Тя тръгва към бокса, след като се “пуска” на републиканско първенство и на него става първа, после пробва себе си на две градски и отново става първа. Така решава, че явно се получава, макар преди това посоката й да е била съвсем различна. Наскоро спечели за пети път турнира “Странджа”.

Тя очаква тази година да се раздават квотите за олимпиадата в Токио и че една от тях ще е за нея. Справедлив ли е нейният спорт, или и там не всичко е видимо – на малко капучино си говорим със Станимира Петрова, усмихната, в настроение, спортист на място.


Какъв етап по пътя към развитието ти е третата ти купа „Странджа“?

Тя е началото на подготовката за тази година. Това е първото ми състезание, първата стъпка. 2014-а година започнах сериозно с бокса и 2015-а беше първата ми купа “Странджа”. Пет години поред съм първа на турнира, но не винаги могат да връчват на мен купата. Все пак има и други добри състезателки. Иначе основната ми цел са олимпийските игри в Токио – 2020-а. Понякога се оказва по-лесно да те отличат на олимпийските игри, защото има квоти и някои отпадат. В Рио бяхме 12 момичета, а добри състезатели въобще не стигат до олимпиада. Най-големият форум си е.

Правиш ли си вариации какво може да се случи там?

Да, опитът учи. В Рио загубих още при първата среща. Там най-много научих. Минава се през победи, през загуби, през всички тези емоции, а това подготвя за всякакви ситуации.

Може да си много подготвен, но има съдии, а понякога те решават,

а друг път може да се разболееш в последния момент. Състезателките сме изравнени като качества. От там нататък може би е въпрос на късмет, на моментно състояние… Пътят учи.

А дали, когато дойде ред на Токио, няма да ти е дискомфортно и да очакваш същото, когато знаеш, че предишния път си загубила още на първата среща?

Имам такива притеснения, да не загубя първа среща, но пък резултатът не може да се контролира. А каквато ти е съдбата, това ще се случи.

В бокса има ли възрастов лимит?

В аматьорския (олимпийския) бокс е до 40 години. Може да се мине и към професионалния бокс, където няма възрастово ограничение. Още не знам дали ще мина към втория. Искам първо да се представя добре в Токио, да взема медал. След това зависи как ще ми тръгне животът. Годините минават, а аз искам да направя и семейство.

Евентуално мога да изкарам още едни олимпийски игри през 2024-а и приключвам.

Може, ако си сбъдна мечтата догодина, да спра, а има вариант да искам още повече. Нали “апетитът идва с яденето”?! Ако се разочаровам и не успея да постигна това, което искам, може да се откажа. Или пък да се мотивирам.

Толкова ли зависиш от емоциите си?

снимка: CultinterviewСтрашно (). Много съм емоционална, всичко преживявам вътрешно. Крайна съм. При мен няма сиво. Всичко е или бяло, или черно. Когато започна нещо, трябва да го приключа докрай. Няма начин да се спра по средата.

Когато бях малка, много рисувах. Дори исках да кандидатствам дизайн, но си останах само в спорта. Спомням си, че учителката ми по български език ми даваше да рисувам Рафе Клинче и Катерина и лятото нарисувах една картина – 1 метър на 80 см. – за училището. Спомням си, че 3-4 вечери не спах.

Когато започна нещо, не ям, не спя, но трябва да го приключа.

Ама това си е сериозно рисуване. Не е като да нарисуваш една вазичка.

Да, да. Доста рисунки имам и би трябвало още да са в моето училище в Асеновград. Като хоби мога да се върна към това, но е изключено да ми бъде занаят. Иначе аз взимам такива резки решения. 15 години тренирах таекуондо и в един момент реших, че трябва да отида в олимпийски спорт. Трябваше тепърва да се боря, нямах никаква идея дали ще се получи нещо голямо.

Рязко смених спорта.

Хем рискувам, хем планирам. Понякога, когато нямам яснота, се изнервям. Не съм спокойна.

Получаваш морална подкрепа непрекъснато. Ама само с нея докъде се стига? Има ли я и финансовата?

