Да умееш да водиш разговор, без да поставяш натясно събеседника си – така си представяме и двамата журналистиката. Без жълти подсветки, без червени петна, а само на зелен светофар. Защото така оставаш честен и спрямо себе си, спокоен вечер да сънуваш сънищата си и… усмихнат, защото знаеш, че си е заслужавало.

Една ранна утрин – с Денислав Борисов от bTV Новините.


Денят ти с шоколад ли започна?

Не, с пет белтъка. Протеинова закуска с малко въглехидрати. Но всяка неделя традицията е да започва с обилна доза шоколад. За другите дни просто не си признавам.

Щом не пиеш кафе…

Не пия, не се научих. А ми е вкусно. Баба ми ми сипваше по малко кафе в млякото, за да го овкуси, когато бях 4-5 клас. Може и инка да е било. Приятно ми е, но не съм зависим от това да се будя с кафе. Организмът ми е свикнал. Все пак ставам рано и ми е важно да не съм зависим от нещо. Ставам в 4 буквално като войник, оправям се за половин час – къпя се, закусвам – и излизам. Дисциплиниран съм. Явно съм по-активен сутрин, защото съм адекватен от момента, в който се събудя.

Как си кандидатствал само журналистика? А ако не беше влязъл?

Явно съм бил толкова сигурен, че ще ме приемат, и че искам това. Нямах план Б. Сега, връщайки се назад, се изненадвам, но кандидатствах само и единствено в Софийския университет.

Колкото и да е странно, още от малък бях запленен от телевизора. Винаги това е била идеята ми за развитие.

Не си понесъл шамари на онзи етап. Случват ли ти се на по-късен етап?

Случват се, защото журналистиката е работа като всяка друга. Представата, която имаш за нещо, винаги е твърде идеалистична. И когато започнеш да го работиш, разбираш, че не всичко е костюм, телевизия и среща с готини хора, а сериозно бачкане без фиксирано работно време. Четеш, информираш се. Дори и когато виждаш нормална тема от ежедневието, я пречупваш през работата си – дали става за репортаж, дали може да бъде новина.

Очакваш ли, че срещу теб винаги ще има готини хора?

Нямам настройка. По-скоро се опитвам аз да бъда позитивен и добронамерен, за да получа и отсреща същото. Когато правя интервюта, държа да имам 5-10 минути нормален разговор с човека предварително. Дори и да си кажем няколко думи за времето, за това как е минал денят му, какви са плановете му, за да разчупим ледовете.

Никой журналист не иска да изложи някого. Целта на всеки трябва да бъде да даде думата на човек, който има какво да каже, в търсене на истината, и той да бъде центърът. По начина, по който провеждаш един разговор, си личи в каква посока го водиш.

Никога не съм бил фен на агресивната журналистика.

Трябва да има провокация, но не в тона. Дисертацията ми е точно на такава тема – “Негативните новини и сензациите”.

А защо е нужно да защитаваш такава степен?

снимка: CultinterviewЗащото вече над 15 години работя това и реших, че имам нужда от развитие. През времето видях колко много стажанти идват в bTV и в началото нямат представа от практическата страна на нещата. А в същото време, на много места журналисти нямат теоретичната основа. Реших, че е хубаво да срещна двете неща. Бих се върнал в университета не като тежък преподавател, а като човек, който има курс и отделя време на студенти. Има талантливи деца, на които трябва да им се обясни по-добре какво да правят. Журналистиката се променя всеки ден.

Виждаш ли такива, които искат да влязат в професията заради “дават ме по телевизията”?

Срещал съм много от тях. Включително и някои, които вече са се развили като журналисти, са започнали с тази нагласа. Но остават тези, които след това са си дали сметка, че е сериозно и че ще им се наложи да си изкарват парите с главата си и това, което има в нея, а не с визията. Егото в тази сфера е голямо и когато го преодолееш, откриваш смисъла.

Трябва ли журналистът да бъде ангажиран?

Ангажиран – да, но въпреки това спазваш дистанция и обективност. Познавам колеги с лични пристрастия и съм се възхищавал, че не им личи дали харесват един човек, или не. За мен е важно да опазим тази професия чиста. Тя бива все по-критикувана, но не съм сигурен, че хората оценяват как се прави интервю, какви специфики има, как се подготвят тези хора и какво дават, за да се случи това, кога се разсейват… Но идва моментът, в който ще разберат, че журналистът става все по-ценен. Този ветропоказател, който оттук нататък знае какво е важно и помага за ориентирането в океана от информация.

Лесно ли се разсейваш?

