Тервел Пулев – човек без фикс-идеи, но с постепенно постигнати успехи, човек, пътуващ свободно в страната на бокса, но живеещ в схемата на българския живот. Освен успехите на европейски първенства и турнири от най-висок клас, олимпиадата в Лондон през 2012 година му донесе най-важното признание. И като професионален боксьор, той вече няма право на изява в следваща олимпиада. Едва сега разбрах, че това е така, но ми прозвуча някак несправедливо. Още повече, че не всички боксьори са така приятно изглеждащи, като Тервел… 

Двамата с брат му – Кубрат Пулев – поддържат нивото на българския спорт, създавайки спортен център, като едновременно с това всеки поотделно се готви за неговите си битки.


Към бокса те е придърпал баща ти. Как едно 11-годишно момче, каквото си бил тогава, реагира на такъв силов спорт?

Зависи от самия родител. Когато детето е израснало в определена среда и когато му се създават представи за живота, лесно може да бъде въведено в дадена посока. Баща ми ни е говорил от деца за боксьори, показвал ни е снимки, книги в тази посока. Оттам добих желание. Постепенно нещата тръгнаха. Спомням си първия мач, но тогава вече бях боксьор. В първите моменти, в които баща ми е създавал физическата ми култура, не ме е карал да играя бокс, а просто да тичам, да ми създаде навик да ставам сутрин и да спортувам, да имам двигателна култура.

Правиш ли го и с твоите синове сега в този вид, в който ти го е показал баща ти навремето?

Мога да кажа, че го правя, да. Ежедневието се измени. Не сме в социализма, когато държавата организираше масовия спорт. Сега вече избираш спорт за детето си, заплащаш и го водиш. Това е промяната между двата режима.

Но пък ти преди 10 години започна да учиш право в Софийския университет. Показа ли ти друг път?

снимка: личен архивТова с правото дойде от моя характер, той е първоизточник. Защото обичам да казвам нещата такива, каквито са. В тези години, в които започнах да уча, казах, че „царят е гол“ – за шефа на Федерацията, за старши треньора на националния отбор. И това ми позатвори пътя към изявата. Това го усетих и реших, че трябва да имам и друга посока в живота си, ако със спорта и с бокса нищо не се случи. Тогава записах право. Дори съм на държавен изпит след 20 дни и се подготвям. Но, за мое щастие, успях да се развия в спорта дори повече, отколкото съм си представял.

Имаш приоритети…

Да, създадох две деца и имам немалко победи на ринга, колкото и нескромно да звучи. Боксът е спорт, в който можеш да се развиеш, да станеш звезда и да изкарваш милиони. Това сме си говорили с Кубрат, че

един борец, като стигне до олимпиадата, оттам нататък няма поле за изява.

Иначе семейството винаги ми е било приоритет. Щастлив съм със семейството, което имам. То няма еквивалент и не мога да го заменя с нещо различно. Ако олимпийският бокс има еквивалент с професионалния, тук еквивалент няма. Това е. Винаги, когато тръгна да се прибирам към вкъщи, а и то си ме дърпа, и само като отворя и чуя едни малки стъпчици, които се приближават към вратата, ми се стопля сърцето. Като видя и едно друго дете, което е вече пораснало, трети клас, да се подава зад вратата и ужким се крие от мен, за да ме изненада – това е страхотно.

Следващ ли техните желания?

Разбира се, през призмата на това, което трябва да правят. Защото техните желания са едни, ама… () Сравнително млад татко съм. Първото ми дете се роди, когато бях на 25 години. Гледам и от тяхната гледна точка и се старая да има баланс.

Кога си склонен да стоиш в сянка?

Когато съм спокоен, че съм постигнал нещо наистина голямо, и не се интересувам дали съм в сянка, или не. Преспокоен съм.

Не се вълнувам изобщо дали някой е оценил какво съм постигнал.

Нямам комплекси и чувство за недооцененост или нереализираност.

Налага ли те да се съобразяваш какво ядеш, какво пиеш, дали пиеш, или дали не си спал?

