post

Когато има какво да кажеш, имаш позиция и не си безгласна буква, тогава и същността ти е различна, друга, не е като онази, от калъпа. Актрисата Стефка Янорова ми напомни точно за това.

Театър „Българска армия“, пътувания с представления из страната, а отскоро – и учителка в сериала на NOVA, „Ние, нашите и вашите“. А, и няма да пропусна – номинация в наградите „Икар – 2017“ за водеща женска роля за Мелинда в „Една нощ с теб“.


За една театрална актриса дразнещо ли е определението „актрисата от сериалите“?

Да си призная, в началото бях доста раздвоена, но след като видях, че много зрители, които са ме видели на телевизионния екран, проявяват любопитство и идват в театралната зала, мисля, че донякъде е полезно. След като започна „Стъклен дом“, участвахме с Краси Ранков заедно в пиеса и интересът беше невероятен. Така че се успокоих ().

За радост, в България актьорите не сме така тясно специализирани, както е на Запад. Не искам да си представям, че ще участвам само в киното или ще играя само в театъра.

В „Ние, нашите и вашите“ влагате ли нещо и от своя опит като родител?

снимка: NOVA

в сериала „Ние, нашите и вашите“

Не за първи път играя майка, да не кажа, че още от ВИТИЗ съм започнала с това. Благословия е да бъдеш майка и всеки път, когато общувам с екранната си дъщеря или син, се чувствам щастлива, че контактувам с деца. Те са толкова чисти и откровени. Като животинчетата са, не могат да се прикриват. И това мен много ме топли.

Не съм броила колко деца съм „имала“, но смело мога да кажа, че ги обичам всички.

Да имаш дете е голяма отговорност. Винаги е било така, но все си мислим, че тийнейджърите сега са такива или онакива. Не, в крайна сметка

взаимоотношенията между родители и деца почти не са се променили.

Единственото, което ме радва сега, е, че много повече се обръща внимание на това как се говори на децата, как се държим с тях. Моя близка наскоро ми каза нещо, което много ме впечатли, че „децата не бива да се възпитават, а да се отглеждат“. И аз се замислих, че има много резон в това. Особено децата, които сега срещам, те са като че ли със знание от преди. Те са наши учители, включително и моята собствена дъщеря.

На какво ви е научила дъщеря ви напоследък?

Че е много по-важно да отделяш време за истинските, за големите неща, отколкото да хабиш енергия за дреболии. Това си ми стои като обеца на ухото сега. Като погледнеш отстрани, си казваш: „какво пък толкова, едни неизмити чинии или там нещо друго“… Човек трябва да е зареден с повече оптимизъм за големите неща.

Значи ли, че викате вкъщи за глупости?

Все по-малко. Мисля, че се понаучих. Няма смисъл. Този модел на крещящата жена отдавна не е актуален. Не че не съществува…

Стефан Данаилов ви е скъсал на изпитите във ВИТИЗ навремето при кандидатстване. Как така имахте сили за втори опит?

Слава Богу, че ме скъса, защото

влязох при професор Азарян на следващата година.

снимка: Иван Дончев

в представлението „Една нощ с теб“ с Георги Кадурин

Истината е, че едно време, в годините, в които аз кандидатствах, нямаше вариант за избор на преподавателите. Кандидатствахме 2000 и повече човека за двайсет и няколко места.

Благодарна съм на съдбата, че така се случи, защото класът, в който попаднах, без да цитирам всички имена и определянето ни като най-успешния клас на професор Азарян, беше много щастлив клас. Професорът, Тодор Колев… Вкусът ми към театъра е такъв, че повече ми опонираше тази школа.

След като завърших училище и пропуснах тази една година, всъщност не я пропуснах съвсем, защото почти веднага снимах първия си филм. И не го приех като някаква драма.

Имате респект към по-предишните поколения…

Смятам, че винаги трябва да имаме респект. Ако я няма тази приемственост, нещата са много изтървани. Не че не виждам хора, които „прескачат“. В крайна сметка

театърът нито е започнал с мен, нито ще свърши с мен.

И всеки актьор трябва да си го припомня това, защото има много такива, които са го създавали, които го продължават, и това, че в момента аз имам място там, е огромно удоволствие.

Има ли го този респект и към вас в новия сериал? Има доста деца и млади хора.

Към мен децата се държат уважително, но може би аз съм излъчила към тях нещо, което да ги предразполага към това. Тази фамилиарност в днешно време, чрез която всички се потупваме и все едно сме си много близки, не мисля, че е правилна. Не го харесвам това. Не че държа дистанция, но уважението към хората, които имат повече опит, трябва да го има. Стремя се нивото да бъде малко по-високо.

Позабравена дума?!

Наскоро един човек в парка ми каза една дума, която много отдавна не само аз не ползвам, но тя почти е излязла от употреба от българския речник – жалост. Често казваме „мъчно ми е“, „тежко ми е“, но „жал“ и „жалост“ имат по-дълбоко съдържание.

Станали сме несъжалителни или…?

Сега е модерна думата „емпатия“. Важно е как тръгваш към един човек – може да е клошар на улицата, може да е министър, може да е всякакъв. Когато тръгнеш открито и с позитивна нагласа, отговорът не закъснява. Ако си намръщен и само критикуваш, съответно получаваш обратното. Времената са по-различни и ние сме „принудени“ да не обръщаме внимание на човещината, но сякаш в последно време хората разбраха, че въпреки напредването на технологиите, ако ги няма човешките взаимоотношения, нищо не си заслужава.

Ама преди, като влезеш да гледаш представление, не можеш да чуеш GSM. А сега даже и си говорят…

снимка: CultinterviewВъпрос на възпитание е. Между другото, понеже играх и по Коледа, и веднага след Нова година, в залата не звънна нито един телефон. И си казах, че това са хората, които живеят в чужбина и са си дошли по празниците. Вече станах пословична с това, че след представление казвам по няколко думи към хората. Не бива да сме неуважителни. Това е процес. Ние изпуснахме няколко поколения – откъм образование, възпитание, в надпревара да сме всички с маркови дрехи…

Към какво се отнасяте с повишено внимание?

Всеки ден към различни неща, в зависимост от това как ми тръгва денят – вкъщи, на улицата, в работата.

Казахте на улицата. Шофьор ли сте?

Не.

Мисля, че не бива да съм шофьор,

защото съм много избухлива. Виждам нередностите на пътя и това ме товари. Въздухът е достатъчно замърсен и трябва да мислим малко по-глобално. Това е отговорност на всеки един от нас. Всички казват колко си обичаме децата. Ами дайте да направим нещо за тези деца?!

Податлива ли сте на някакви мании?

Човек, който е натоварен с много мании, той не е свободен. Мисля, че си давам повече свобода, лишавайки се от тези мании. Имала съм, разбира се, но се понаучих да не ги ползвам – като да мина по тази улица, да натисна еди-кое си копче, да си купя кафе от еди-къде си, да изляза с определена дреха…

Кога се чувствате на върха на вселената, кога летите?

Летя насън (). Летя, когато гушна дете, когато общувам със животни, когато чета хубава книга, когато гледам филм, който ме вълнува.

Какво бихте скрила в една малка красива кутийка?

Послания за внуците си. Давате ми идея. Трябва да имаме родова памет. Има една прекрасна българска авторка, Керана Ангелова, която пише за женското знание, което ние носим, но много рядко проявяваме, особено градските жени. Трябва да знаем какво ни свързва с рода и да го предаваме!


снимки: Радостина Колева, NOVA и Иван Дончев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *