да комуникирам с хората, си е останала у мен, стои си.

Катериш ли се по покриви още?

Катеря си се, дори и буквално.


снимки: Радостина Колева и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *