Тя достигна до там, до където малко певци имат хъса да разперят криле. Голямата сцена я избра. А и вече има свои стъпки, които да следва, и не й се налага да ходи по чуждите. Усмихната е, когато го усеща със сърцето си, и е сериозна, когато душата й не се смее. Преживя две радости покрай „Евровизия“, а българите покрай нея – сигурно още повече. Хвърля камъче след камъче в родната поп-музика, в която винаги е била отличителна. А може би именно заради това популярността я докосна – енергията й е различна. И възпламеняваща. На сцената на Cultinterview: Поли Генова.


Имаш интерес към лириката точно. Преди малко си говорихме, че в лош период дългите произведения не са вариант.

Най-вероятно имам нужда от нещо синтезирано, нещо, което обхваща цялата ситуация с няколко думи. Когато човек е в тежка емоционална случка, има нужда от нещо веднага и няма търпение. Търси упование някъде – така си го обяснявам.

Не следва ли повече да те товари това?

Не, поне аз преди няколко години открих, че писането също ми помага, и в такива моменти го правя. Лирика до момента не съм пробвала, но може би някой ден и това ще ми се случи. Не съм издавала нищо до момента.

Имаш ли го като вариант в главата си?

Ако имам подходящия проект, с който бих могла да го обвържа, или да го издам самостоятелно… Но то ще си покаже само. Такива неща се индикират, когато трябва да бъдат споделени с по-голям кръг от хора.

Само в такива емоционални моменти ли пишеш? А когато си в другата крайност?

Винаги, когато има емоция. Всяка една носи своята енергия. Иначе музиката е тази, която ме спасява. Тя ме пренася в друга атмосфера. Даже имам определени плейлисти с артисти и групи за различните си настроения.

Когато едва 9-годишна участва на „Златния Орфей“ с Нели Рангелова с песента „Звездна тайна“, очакваше ли още по-големи сцени един ден?

Сигурно дълбоко в себе си съм ги очаквала, но едно дете не може да прецени такива неща чак толкова напред във времето. Обичах да правя това, с което се занимавах. Всичко ми подсказваше, че нещата вървят в тази посока, защото знаех как горя за музиката. Тогава тя беше всичко за мен. Преподавателите ми и хората, които дълго време бяха до мен като екип, както и семейството ми, което ме подкрепяше – затова пътят ми беше открит. Особено когато става дума за артист от ранна детска възраст, има много жертви, много лишения, липса на време, на средства…

Защо лишения?

Който не се занимава с изкуство или със спорт, не знае какво е. Изисква се пълно отдаване. Имаш концерт или запис, не може да бъде отменено, защото сега не си в настроение или си болен. Имало е много моменти, в които на мен просто ми се е искало да си играя или да правя нещо друго. Но заради ангажиментите съм се научила на отговорност от много малка.

Изпълняваш ли си обещанията и сега?

Опитвам се. Не мога да кажа, че съм перфектна, но за нещата, които са ми важни, успявам – за близките ми хора, проектите, екипа, хората, с които работя. Наистина съм отговорен човек и често това качество ми тежи. Ето сега: чувствам се отговорна като треньор в „Гласът на България“ към хората, които са дошли да научат нещо. Това е сериозно и не е за подценяване. Не е просто проект, който започваш и завършваш, а трябва да мислиш напред: на кого би могъл да дадеш шанс, кой заслужава възможност… Това ме кара понякога и да не спя, не ми дава спокойствие, докато не постъпя по правилния за мен начин.

За втори път си треньор в „Гласът на България“. Някои от участниците са съвсем млади. Къде започва и завършва отговорността към тях?

снимка: CultinterviewНа когото съм дала шанс, имам очаквания към него. А други, които съм отложила във времето, или съм преценила, че по-скоро биха могли да намерят себе си някъде другаде, в друго изкуство, на друго място, не се колебая да им го кажа, защото за мен е много важно всичко да се случва навреме.

Случва се човек да се самозаблуждава или да не може да се прецени отстрани.

Тогава е хубаво да не се премълчава. Не е леко, много хора се обиждат за цял живот, това ги ранява, но са уроци, които всеки човек трябва да научи. И аз съм минала по този път, така че съм наясно, че нещата трябва да се случват по този начин. Определено не пестя личното си мнение, защото не виждам смисъл да се прикрива или…

… да се лъже откровено.

Да. Това не означава, че трябва да си груб и нетолерантен. Трябва да си внимателен в такива ситуации, защото можеш да увредиш някого за цял живот.

Добре. Но форматът свършва. Какво се случва с талантите? Например как се развива кариерата на  Радко Петков, който е разтапящ певец наистина?

Радко, който стана победител в четвъртия сезон на „Гласът на България”, вече има свой дебютен сингъл и видеоклип – парчето „Ябълката на раздора”, продуцирано от bTV, съвместно с „Монте мюзик“. Собствени видеоклипове вече имат и Кристиан Грънчаров и Мишо Мишев, който записа парче по музика на Графа с участието на Billy Hlapeto. И трите клипа отново са продуцирани от bTV и са част от стремежа на телевизията да подкрепя музикалното развитие на талантите си и след края на формата.

Нашият ангажимент към тези таланти не е само в рамките на шоуто. Развитието им обаче зависи на първо място от интелекта им. Непрекъснато се опитваме да им обясняваме, че участието в шоу е стъпка към нещо по-голямо, т.е. само началото. Оттук нататък ги чака много работа, ако искат да постигнат това, което си представят – да бъдат успешни артисти. Много често, заради популярността, която получават по време на предаването, не могат да си го представят реално. Трудно им е да издържат чисто психически и да осъзнаят, че каквото и да стане, трябва да останат на земята.

