Ветровете в живота му идват с Ковид-периода. Паник атаките го пращат в непознат свят, осъзнавайки, че трябва да се справи сам с него. И да се върне към себе си: променен – буквално и преносно, – осъзнат, приемащ, по-тих.

Толкова му се зарадвах. Защото стълбите, по които му се е наложило да се изкачи, не зависят от популярността, не зависят от това дали си успешен радиоводещ, не зависят от нищо външно. А от вътрешната душевна сила.

Изглеждаш различно. Какво наложи промяната?

Радвам се, че се забелязва. Надявам се, че е за добро. Отвътре се чувствам по-добре и се радвам на промяната си.

Промяната е част от житейски цикъл и това е страхотно клише, което хората обикновено казват, без да я предприемат. Казват, че животът е промяна, но истината е, че ние не искаме да има промени в живота ни. Особено ако в един момент се усетим добре, усетим се щастливи и искаме да задържим завинаги този момент, а не си даваме сметка, че той се сменя по някакъв начин. Най-малкото: времето си тече и моментът е отлетял.

Казвам ти всички тези философски неща, защото преживяхме много сериозна травма като човечество, от която имаме посттравматичен стрес, а и проблемите и драмите на всеки отделен човек, лошото общуване, което сами си докарахме в социалните мрежи, но продължаваме да висим в тях, лично на мен започнаха да ми се отразяват психически. Започнах да усещам тежест, бърнаут. Разбира се, възрастта си казва думата, но не е само тя, защото човек не се събужда една сутрин и да си каже, че от днес е на 48 години. Вървиш лека-полека към тях. Не е в това проблемът. По-скоро попаднахме в едно особено време, което изисква промяна. А тя се случи доста радикално. Погледни какво се случва в света? Ако някой ни беше казал какво ни очаква през 2025 година, нямаше да го приемем до неотдавна.

Та трябваше да преодолея това вътрешно свое напрежение, което заплашваше да ме натисне и кой знае какви състояния да ми докара. Толкова черни мисли съм имал в главата си, че си мислех, че общо взето поприключва пътят ми. Трябваше да предприема промяна, която освен външна, е и вътрешна основно. Външното е формална част. Дори начинът, по който се гледаш в огледалото, е важен. Добре е да приемаш каквато и да е психологическа промяна, да можеш да се виждаш и по различен начин.

Бях стигнал до момент, в който не харесвах как изглеждам. Самочувствието ми не беше достатъчно и самооценката ми започна да страда. Реших, че не искам да бъда този човек. Последвах промяната. Нямам търпение накъде ще ме повече оттук нататък. Чувствам се много по-освободен, в главата ми е по-чисто, физически се харесвам много повече. Това е форма на лечение.

А продължава ли?

Продължава и ще продължи, защото проумееш ли веднъж, че всичко е процес, който тече, следователно трябва да го оследваш, все едно се движиш по река. Твърде дълго съм се опитвал да остана на едно място, преструвайки се, че около мен всичко тече, но аз не мърдам.

Вече ги няма тези черни моменти, няма я и самомнителността. Знам, че никой не е застрахован те да се върнат, но съм изнамерил начин да работя с тях. Радвам се, че го споделям сега. Макар да си давам сметка, че това, което работи за мен, може да не работи за други хора.

Трябва ли всеки ден да предприемаш нещо?

Ако приемем, че физическите упражнения са естествена част от излизането от това състояние, са нещо, което изисква режим и постоянство, тогава – да. Но ако ти коства страхотни усилия и ти тежи да го правиш, значи не е нужно да се прави, за да те затормозява. Прави нещо, което ти доставя удоволствие.

Опитваш ли се да се върнеш към себе си?

Да. Разбира се, чисто философски погледнато, трябва да видиш към кое себе си се връщаш, защото голяма част от проблемите ти идват от това “себе си”, което не е много добре. Самоанализът изисква да се върнеш колкото се може по-назад в корена си, за да се изградиш наново. Някои твои поведения и действия вече не ти вършат работа. Може би в даден момент да ти помагали да оцеляваш, да се придвижваш напред, но спират да вършат работа. Ако нямаш своя версия, която да ти харесва, изгради си нова и отиди към нея. Аз по-скоро напредвам, отколкото да се връщам към нещо старо.

В тотален мир със себе си съм.

Приемам дори и грешките, които съм направил. Не ме е срам или страх от тях. До голяма степен си давам сметка, че те са причината, за да достигна до някакво ново ниво на растеж. Дори моментите, които не ми харесват и до ден днешен, ги приемам с грижа за себе си. Тогава съм нямал познанието, което имам сега, но за да го имам, е трябвало да мина през тези грешки. Никой, който не е пострадал истински, не знае лека си.

Откъде си генерираш добра енергия?

Сам си я генерирам. Ето това е нещо, което човек е в състояние да прави сам – да произвежда ендорфини от различни неща, които му доставят удоволствие. Дали е спорт, дали е хоби, разходки, негово си съзерцание, общуване с приятели. Често пъти ставаме зависими от кортизола, от стресовия хормон. Така потискаме производството на естествените ни ендорфини. Това не е ново за света. Колкото по-забързан е животът, толкова повече започват да го усещат хората.