Има я, получаваме премии от федерацията. Водя се към “Българска армия”, така че цялостно получавам добро финансиране, чрез което мога да се отдам на спорта. Осигурили са ми всичко необходимо. За мен най-ценна пък е моралната подкрепа от приятели, семейство, от хора, които ме спират, виждайки ме в залата, навън.

Трябва ли да си стигнал до някакво ниво, за да могат институциите да са зад теб?

Политиката спрямо спорта е такава, че трябва да завоюваш титла, да имаш успех, та тогава ти обръщат внимание. При мен дойде след световната титла. Бях само една година в националния отбор, но нямах финансиране.

Какво ти носи миризмата на ръкавиците и залата?

За ръкавиците – не знам, но залата я усещам като дом. Два месеца си бях дала почивка за лятото, след европейската титла, а след като влязох отново в залата, все едно се прибирах вкъщи, в топлото легло, където мама ме завива с одеялцето… То си е моето място, моят храм. Мога да не излизам от там. От 2006-а година съм постоянно по лагери и в залата. Доста време… Когато се откажа, отново ще съм в залата. Просто ще си сменя ролята. Ще бъда треньор.

Освен това много искам да стана актриса и да се снимам във филми.

Това си ми е друга мечта, която също мисля да опитам, но след прекратяване на състезателна кариера. Имам колежки в спорта, които не обичат да ги снимат, а на мен ми е хубаво пред камера. А дори и да ми се случи, със сигурност ще тренирам дечица, по-големи хора и любители на бокса.

Не те ли притеснява, че си готина, пък могат да ти направят лицето на нищо при една боксова среща?

Може и на улицата да паднеш и пак да се пребиеш, ама след няколко дни или месец ще ти мине. Не ме притеснява, нямам проблем с това. Носът не ми е чупен, но синини има. При мъжете по-често се случва, защото премахнаха каските, стават аркади и от там остават белези. При нас ударите са глава в глава, с лакът. Съдиите са толкова опитни, че всичко се вижда, ако действаш извън правилата. Иначе има мръсна игра, да. Миналата година през ноември имаше международен турнир “Балкан” в Ботевград, където на полуфинал играх със състезателка от Мароко. Тя така ме хвана и ме хвърли, че ми се беше деформирало цялото рамо. Такава игра може да те изкара извън спорта за известно време.

Един боксьор има ли нужда от вдъхновение?

снимка: CultinterviewЕ , да. Всеки човек има нужда от вдъхновение. Понякога музиката ме вдъхновява, друг път да изгледам клип с избрани моменти на мой идол в бокса. По всяко време мога да бъда мотивирана, защото покрай мен има двама олимпийски шампиона – треньорът ми Петър Лесов и президентът на клуба Ивайло Маринов.

Кога не би се доверила на вътрешния си глас?

Трябва винаги да го правя, защото е прав. Случва се често да не го правя, защото се вслушвам в околни хора. Така излиза, че повече вярвам на тях, отколкото на себе си. А не бива да е така, защото впоследствие се оказва, че вътрешното ми Аз е по-правилното.

Здрав труд, време или ищах?

По-скоро здрав дух.

Огънят в мен и желанието ми да побеждавам са това, което ме държи.

И радостта след успехите. Радвам се като дете, все едно е дошъл дядо Коледа и ми е донесъл подарък, отварям го, скачам, викам. Сега ми предстои Републиканско първенство. И там, ако стана първа, пак ще се радвам. Навсякъде те гледат хора и имат очаквания. Самокритична съм и никога не съм доволна. Дори и да съм доволна, пак търся какво мога да поправя. Казват, че лесно се качваш горе, но там трудно се стои.

Ще стоиш ли горе?

Да-а-а ().

Има ли закъсняла победа?

За мен ще има една – олимпийската.

Случва ли се да си отчаяна, да си в паника?

След всяка загуба съм разочарована. Дори след Индия исках да се откажа, но това бързо отмина. След загуба не влизам на следващия ден в залата, обаче след 2 седмици вече нямам търпение. Важно е да нямам контузии, останалото е в моите ръце.


снимки: Радостина Колева