Уговаряхме се да се видим с актьора Стоян Радев в 6,40ч, но ми се размина. Кафето дойде по-късно. Имаше някакъв замах у него, провокация, изказана със спокойствие, и настроение, което летеше наоколо. Използвахме, че Варненският театър, където е мястото му, гостува в София, използвахме и ден, в който не се излъчваше сериал с негово участие: нито “Дяволското гърло”, нито “Господин X и морето”, и… един час не спряхме да се смеем. А покрай смеха нерядко човек навлиза и в по-други територии…


Плашил ли си някого с този поглед?

Случвало ми се е към някого да бъда твърд, но погледът не е поглед от само себе си. Той се контролира отвътре. Ако искам да бъда твърд спрямо теб, ще го направя и тогава погледът ми ще го излъчва.

Върви ти на сериали в последно време. Удобно ли ти е в тях, или просто си актьор и това ти е задачата?

Не съм сигурен, че на такъв въпрос имам отговор. Обикновено ролите във филмите или в сериалите се получават след кастинг. Да, понякога биваш поканен.

Не е важно да ми е удобно. Гледам да ми е провокативно.

Ако не е достатъчно провокативно, опитвам да си го направя сам, да си го измисля отнякъде, да съчиня или да разговарям със сценаристи и режисьори, за да се получи. Нашата работа е обща и тя е добре да бъде съавторска. Хубаво е, че някой е написал сценарий, че е развил сюжета, прокарал е тези взаимоотношения, но когато ми предложат образа, през себе си мога да поднеса неща, които да бъдат интересни, или ще сложа поглед, който е съвсем страничен от този на другите, но той може да даде нюанси или да открие пропуски дори, които да не са видени до този момент.

Това носи ли ти нещо? Когато знаеш, че ти си „вкарал“ нещо различно от първоначалния замисъл?

снимка: Cultinterview

Обикновено това не го помня, защото то не е важно. Наскоро имах един случай, беше свързан с театрално представление, в който похвалих колега, че навремето се е сетил да направи нещо по определен начин, а той ми припомни, че идеята е била моя.

Работиш с деца. Може ли да им се предаде желанието за изкуство?

Можеш да му предадеш отношение към изкуството. Иначе талантът е нещо, което е свише. Там някой ти го дава – Господ ли, съдба ли, звезди ли, – каквото щеш. Можеш да помогнеш на децата, ако те искат да имат тази готовност да изградят в себе си отношение към изкуството като към важна част от живота. Самият факт, че детето е дошло в студиото при мен или в кръжок, означава, че е усетило в себе си някакъв потенциал. Децата при мен са от 15 години нагоре, а на тези години изборите са си техни, но има групи с по-малки деца, когато родителите ги водят. А това е похвално за самите родители. Когато детето е съвсем малко, то още няма своите ориентации. Онзи ден се видях с едно момче, което беше при мен дълги години, в школата, но той никога не е искал да бъде актьор и изобщо да бъде свързан с нашата професия. Искаше да бъде полицай. Завърши и се развива много добре като такъв сега, учи за висш офицер. Но той е толкова умен и интелигентен, не е спрял да ходи на театър и с него можем да си говорим за много неща. Ще има един полицай, който има съществена връзка с изкуството, а това е много хубаво, нали?

Дори има актьори, които нямат хъс и са загубили ентусиазма някъде по пътя…

Може никога да не са го имали.

И ако ти се случи да си партнираш с такъв?

Опитвам се да направя колкото мога повече около това да събуждам ентусиазма, защото в нашата професия не си сам. Не съм имал много такива случаи, може и да съм късметлия. Все пак в театъра това е по-рядко.

А твоят ентусиазъм към изкуството откъде дойде?

Нямам представа. Единственото, което знам е, че никога не съм мечтал за някаква друга професия.

Дъщеря ти Малина пък е млад лекоатлет. Учиш ли я да се бори?

Не ми се налага да я уча, защото тя го има като съзнание и сама. Дори обратното, аз по-често ѝ говоря за това, че не на всяка цена победата е важното нещо.

Понякога пътят е по-важен.

Нейният път тръгна много стремглаво – за два месеца тренировки отиде на първо състезание и донесе първи медали. След това, когато дойдоха лошите показатели, това беше срив за нея. Но няма нужда аз да я нахъсвам, а само да я дисциплинирам.

Интересно ли ти е да я наблюдаваш?