В изкуството нямаме равни периоди – всичко е на върхове и спадове.

Има моменти на затишие, в които събираш енергия или твориш. Тогава не можеш да си на върха. И трябва да го разбереш.

Пътуваш страшно много, непрекъснато си някъде другаде. Какво те държи тук и какво те води там?

Пътуванията ме карат да се чувствам нормален човек, защото излизайки от България, запознавайки се с нови хора, имайки нови преживявания с хората, които обичам и пътуват с мен, имам чувството, че се обновявам. Хората ме виждат такава, каквато наистина съм, а не каквато те си представят, че мога да бъда. Научавам много от това, което получавам като комуникация, и така си почивам. Към момента пътуването е единствен начин, по който мога да си почивам. Това са моите кратки награди. Намирам нови места, нови преживявания. Зареждам се, за да мога, връщайки се тук, да прилагам тази енергия.

Кога се случва един проект да си остане просто проект? Имаш ли такива в шкафа?

Имам. Най-интересното е, че напоследък осъзнавам, че колкото и да съм харесвала един проект, ако не е бил реализиран в точния момент, той вече не може да бъде същия. Или трябва тотално да го промениш, за да му дадеш старт, или неговият живот е бил тогава и само тогава. Преди съжалявах за неща, които не се случваха, но истината е, че всяко нещо се случва в точния момент. Ако не – трябва да търсиш нови хоризонти.

„Господин Президент“ вкара ли те в друг филм?

О, да (смее се), в един сериозен екшън. Не се страхувам да експериментирам и тайно се надявам да играя един ден в киното. Съвсем скоро зрителите ще ме видят в сериала „Скъпи наследници“, появявам се в края на първи сезон. Много ми хареса. Тази професия също ми е много любопитна и се надявам, че някой ден ще имам възможност да се развивам в тази посока. От там дойде идеята да снимаме видео, в което аз самата играя. За мен е важно, когато правиш музика, да можеш да я предадеш по точния начин.

Ти си инструменталист. Кога ще го включиш този кларинет в действие?

Уважавам изключително много класическата музика и образованието, което съм получила в Националното музикално училище. Кларинетът би могъл да бъде преплетен в различни стилове. Преимущество е, което човек трябва да цени и да използва, но там, където трябва.

Време за себе си – случва ли ти се такова нещо?

Време за себе си е да успея да се наспя, да изгледам серия от сериал, който следя, или да гледам хубав филм, да вечерям с приятели. Или да имам една сутрин, в който да си направя чай и да си го изпия вкъщи. В повечето случаи това се случва навън, защото вече съм в движение.

А кой сериал имаш предвид?

снимка: CultinterviewГледам чрез онлайн платформа, като по този начин си поддържам и английския език.

Предпочитам да гледам филмите в оригинал.

Сериалите, които следя, са няколко. Обичам научна фантастика, неща, които се случват в бъдещето, както и исторически. Гледах един британски, който е за създаването на британската империя – „Последното кралство“. Много добре направен сериал. Харесвам британско кино, защото филмите им са откровени, няма нищо завоалирано и бляскаво, както е в американските продукции. Някак си са по-смели в решенията си.

А къде остават българските? Режисьорът на „Възвишение“ – Виктор Божинов – стана „Мъж на годината“ сега.

Все още съм по-голям привърженик на легендарното българско кино. По-критично съм настроена към новите филми. Това не значи, че нещо няма да ми хареса с времето. За един дълъг период от време не се създаваше кино у нас, а има изключително талантливи режисьори и актьори. Заради студиата, които притежаваме в София, тук идват да се снимат не само холивудски продукции, но и реклами на световни компании.

Препоръчвам ти да гледаш „Възвишение“. И „Дъвка за балончета“ ще ти хареса.

Ще отида. Имам книгата на Милен Русков, но и на филма ще отида.

Къде се задържаш достатъчно дълго?

В музиката. Човек съм, който обича промените, не мога да стоя на едно място. Рутината ме съсипва.

Това, да имаш всеки ден една и съща програма в едни и същи часове, ме задушава.

Не съм такъв тип човек. Затова изключително много уважавам професии, които изискват такъв тип график. Не мога да си представя да живея по този начин. Това буквално ще ме унищожи.

Ако не беше музиката, със сигурност щях да бъда отново в изкуството. Много рисувах като малка. Майка ми мислеше, че ще ставам моден дизайнер, но не се случи. Имам отношение към изобразително изкуство, кино и театър. А и все пак съм учила „Филмова и телевизионна режисура“. Танците ме вълнуват също.

Пред кого се маскираш?

Пред семейството си, защото не искам да ги натоварвам с грижите си. В последните години се уча да не ги товаря с излишна информация, която само ще ги притесни. Иначе в повечето случаи съм себе си. Опитвала съм да не съм, но не става.

Ама семейството ти те познава добре, не може да не се усещат.

Да, разкриват ме обикновено. Това с маските не го умея много, даже никак. В каквото и настроение да съм, на мен ми личи, на лицето ми е изписано всичко.

Какво ще се случи в остатъка от деня ти?

Довечера съм на премиера на „50 нюанса освободени“. Ще ходя с приятелка и малко ще е ladies night положението. На първия филм много се смяхме, малко ни беше като комедия. Затова ми е любопитно дали последната част не е малко по-издържана.


снимки: Радостина Колева