Ники Станоев – в лигата на добрите актьори

Актьор, когото видях преди 13 години във формата на „Шоуто на Слави“ – „Народен артист“, заедно със Светлана и Христо Бонин, Яна Огнянова, не нагласи живота си според придобитата популярност, а умело претегляше своите стъпки и вече е там, където знае, че си е заслужил. Неговият начин да бъде неподражаем е възхитителен: разпознаваемо лице, цветност чак до чорапите, та до двете различни по цвят очи; увереност в „градинката“, която ще полива тепърва – stand-up comedy; съзнателност и небъбривост по отношение на любовта. Пък иначе си е приказливец. Ама от готините.


Не си учил в НАТФИЗ, но си играл в Народния театър. Как така те пуснаха?

Тогава във всички театри си беше така, структурата им беше такава. Сега вече има свободни артисти, гостуващи. Когато попаднах в Народния театър, супер много се изкефих, защото беше wow… Но играх там точно защото режисьорът не беше българин, а кипърец – Андреас Пандзис. Имаше кастинг за тежката и епична драматургия на „Едип цар“. Там има едно малко досадно човече, което се показва по някое време и блее като козичка. Става дума за 2003 година.

Ей къде е, само 15 години са минали.

Ей къде е, това си е един сериозен тийнейджър. Естествено, бях 12-а пъпка на 13-и храст, нали се сещаш? Но пък това много ни сплоти, като играехме т.нар. хор. Хореографът на хора – Димитрис – беше много ценен. Имахме около 3 месеца репетиционен процес. До ден днешен сме много близки приятели и създадохме здрави приятелства заради това представление и заради подхода на този човек.

Ама значи си играл с Наум Шопов!

Да, успях да го видя, да си говорим, че даже пътувахме и в самолет заедно, защото направихме представлението и в Кипър. Гледал съм го на сцената и в киното, но успях да го видя и извън тях. Голям беше…

Понякога снимам в чуждите продукции и е готино, когато успееш да седнеш с някоя от звездите и видиш, че преди всичко те са добри хора. Когато това се случи, то е по-ценно, защото споделяш с човек, на когото се възхищаваш. Такива разговори имахме с Колин Фарел на бордюра пред караваните, с Марк Стронг си говорихме за музиката във филмите на Гай Ричи. Много ни се възхищават на това, че повечето български актьори играем в театри, а там не е така. Когато са тук, идват и гледат постановки. Ед Харис беше редовен, докато беше тук за „Обратният път“. Гледаше класики, не разбираше текста, но ги знаеше. Гледа „Крал Лир“, „Чайка“. Някои от тези хора според мен са от съвсем друга планета. Ако се върнем на нашата земя,

кака Танче Лолова е супер яка свежарка.

Тя е актриса от висок ранг и бях предубеден и респектиран, когато се срещнахме в сериала „Домашен арест“. Внимавах да не „сгазя лука“. Тя ме усети, че по-фино подхождам, и за кратко започна да кокетничи, но само ме пробваше. Скоро се отпусна и видях, че е съвсем земна. Възхитен съм от нея, много е свежа като дух. Може би това съхранява повечето хора, които се занимават със сценично изкуство.

А Слави Трифонов какъв партньор е тогава? Спечели конкурса за актьори в неговото предаване. Омръзна ли ти да си в отбора?

снимка: CultinterviewТова, което съм взел от там, нямаше откъде от друго място да го взема. Най-добрата неофициална школа за телевизия. Бях там 3-4 сезона, около 3 години и половина. След това обиколих почти всички телевизии и да ти кажа: няма такъв сплотен екип, който така добре да си върши работата. Бях господин Никой, попаднах в тяхната среда, след като ме избраха, и бяха отворени към мен, помагаха ми не само актьорите.

Напуснах, защото така прецених. Видях, че се задават сериалите, и ми станаха по-любопитни.

Исках свободно да кандидатствам за всякакви варианти. Слави никога не ни е ограничавал. Всички около него ми помагат и до ден днешен, намират ми работа, Евгени ми е предлагал да водя разни фестивали. Има предубеждение, когато се говори за Слави, всеки бръчка вежди, но това, което виждаме, е телевизионен образ. Имам желязна логика, която никой не може да обори, и тя е, че те са създали семейство помежду си и ако нещо не е наред, кое нормално човешко същество ще стои там десетилетия?! Няма логика. Той започна историята на нощното шоу в България и до сега е първи.

Водил си музикално предаване, а сега върви турнето ти #НИКИГОВОРИ за музика. Дал си възможност на хората да си избират градовете… Абе, толкова ли си навътре с музиката?

За това не се бях замислял. Виж колко много човърка около мен музиката… Майка ми е медицинска сестра, татко ми – фелдшер, но той пее и в хор. Може от там да е дошло нещо. Но аз съм меломан. Не мога да пея, но съм бил DJ и имам усещане за ритъм, за стилове. Даже направих един комедиен хип-хоп персонаж преди време. Реших темата на първата ми stand-up comedy да е музиката, защото хората не ме свързват с нея, това е като шамар за тях. Музиката е навсякъде около нас, тя влияе на всеки. Не свиря на китара и не пея през цялото време, а разказвам какви случки ми е докарвала музиката, в какви забавни и смешни ситуации съм изпадал заради нея и чрез нея. Имам луп стейшън, с който работя, създавам си музикална среда с него.

В шоуто минавам през всичките си етапи – откакто съм се родил, след това тийнейджърските години, студентските…

Билетите много отрано ти се продават…

Да, първо беше в клубове, а след това реших да го кача на сцена, в „Сълза и смях“. Това, което правя, е Comedy Special, форматът е следния: един час, в който комик разказва някакви неща. Зрителят попива всяко едно дъхче, всяко едно мигане, и всички сме заедно, когато сме в зала. За клубове е по-подходящо нещо по-динамично. Подготвям и за там, но ще бъдем няколко души.

Сезонът ми беше Sold out, а сега съм и в турне. „Нямам ягоди“ – това ми е един паразитен лаф. Става дума за един формат, който прави Силвия Петкова, в който се пишат съвременни български пиеси, и после кани актьори да ги четат. Наскоро четохме една пиеса, в който моят герой казваше: „Няма ягодки“. „Захапах“ си го това.

Другото ми готино нещо е „Пощенска кутия за приказки“. Гери Турийска и Ясен Козев са създали прекрасно нещо. Много е ценно с това, че провокира хората да слушат, да четат и да пишат разкази. Те вече издават книги и си имат своите автори-звезди. Абсолютно си стана градска легенда, поп-култура. Започнаха в малки клубчета, в които идваха само авторите и техни приятели. Сега, където и да отидем, винаги е фраш.

Хората търсят нещо различно.

Търсят нещо различно и се забавляват, отпускат се. С повечето от разказите се заливаш от смях, но после те карат и да се замислиш, защото някои от нещата са сатира, не са първосигнална смешка. Щастлив съм, че Гери ме покани и че съм част от този приказен проект.

Как се грижиш за вдъхновението си?

снимка: CultinterviewНе се грижа за него, то ме връхлита, но го подхранвам, когато се занимавам с неща, които ми доставят удоволствие. Напоследък е само и единствено това. Какво ли не съм правил преди, което да съпътства актьорската професия. Сега си заплюх, че stand-up е моето нещо. Голям процент от вдъхновението идва от хората, които са различни като възраст, три поколения съм виждал в залата. Хуморът си е хумор, но не бива да се разчита на лесния.

Попадал ли си на заключени врати?

Често… Това обаче ме амбицира още повече, не за да разбия конкретната врата, а да намеря вариант тя да се отвори, ако смятам, че там се крие нещо интересно. От години, когато няма нещо, аз си го създавам.

Случвало се е да сънувам нещо, да се събудя и веднага да взема листчето, за да запиша съня.