Ама разбира се, това са основните правила. Ако се занемариш, нищо друго няма да ти върви. Задължителни са режимът на хранене, режимът на спане, тренировъчният режим. Като ги подредим, горе-долу денят ми свършва. Имам си създадени планове за деня и в движение променям само някои малки неща. Звънят ми за билети за мача на Кубрат с Джошуа, а аз всъщност съм по-зает от двамата, с оглед на двете ми деца, на учението, на спортния център, за който немалко решения минават през мен. Така че, ако не съм организиран, няма как да се справя.

Рисков ли си?

Мисля си, че рискувам премерено, макар моите рискове в очите на останалите да изглеждат по различен начин.

Можеш ли в бокса да си позволиш рисковани ходове?

Там съм предпазлив и обмислям тактическите варианти, придържам се към тях и към онова, което ми казва треньорът.

Но вероятно с треньора ти Борислав Бояджиев сте се нагодили един към друг с времето…

Има го това, че ние се познаваме до болка и знам неговата позиция, знам неговото мнение за различните ситуации. Но е хубаво да имаш някой, който да ти се кара и от когото да имаш респект, независимо, че съм станал на 34 години – зрял и самостоятелен човек, но като вляза в залата, съм подчинен на треньора и той е шефа. Когато състезателят няма респект от треньора, това не е на добре, защото няма добър краен ефект.

А вкъщи кой е шеф?

Няма такъв. Вкъщи има баланс. Всеки се грижи за нещата, които е поел. Домът не е казарма, за да има по-висок чин, който да нарежда на по-ниския.

Бил ли си в казарма?

Не съм бил, но

спортът си е една казарма.

Боксът е като военен спорт. Не би ме уплашила казармата – нито досегът с оръжие, нито редът или режимът.

Преди малко ми направи впечатление, че много жени идват да тренират във вашия клуб. Заради вашите имена ли са тук?

Всеки е тук по собствено желание. Със сигурност името привлича, но ако спортният център няма качествата, които трябва да има, няма да задържа клиентите. Това е логично. Като при едно дете е – със самото му кръщаване, с избора на име, се предопределя част от живота му.

Кога човек попада в онези колонки с клюките?

снимка: CultinterviewКогато е известен и името му ще събере читатели. Спрат ли да го пишат, това означава, че вече не е интересен. Обаче аз не се харесвам като звезда в жълтите вестници. Имам две спечелени дела срещу тях и в момента водя още едно. Направиха една публикация, която беше откровено нагла и безочлива, осъдих издателя, а след това в паралелен вестник от същата група публикуваха като отговор на делото, опитвайки да не пристъпват закона, но отново бяха осъдени от мен. Мисля, че вече се поспряха. Кубрат ме последва. Ако повече известни личности, които ценят себе си и пазят честта и достойнството си, направят същото, тези медии трудно ще оцелеят. За популярните хора е отговорност към обществото да дават пример.

Имаш ли собствен сценарий за бъдещето си?

Е, до някакъв процент. Не всичко зависи само от нас, но много допринасяме. Нямам фикс-идеи обаче. Реалист съм и съм наясно, че когато искаш нещо, получаваш около 70 % от него.

Навремето за заслуги даваха коли, апартаменти… Очакваш ли такова поощрение?

В онзи режим условията бяха такива. Единствено съжалявам, че съм пропуснал момента, в който спортът е бил държавна политика.

В условията на пазарна икономика трябва да имаш малко акъл, да си адаптивен, и пак ще бъдеш успешен.

Единствено завиждам на тогавашните спортисти, че са имали покровителството на държавата.

Къде е тя сега?

Тя сега се занимава с поръчки на изтребители. Спортът е важен елемент от държавата, както културата и образованието.

На твоите двама синове показваш ли им културата по същия начин, по който им показваш и физическата култура?

Не съм амбициран да станат спортисти. Приоритетно със жена ми ни е те да знаят езици. Малкият още е на година и четири месеца. Но големия го караме да чете книжки, говорим му за историята. Имаме отношение.

На кого би теглил две дебели черти за край?

На онзи, който прекали. Вярващ съм, но относно прочутите думи на Христос: „ако те ударят по едната муза, обърни и другата“ – не съм съгласен. Ако някой прекали, спокойно му удрям двете черти.


снимки: Радостина Колева и личен архив