Тя се движи максимално близо до себе си, без да засяга някого, мнението ѝ бива чуто, без да настъпва когото и да било, и все пак си е журналист на място. Изградили са си приятен синхрон със Сашо Кадиев в предаването “Преди обед” на bTV, което поеха преди 8 години, като продължават да отдават на гостите си подобаващо внимание.

През седмицата Деси Стоянова се носи по една и съща траектория, но след един ефир тя вмъкна и нашата среща.


На рождените дни на “Преди обед” като на своите рождени дни ли гледаш?

Те са ми много важни, защото “Преди обед” заема все по-голяма част от живота ми, която продължава вече 8 години. На 6-и февруари станаха 1770 ефира. Важно е да си ги отбелязваме и да си припомняме откъде сме тръгнали, през какво сме минали и да благодарим за това, което имаме в момента – любовта на зрителите. Майки ни разказват как са отгледали децата си на фона на предаването, а те вече са в първи клас. Моите собствени деца влизаха в детската градина, когато започвахме, а сега ще завършват четвърти клас.снимка: Андрей Рашев

Своите рождени дни отбелязваш ли си ги подобаващо?

В последните години не го правя с онзи ентусиазъм и възторг, с който съм ги празнувала като по-млада. Важно ми е да съм с близките си хора и да сме на хубаво място. Миналата година бяхме на море и беше прекрасно, без гигантска подготовка, по най-естествен начин.

“Преди обед” изисква ли гигантска подготовка?

О, изисква. Ние със Сашо сме лицата на една огромна машина. Редакторите и репортерите влагат много от себе си, за да може предаването да изглежда по този начин. Преди няколко дни, благодарение на редактора Яна Донева например, зрителите успяха да се запознаят с Иван и Димитър Баненкин – баща и син, които не са подозирали за този факт до преди 10 месеца. За да можем да разказваме такива истории, се изисква посвещението на целия екип.

Става ми смешно, когато някой ме срещне на обяд и ми пожелае приятна почивка. За мен денят тогава започва. След предаването стартира подготовката ми за ефира на следващия ден. Следобедите са по-важни от предиобедите.

А вечерите?

Тогава има преглеждане на новини, уточняване на теми. И за вечер има задачки.

А ако не дойде гост?

Случвало се е два-три пъти само, но беше в първата година още, когато приемахме по-драматично нещата. Тогава имахме повече напрежение в себе си, в желанието си всичко да е точно, и съм запомнила тези случаи. Но иначе

едно предаване на живо е свързано с всякакви извънредни ситуации.

Това е безценното на опита, че в един момент вече не е драма за теб.

Имала ли си стресиращи моменти, свързани с телевизията?

снимка: CultinterviewЖурналистическата работа е свързана с много стрес. Наскоро си говорих с една приятелка точно за това и в главата ми изплува един спомен. Как, докато се връщах от брифинг на Димитър Цонев, който тогава беше говорител на правителството на Симеон Сакскобургготски, долу на вратата на НДК разбрах, че трябва да замина за Свищов, защото се е случила катастрофа край река Лим. Озовах се в сърцето на трагедията със загиналите деца. Беше труден период и за мен лично, защото размерът на това нещастие и жестокостта му бяха толкова големи, че действаха смазващо на всеки, който по един или друг начин беше свидетел.

Дребните ежедневни стресови моменти даже не ги броя.

В момента, в който сме си избрали тази професия, е трябвало да си дадем сметка, че и те са част от играта.

Кога го прие, че са част от играта?

Не съм имала проблем с това. Винаги съм работила с голямо желание и тези неща не са ми тежали. В репортерските ми години все още нямах деца. Един семеен човек с деца, който иска да им отделя внимание, много по-трудно може да бъде репортер.

Имаш ли време да се връщаш към спомените си?

Не, защо да се връщам? Живея тук и сега и съм удовлетворена от това, което правя в момента.

Нямам причина да гледам назад.

По-скоро гледам напред – и в професионален, и в личен план. Това, което ме интересува, е да правя най-доброто, на което съм способна днес.

Най-близкото?

Довечера трябва да заведа децата на тренировката им по волейбол. Втора година ходят на волейбол и го правят с удоволствие. Трябва да успея да наместя всичко в рамките на 24-часовия ден.