Сега вече сам по-модерен, дигиталчо, взимам телефона и си записвам идеята, която ми е хрумнала, или някаква ситуация. Много забравям и се е случвало нещо да пропусна. Ето сега, забравих какво ме пита преди малко (). В живия живот не съм се сблъсквал със заключени врати, там дори са отворени.

Какво ти се иска да ти се случи?

Да обиколя повече места и да карам хората да се смеят. Ако може това да ги вдъхновява, ще е още по-яко.

А когато очите срещу теб не реагират?

Случвало се е и тогава търся вариант да ги накарам да реагират. Едно от ценните неща, докато бях при Слави, бе подгряването на публиката. Има много психология в това. Не е само да казваш на хората да пляскат. Най-ценното, което разбрах: пошегувай се с нещо твое, но не и с публиката. Дошла е да види как ти ще я забавляваш. Ако в клубовете някой е по-агресивен, можеш да намериш начин така да се пошегуваш със себе си, че на него да му стане неудобно. Лесно е да се смееш на нечий гръб, но не е професионално.

Кога ти се налага да си измисляш причини за нещо?

Не обичам да се обяснявам. Обяснителен съм, но не обичам да се оправдавам.

По-прям и директен съм. Ако има нещо, си го казвам.

Мога да си измислям причини, за да провокирам себе си, ако ме домързи да направя нещо.

Фантазьор ли си?

Е, да, 100 %. Няма как да мислиш праволинейно и нещата да се случват такива, каквито ги правя. Трябва да си доста извън „кутията“. Ако спреш да фантазираш, нещата стават сухи, еднотипни и еднообразни.

Какво си си нафантазирал за лятото?

Пълни зали, свежи хора, пътуване. И всичко това да ме провокира да си нафантазирам още една история.

Само на себе си ли разчиташ за всичко това?

А, не. Така изглежда, но хубавата работа не се върши сам. Сядаме с приятели, разказвам им моите истории и ги разписваме. Аз го мисля по един начин, като го разкажа е едно, но страничното наблюдение е важно. Подбрал съм си такива хора, които, когато аз кажа нещо, довършват изречението. Наистина имаме един изказ. Да приемем, че съм продуцентът, който знае как да събере подходящите модули.

Значи гледаш на себе си като на продукт?!

Виж как шизофренично изглежда (). Както казва Спенс: „Сам съм си рекърдс“.

От какво ти се разтреперват краката?

снимка: CultinterviewОт публиката и от любовта – и двете имам щастието да ги усещам истински. И до ден днешен имам притеснение като излизам през хора, дори и да е събитие, което само водя. Преди често посещавах тоалетна точно преди да изляза.

Сега не стига, че трябва да си ходиш с телефона, ами и с тоалетната.

С цукалото. Ама не навсякъде има тоалетна на разположение. Абе, тоалетна поезия.

Ники, има ли ти нещо на окото?

Не, но когато ме попитат хора, които го виждат за пръв път, казвам, че съм скъсал леща.

Е, сега няма да мине, защото съм с лещи и знам как изглеждат те ().

Ами така съм се родил. Нашите много са се стреснали, като са видели, че съм с различни очи, водили са ме по лекари, но всичко си е ок. Нямам проблем с очите. Като малък много се дразнех, защото хлапетата са първосигнални.

Викаха ми „перашка“, което на видински означава великденско шарено яйце.

Постоянно се биех заради това, а и са ме били. След поредния побой баща ми каза: „Добре бе, Николайчо, какво пък толкова“. Идеше ми с вилица да си извадя окото. Баща ми ме успокои, като ми каза, че съм белязан, щом няма други като мен с такова различно око. Чудех се за какво съм белязан, но в детския ми мозък беше голям кеф, че опонирам на останалите. Вече почти знам.

Почти?

Почти. Гледам, че синьото в окото ми е започнало да се уплътнява. Може би като се уплътни цялото, тогава ще разбера.


снимки: Радостина Колева