Още преди 150 години, с появата на джобния часовник, хората са усетили неврастенията. За пръв път им се е налагало да гонят влак, който идва под разписание, да отиват на работа в определено време. Това е довело до развитието на някои медицински субстанции. Оттам нататък начинът да се справиш с напрежението, което идва отвън и се заклещва в теб, не е от последното десетилетие.

Не можеш да пребориш стреса, не можеш да си създадеш идеалната спокойна среда, защото не е естествено. Трябва да си намериш места, в които се чувстваш уютно, най-вече вътре в себе си, и тогава лека-полека си изграждаш броня.

Чуваш ли аплодисментите през радиото?

Не, не съм сигурен, че аплодисментите са нещо, което би трябвало да вълнуват когото и да е. Те са шум, който хората създават, за да изразят нещо от тях самите. Или са форма на лицемерие. Ако ти не харесваш нещото, което правиш, аплодисментите нямат никакво значение.

Смяната ми в радиото, от следобедния блок в сутрешния, може да бъде разглеждана като травматична, защото много бях свикнал, но беше започнал да се изчерпва. И включая заради това, бях на ръба на бърнаут. Смяната не беше мой избор, а животът ме изправи пред него. Трябваше ми известно време, за да преодолея вътрешната ми спирачка. После подходих с любопитство, а вече – с енергия и желание. Сега я чувствам сякаш това е трябвало да ми се случи. Не приемам промяната като нещо, което ме дърпа в обратната посока. Повече съм се научил в момента да слушам емоционалните си състояния. Пренастроил съм деня си спрямо радиото. Сега се събуждам преди да ми звънне алармата. Успявам и да закуся по моите си системи.

Какви са те?

Изработих си такава, която ми върши работа. Ям определени неща. Проверих какво работи за мен, как е трябвало да олекотя организма си. Свалих килограми, които очевидно са ми били излишни. Много по-леко ми е, чувствам се по-здрав.

Всяка сутрин взимам ледени душове. Даже вече се потопих в зимно море през февруари. Тази студена терапия започнах да я практикувам още през първата ми паник атака, по време на ковидното време. Много е полезно.

Знаеш ли какво си мисля… От различен център у мен вече идва чувството ми за хумор. Имах много силно развито иронично, хапещо, дори грубо чувство за хумор, което неведнъж съм показвал в социалните мрежи. То беше моя броня, моя защитна обвивка, защото като малък съм се научил така да компенсирам много неща. Чувствал съм се уязвим и използването на иронията е било моето бойно средство. Сега се смея повече, отколкото миналата година по това време, но на различни неща и по различен начин. По различен начин формулирам шегите, които представям на околните. Отказах се да участвам в надпреварата във Facebook. Вече не ми е интересно, а по едно време исках да съм шампион там. И може би бях…

Когато едно нещо спира да е интересно, идва ли на негово място друго?

Най-вероятно идва, но то с всичко е така. Спира да е интересно не само едно нещо, за да го заменя с друго. Когато приемеш промяната, размества доста работи у теб. Храненето ти става различно, дневният ти режим става различен, отношението ти към собствената ти физика, към нещата, които се случват в главата ти… Случва се замяна, не остава празнина.

Синът ти успя ли подобаващо да изживее детството си?

Не знам. Много мисля за това нещо напоследък, но гледам да не го премислям, защото е късно вече, дори и да го направя. Без да искаме, бележим децата си. Обременяваме ги, дори когато искаме да сме оптимално най-добрите родители. Давам си сметка, че се е случило така в определени ситуации, но в други съм бил най-добрият възможен. Опитвам се да съм максимално искрен с него сега, когато е почти на 20 години. И не ме е страх нито от моята уязвимост. Колкото се опитвам да подхвана разговор за някакви травми, които съм оставил в детството му, толкова той не влиза в него. Та може би човек трябва да работи върху себе си и какво излъчва, отколкото да се опитва да оправи това в другите хора. Ако се справим сам със себе си подобаващо, ще си мотиватор и за тях. Ако ли не, не можеш да оправиш никого зорлян. Ама никого!

Трудна стъпка ли е да започнеш да казваш “не”?

Не, но първо трябва да разбереш защо си бил много “да” и човек, който е гледал да угоди на останалите. И тогава разбираш, че не си го правил от предателство към себе си, а защото тогава това е бил механизъм да оцеляваш, когато си бил малък. Било е добре, защото те е вадило от проблематични ситуации. В даден момент балансът на “да” и “не” е отишъл не в твоя полза. И сега трябва да се върнеш назад и да видиш дали този механизъм ти помага сега.

Не пречи да си човек, който лесно комуникира с останалите. Просто трябва да внимаваш пред кого и защо го правиш. Към днешна дата моето “не” е по-естествено и хората са напълно ок с това, но аз забелязвам разликата.

София ли е топлината, от която имаше нужда?

София е всичко, от кото имах нужда, защото тя до голяма степен е катализатор на моите промени. Много е трудно човек да започне да се променя сам, защото може да не си даде сметка, че има необходимост от това.

Познавам страшно много хора, но София е човек, какъвто не бях срещал. Тя ми е изключително интересна като герой в моята лична история. Слава Богу, нещата, за които сега ти разказвам, са неща, които двамата с нея сме обсъждали. Самата тя има път на преборване на тъмнини и работа върху себе си. Нейната природа е чувствителна, което е характерно за хората на изкуството. Моята е същата. Т.е. ние се разбираме и трептим на едни честоти.

снимки: Радостина Колева