Не съм бил на нито едно нейно състезание. Все така става, че имам представление или снимки. Тя сама поиска този спорт и видяхме, че има потенциал. Треньорите – също. Подкрепям я и предпочитам децата ми сами да могат да си избират. Опитвам се да им показвам нещата, които са извън тях, като ми се иска да не е много насилено. Ние искахме да спортува като дете, но то се оказа, че може и да се развива в тази посока. Ще видим дали там ще е бъдещето ѝ.

Когато бях в ученическа възраст, за по година максимум сменях всякакви занимания – народни танци, детска опера… Постоявах и напусках. Сега дори имат повече възможности за избор и могат да си го правят много по-оправно, отколкото можеше моето поколение. Не съм убеден, че моята намеса би била за добро. Децата по-добре разбират, по-добре се ориентират.

Кога си гледал в някого или в нещо и си бил притеснен?

Бях много млад, да не кажа малък, когато нещо ми е помогнало да си дам сметка, че в професията, с която съм се захванал, респектите и притесненията не са онова, което ми е необходимо, а по-скоро са онова, което може да пречи.

Зная, че по никакъв начин няма да го потвърдиш, но аз съм притеснителен човек.

Аз съм свит човек. Когато се засилих към актьорството, съвсем ясно си давах сметка, че смутителността ми не върши никаква работа. Започнах малко по малко да разчиствам това от себе си.

Как се случва това разчистване?

С усилие да излезеш от кьошето, с усилие да излезеш от сянката. Защото то е в главата ти, не е някъде другаде. Първата ми сериозна роля беше със Стоян Камбарев. Светило… Бях чисто нов актьор, който до вчера е бил реквизитор във Варненския театър, а от днес репетирам под режисурата на Камбарев. С Мишо Мутафов и още една сюрия от трупата, които до вчера съм обслужвал като реквизитор, за мен са стояли на пиедестал буквално. Моето отношение към тази професия и до ден днешен е такова. В тази пиеса героят на Мишо беше първия ми приятел, а 5-6 актриси бяха мои любовници, включително с любовни сцени, някои от тях – брутални. Виж колко глупаво и наивно звучи…

Но е трябвало да обърнеш съзнанието си.

снимка: Cultinterview

Някой беше дошъл на генерална репетиция и беше казал хубави думи, но сподели, че единствено там, където съм с Мишо, той просто ме изяждал. Казах си: „Ето, това, че имам респект от него, никаква работа не върши“.

Сега как стоиш до него? На Мишо Мутафов му предстои да вземе наградата „Икар“ за чест и достойнство.

Имам голям късмет с него, защото откакто играя в театъра, 90 % от ролите ми са свързани с неговото близко партньорство. Той е един от най-великите учебници. Съвсем наскоро изкарахме премиера на сръбската комедия „Маратонците правят почетна обиколка“, в която отново сме заедно. Моето отношение към него не се е променило, дори се е засилило, но си говорим свободно. Все пак сме от 30 години заедно в театъра.

Не си ли имал нужда да се грабнеш и да дойдеш в София да ти се случват нещата?

Чак пък нужда, съвсем не. Няма за какво. Искам да бъда актьор и във Варна това правя.

Можеш ли да бъдеш креативен?

Изцяло трябва да си такъв. А ако не ти се даде възможност, не можеш ли да потърсиш такава? Вътре в себе си, всичко е там. Изцяло слушам режисьора и предпочитам да е така, той да ме води. На мен това ми е по-интересно, а не да ходя аз и да развявам байрак.

Както слушаш режисьора, слушаш ли и хората покрай себе си?

Разбира се, слушам ги, но не всеки чувам.

Защо така правиш?

Защото не всеки е за чуване (). Вероятно за някого съм ни за слушане, ни за чуване.

Досегаем ли си за нови познанства?

Зависи от срещата. Отворен съм. Вярвам в приятелството. От тези хора съм, които смятат, че

приятелството е най-висшата степен в човешките взаимоотношения. Но не мога да кажа, че лесно постилам.

Под приятелство не разбирам някой, с който всяка вечер да си пия ракията или сутрин – кафето. С всички хора мога да се заприказвам, да бъда ok и дори да бъда откровен. Нямам много тайни.

А запазил ли си такива?

Разбира се. Но има неща, които знаеш, че лесно могат да те уязвят. Тях ги държиш и не ги разкриваш. А като станеш на 50, съвсем се убеждаваш в уязвимите точки. Тогава разбираш, че има едни други, които си таил, защото са интимни, но си казваш, че няма смисъл да си ги криеш. Виждам, че започвам да показвам пред хората неща от себе си, без много да ми дреме. Но без и да наранявам откровено.


снимки: Радостина Колева