Не. Случвало ми се е да чета новини и пред мен да застане НСО на една политическа партия. Просто погледнах през него и продължих да чета. Случвало се е да падне огромен прожектор пред мен. Чу се трясък. Но в такъв момент човек е концентриран.

А какво точно гледа като малък, че определи себе си в телевизията?

Беше ми интересно как тези хора са на най-интересните места. Те бяха там, където се случват събитията. Харесваше ми усещането за авторитет и полезност, което дава тази професия.

Къде отиде ти след това? На кое горещо място?

Бях сред първите, отишли в Бисер, когато стана потопа, в Аспарухово, в Мизия…

Бил съм на повечето големи пожари, катастрофи, извънредни ситуации. 

Имаше дълъг период от време, в който ставах сутрин, заминавах някъде, прибирах се на другия ден. В Бисер бях 5 дни без никакъв багаж. Това ми повлия да искам да се развия и като водещ, да не съм непрекъснато като линейка някъде. Интересно е, но е и уморително. Като достигнеш някакви години, започваш да си правиш други планове.

Правиш ли? Извън ремонта ти в момента вкъщи.

Като постигнеш някаква цел, се освобождава място за друга. При мен не се е появила, а това ми тежи. Търся я и по-скоро се надявам тя да дойде при мен. В личен план съм от хората, които смятат, че трябва да се случват нещата, без да им се дава глас. Когато най-много съм искал нещо да ми се случи, не се е получавало. Щастието обича тишината.

Бягаш ли от сложните отношения?

Не. Ако има любов, дори и да са сложни… Напротив, търся развитие. Когато има чувства между хората, това оправдава всичко. Човек трябва да се бори, да пази и да развива започнатото.

Словесните двубои…?

Бил съм в отношения, в които не съм имал такива, както и други, в които много съм се карал.

Защо се караш?

Не е типично за мен, да. Но понякога ставам сприхав, критичен, изискващ и започнаха да се появяват такива двубои. Но каквато и да е ситуацията, винаги съм бил на принципа, че

каквото има, трябва да се изговори, да се изчисти на момента, за да не тежи на никого. 

Търся път към човека, дори и няколко минути по-късно. Длъжен съм да си кажа.

Какво ти дават планините, което градът не ти дава?

снимка: CultinterviewПрочистване на съзнанието, спокойствие, време, в което да бъда сам със себе си и с природата. Не бих казал свобода, защото човек може да се чувства свободен навсякъде. Това е вътрешно усещане. Когато си в едно такова пространство, където всичко е природа, осъзнаваш как другото не е толкова важно, как си просто една малка част от всичко останало, че проблемите ти са малки. Успявам да прочистя съзнанието си там. Винаги, когато мога, бягам някъде нависоко.

Последно ходих преди 2-3 седмици на разходка около Банско, Разлог. Тогава още имаше сняг. Не е задължително да изкатериш най-високия връх, важно е да си починеш. Фен съм на водопадите и издирвам всякакви, знайни и незнайни. Ходя да видя дали са същите, като на снимката. (

Пречистваща сила има падащата вода. Гледаш я и забравяш за всичко останало. Така ми действа на мен. И си снимам. Обичам. Не че се чувствам добър фотограф, но когато си сред оператори всеки ден, разбираш спецификите.

Преглеждал ли си скоро снимки от детството си?

Не, но съм бил пухкаво русо дете. Критичен съм към всяка една минала своя версия, но всъщност няма от какво толкова да съм недоволен.

Бях спокойно и уравновесено дете. 

Такова, с което мама и тате да кажат, че се гордеят. Бях добър ученик, добър спортист, помагах вкъщи, не съм правил пакости. Едно дете съм и можеше да съм калпазан, можеше родителите ми да ме разглезят.

Майка ти е учителка. Повлияло ли ти е, че си имал родител-учител вкъщи?

Изискващо беше, защото тя беше в същото училище, макар да не ми е преподавала. Трябваше двойно да се доказвам. Тя не ми е помагала, но ми е повлияло. Направило ме е по-отговорен в ученето. Не бях пълен отличник и добър във всички предмети, а по-скоро бях от децата, които знаят какво им е интересно. Това е по-важно и се отнася и за всичко, което правим и като възрастни – да знаем и да влагаме усилията си там, където се чувстваме силни, а не да разпиляваме енергията си.

На какво си готов за една усмивка в повече?

Ха… Зависи колко ми е важна тази усмивка. Вероятно – на много: да се направя на клоун, да направя някакъв компромис със себе си. Всичко ще се случва по-лесно, ако хората се научат на компромиси. Щастлив съм и с приятелите си, с които сме се намерили по пътя.


снимки: Радостина Колева