Радостина КолеваКогато се видяхме преди повече от 15 години, той беше различен – прикрит, неразговорлив, недоверчив. Приятно ме изненада бъбривостта му сега. Предразсъдъците за футболистите не ме вълнуват, ама Гошо Гинчев все пак е играл като защитник и е наясно с атаките, които биха могли да му се изсипят.
Оставяме това настрана и започваме, защото имаме да си говорим по любопитни теми.
Бизнесът различен филм ли е и защо се оказа твоето нещо?
Още по времето, в което играех футбол, се опитвах тези парични средства, които получавах, да ги реинвестирам. Завършил съм “Стопанско управление” във Великотърновския университет и ме влечеше инвестицията. Израснал съм в бедно семейство и навремето ядях само хляб и сланина. Това ме амбицира още повече да успея в живота и считам, че съм един успял човек. Интересувах се, четях много за бизнес, вълнувах се какви доходи мога да получа, за да осигуря себе си и бъдещето на децата си, те да са спокойни, а не като мен да се сбъскват с много трудности и препятствия. Искам да им е по-лесно и да не им липсва нищо.
Цял живот съм в спорта и няма как да избягам от него. Създадох много контакти и добри познанства. Донякъде са ми от полза. Но винаги съм бил амбициозен и находчив. Разбрах, че за да можеш да успееш, трябва да рискуваш. Иначе няма как да се получат нещата. Трябва умерен риск. Имах добри лектори. Моята голяма дъщеря има за кръстник банкера Левон Хампарцумян. От него знам максимата, че всички яйца не се оставят в една кошница, трябва да са в различни.
Твоят риск към какво е насочен?
В посока по-добро бъдеще – моето, на семейството ми. Да се чувстваме удовлетворени. Искам да бъда до тях, когато имат нужда от помощ, а не да мислят утре дали ще имат две евро да си купят хляб и краставици.
А не може ли да си го постигнат сами?
Да, но трябва да им дам някакъв ценз, да им дам образование. Те още нямат тази възможност. В момента голямата ми дъщеря учи “Международно право” във Виена. Все пак там има разходи, които не са малко, а някой трябва да ги подсигури. Виждам потенциал в нея и затова инвестирам. При инвестирането в човешкия ресурс изобщо не трябва да се замисляме. След това тя иска да се прибере в България, защото и тук има възможности да изпълнява длъжността си. В Европа сме. Може да реши и да замине без проблем.
По-малката ми дъщеря учи във Френския лицей, но иска да тръгне по пътя на кака си. Иска да учи. Двете много се забавляват, когато са заедно и имат това време, и си споделят много неща от живота. Разликата им е 12 години. Важно е да си помагат, да бъдат задружни.
Казвал ли си им за периода, в който си ял хляб и сланина?
Да, знаят всичко. Ядях бедно, ходех бос. Това бяха комунистическите времена. Чакаш по 20 години за апартамент, 10 години за кола. Всичко се променя и сегашният няма нищо общо с нашия живот. Според мен някой ден ще има роботи по заводите, на фронтовата линия, изкуствен интелект ще ти прави договорите, той ще ти взима интервютата…
Хайде пък сега!
Натам отиват нещата.
А с футболистите какво?
Наблюдавах в Япония. Не знам дали знаеш, но там изкуствен интелект определяше как да се движат самите футболисти.
Ама има футболисти.
Е, то няма как да няма. Ама и роботи могат да играят. Не е проблем, ама няма да е същото изживяването. Преди 250 години е имало талиги с коне и хора, които са премествали камъни от една до друга точка. Когато са се появили влаковете и железопътните линии, и товарите са носени с тях, сигурно са си мислили, че кочиашите няма да имат работа, ама такава има за всички. Животът се променя. Ще дойдат роботите и всичко ще се пренареди.
Как пожела да развиеш себе си след футболната си кариера?
Още докато бях футболист, за мен спортът беше хоби, за което получавах невероятни пари. Тогава си мислех: “Дали с тези пари ще мога да живея цял живот? Какво се правя в останалата част от живота си?”… Инвестирах в недвижими имоти и в транспорт. При второто големият недостатък беше, че не бях на място. Дистанционно не се получаваше така успешно. След това нещата се подредиха. Аз съм упорит като магаре и като се захвана с нещо, го върша докрай.