Живот с трима мъже. Сложно ли е да се грижиш за всичко вкъщи по три?

Стефо и Краси още не са мъже, но да кажем, че са на прага на тази възраст, в която ще започнат да се превръщат в такива. Ще стане още по-интересно. Много се радвам на това, че те вече са големи, съзнателни хора, изграждат се като личности, всеки си има мненията, вкусовете, предпочитанията. Различни са един от друг.

А на въпроса  дали е сложно – не, като изключим прането. Аз завеждам този ресор и има моменти, в които количеството чорапи, които трябва да се прострат, ми се струва една идея повече, отколкото е нужно (смее се). Иначе

мъжът ми е много активен баща

и въобще не може да се говори аз да се грижа за тримата. По-скоро ние заедно правим най-доброто за децата.

А кой е ресор “храна”?

Вельо. На него му се удава да готви, прави го с желание. Аз съм по-посредствена в кухнята и съм много щастлива, когато той е в този режим и се грижи да има нещо вкусно за хапване вкъщи.

За какво би си отделила една седмица?

Най-вероятно ще хвана гореспоменатите и ще отидем някъде, на някое хубаво място, в което ще можем да изкараме повече време заедно. Или само двамата с Вельо ще заминем, за да си обърнем внимание един на друг. Защото няма какво да се лъжем, но в забързаното ежедневие не винаги успяваме да намерим време един за друг. Ето с това бих наваксала… Бих полежала някъде, за да си почета част от книгите, които събират прах на нощното шкафче. Бих отишла да скачам с парашут, бих се научила да яздя кон, което отлагам все още.

Не е ли екстремничко?

Въобще не го намирам за екстремно. Това е едно от нещата, които още от тийнейджърка искам. Скачането с парашут беше другата ми тийнейджърска мечта. Нея я сбъднах, макар и еднократно. Много беше яко. Беше тандемен скок. Инструкторът прави всичко, а ти просто се “возиш”. Страхотно преживяване.

Ще те върна към предаването. Кога спираш да чуваш какво говорят гостите ти?

снимка: CultinterviewО, никога не спирам. Това е в сърцевината на нашата работа – да слушаш внимателно госта. Концентрирана съм на 100 %. Дори

когато смятам, че разговорът става скучен, търся начин да го изведа в друга посока.

Концентрацията не е въпрос на усилие. Тя е като доброто настроение, което идва безпроблемно дори в ден, в който си се събудил недоспал.

За какво ползваш съботните и неделните дни?

Донякъде съм маршрутка, защото возя децата на допълнителните им занимания, после съм мис Деси, защото се опитвам да видя какво се случва с домашните им по английски. Останалото време го отдавам на приятни занимания. Късметлии сме, че децата имат много добри учители в занималнята и реално им помагам само по английски.

На кого ти се иска да затвориш вратата?

Това звучи толкова агресивно… Не допускам близо до себе си хора, с които не съм на една вълна и на които не мога да се доверя. Не съм се оказвала в ситуации, в които да имам причина да изпитвам толкова силни негативни емоции, които да ме накарат да искам да затворя на някого вратата под носа. Иначе ме дразнят грубите хора. А този тип поведение се среща често. Много лесно можеш да се сблъскаш и с агресивни хора. Докато караш кола по софийските улици например. Опитвам се да не ги оставям да ми повлияят. Заради децата се ядосвам на тази грубост в отношенията, на липсата на зачитане на емоциите на другия, на безпардонността, с която сме заобиколени. Заради всичко това, предаването на ценностите, които изповядвам, става по-трудно.

Кога на един журналист му се налага да си замълчи? Налагало ли ти се е?

Не. В годините, в които съм била репортер, съм имала пълната свобода да правя това, което журналистическата ми съвест е диктувала. И тогава, а и сега като водещ,

ако е имало ситуации, в които не съм споделяла публично нещо, то е било защото е щяло да нарани нечии чувства.

Има лични истории с детайли, които няма нужда да стават публични. Защото е излишно жестоко към героя, без да има обществен интерес. Но това е нещо, което намирам за напълно естествено като подход, а не като компромис.

Усещането за нещата ли става най-важно в такъв момент?

Да, усещаш хората. Има такива, които са склонни да говорят откровено за неща, за които други са абсолютно неспособни.


снимки: Радостина Колева и Андрей Рашев