Минах и през няколко обществени дейности – бях в управителния съвет на футболния съюз, в управителния съвет на “Академика”. Това ми даде много и много ми отне. Знаеш, че си публична личности и винаги си под прожекторите. Отговарях за сферата на спорта и съм помагал, когато съм имал тази възможност – с опит, със знания, с коректност и честност. Грешил съм. Няма начин, но е важно да си вземеш поуките след това. И да вървиш смело напред. Винаги ще има кой да те хейтва. Падаме, ставаме, поотупваме се и продължаваме напред. Не трябва да се спира. Спреш ли – и времето спира с теб.
Накъде си тръгнал в момента?
Много съм се забързал, ама гледам по-бавно да бързам, защото годините не стават по-малко. Започва вече да има и болежки. Човек започва да мисли за старостта, което не знам дали е хубаво. Добре е да имаш време да ги изживееш тези предстоящи години. Защото много хора, Бог да ги прости, не доживяха… Каквото е рекъл Господ, но е важно да имаме млад дух.
Игра като защитник. Имаше ли амбиции за друг пост?
Започнах като централен нападател, но моят тогавашен треньор реши, че ставам за защитник и ме “преквалифицира” на такъв. Ако трябва да изживея тези си години наново, отново бих играл като защитник или централен защитник. Бях млад и непримирим, обичах да се доказвам пред противника. Обичах да се надигравам и не се страхувах изобщо. Анализирах всяка вечер, гледах видеа, как се справяха нападателите, следят най-добрите им движения и отигравания, правех си анализ предварително. Така си мислех, че ще бъда един ход преди тях. Хубаво е човек да си наблюдава противника и да знае качествата му. Все пак това е голям плюс.
Кого защитаваш в живота си?
Справедливостта. Трябва да се бориш и не трябва да се примиряваш. Но справедливостта има две лица. Трябва да бъдеш упорит, за да си докажеш тезата.
Какви са тези габровки, за които споменаваш в едно свое интервю?
Купувахме си обувките от стадион “Габрово”. Габровките бяха с шест бутона, които се навиваха в пластмаса. И това бяха единствените обувки за футбол. То нямаше друго по онова време. Освен това за да стигнеш до тях, трябва да минеш през китайските гуменки. А топките, като ги навалеше дъжд, ставаха много тежки. Като си удариш една топка в главата, ти изчезваха около 3 милиона мозъчни клетки, а те не се възстановяват.
На теб колко ти заминаха?
Доста. Малко ми останаха, но тях съм ги съхранил добре. Чудя се защо забравям, а като върна лентата назад, се сещам как милион пъти съм удрял главата си с топката. Чудя се дъщеря ми как 3000 страници със закони ги чете и ги помни. Аз не мога да запомня и две страници.
Помниш ли първия път, когато излезе извън България?
Да, бях футболист на “Левски”. Бях в една стая с Илиан Илиев и той ми каза, че от Измир ще дойдат да ме наблюдават и имат желание да ме закупят, за да играя в Турция. Играхме с Локо София, бихме ги 8:0. Беше 1995 година. След мача дойдоха от клуб “Денизлиспор” и отидох на среща с тях.
Не бях чувал за толкова пари през живота си.
Отидох, а следващата година заминах за Анталия, където имаше уникални условия за работа. Имахме седем терена за подготовка, база, в която живеехме, бяхме задружни. Това беше преди 25 години, а в България още няма такива условия. Там вечер можеше да излезеш чак след вечеря. Цял ден си на работа. Не мислиш в кое кафе да отидеш, цял ден да обикаляш с кабриолета и да се чудиш каква простотия да направиш.
Хубавото на футбола в чужбина е, че получаваш добро възнаграждение за труда, който полагаш.
Иначе виждаш, че в момента футболът е най-големия бизнес. Виждаш на световното сега, че няма по-богата организация от ФИФА с най-много приходи.
Не ти ли омръзна да наблюдаваш футбол толкова години?
Не. Докато съм жив!
Ама ми спомена, че и на изложби ходиш.
Да. Последно бях и на изложба Краси Балъков, посветена на 60-годишнината му със знакови моменти от кариерата му. Много хубави години съм изживял с него. Поддържам контакти с абсолютно всички, с които съм играл, и си помагаме с каквото можем. Този живот е един и е хубаво да си го изживеем заедно.
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
