“Приятно ми е. Ива”. Представи се и започна да се смее. Така тръгна първото ни виждане с актрисата, а завърши с прегръдка. Този рефлекс не може да се нагласи предварително. Просто, нескромно, ни се получи.

Ива е от специалната селекция на проф. Коко Азарян и Тодор Колев и е от диамантите, които сами намират начин да блеснат.


Втори моноспектакъл след “Приятно ми е, Ива” – “Ива е онлайн” в “Театър 199”. Играеш сама. Не ти ли се играе с други актьори?

Моноспектакъл не означава, че работиш сам. В съвременния свят хората си партнират с техника, когато са сами на сцената, и с публиката. В “Ива е онлайн” съм заедно с режисьор. Имах шанса да работя в страхотния “Театър 199” – малък театър с голяма традиция, където целият екип са като едно семейство.

Играе ми се с други актьори, разбира се. Театърът се случва на ръба на сцената, между актьора и публиката. Той е превръщане на словата в действие.

Ще видим. Може би следващото нещо, което ще напиша, ще е пиеса за повече хора. Сама ще си отворя възможността.

Държиш ти да си го напишеш.

снимка: Cultinterview

Не държа, но открих, че това е много интересно като част от театъра. Критична съм към себе си и всяка дума, която казвам на сцената, непрекъснато я поставям под съмнение, променям я… Работя в екип с режисьора Стоян Радев. Ако ние нямахме диалог по време на репетициите, голяма част от нещата, които направихме, нямаше да се случат, защото се базират на обмен на идеи, на разговори. Стоян всеки път открива нещо ново, а и знае как да го сподели с мен и с публиката.

Иначе ми се работи по Шекспир, работи ми се в стих.

Идеята е плод на един миг 

и започваш да мислиш за това как да се случи, дали да го направиш, а междувременно то вече се случва и си в репетиции.

Обаче разбрах, че си мързелива. Как тогава?

Много съм мързелива. Мързелът изчезва, когато се появи идеята. Нямам обяснение за това какво е вдъхновението, как се раждат в ума ни самите идеи, но когато не си целенасочен и нямаш представа за какво искаш да говориш – тогава не знам. Привърженик съм, че когато става въпрос за изкуство, трябва да знаеш защо го правиш. Дойде ли импулс, го хващам. Тогава не съм мързелива.

Но във всекидневието и бита съм в другата крайност. Спестявам си някои неща за сметка на други. Случвало ми се е да подхвана интересна книга и да се обадя, за да кажа в работата, че съм болна, за да остана у дома и да си чета. Това е присъщо на децата – не можеш да ги извадиш от неща, които са им интересни. Виждам, че у мен има някакъв инфантилизъм, който може би е здравословен. Забравям за бита. А той е много важен, защото през него съществуваме, учим много неща, свързваме се с близките си, с приятелите.

Лудостта необходима ли ти е?

Ако наричаме смелостта и куража лудост – да. Коко Азарян ни учеше, че актьорът трябва да пази своята характерност, да поддържа тази изключителност, която носи в себе си. На мен ми е много интересно да общувам с такива хора, които биха могли да изглеждат луди отстрани.

Лудостта бори скуката. 

Това е големият ми проблем с компютрите и изкуствения интелект. Но отвъд тях най-трудно разчитаме човека, неговите емоции и реакции, полета на фантазията.

Сега чета за живота на Микеланджело, който започва да рисува Сикстинската капела и казва, че тази работа не е за него. А влизаш там и ти се подкосяват краката. Не си виждал такава красота! В името на Бога, разбира се.

Когато беше журналист, разчиташе ли на емоциите, за които спомена?

Да. Когато си журналист, обикновено се срещаш с непознати хора, които трябва да предразположиш. Журналистиката понякога прескача граници, които  трябва да запази. Не трябва да се минава през тях в името на сензацията.

Най-добрите журналисти четат отвъд думите 

и могат да разпознаят неща, които остават неизказани, могат да преценят дали да ги направят обществено достояние, или не. Уважавам тези, които запазват личното пространство на интервюирания.

Имала ли си страх от сцената?

Всеки път. В деня, в който имам представление, само за това си мисля. Преди да изляза на сцената, съм хиперразвълнувана. В момента, в който стъпя на нея, влизам в света, който разказвам на публиката. Понеже в моите представления актрисата е като че ли у дома си, влизам в новосъздаденото пространство и забравям за страха. Това е голямата сила на театъра – той се случва тук и сега, в момента, а не на запис. Трябва да изградиш атмосфера, в която приласкаваш хората.

Това не се случва всеки път, разбира се. Има спектакли, в които съм недостатъчно концентрирана, но не мога да го спра. Имала съм представления, които съм искала да спра и да кажа, че ще започна отначало. Може би някой ден ще го направя.

Е, представяш ли си.

Да, представям си го. Актьорът трябва да се чувства свободен във всеки един момент, да управлява действието. Няма да изненадам никой колега, защото играя сама на сцената. И ако искам да е хубаво и такова, каквото си го представям, може би имам право да го спра и да опитам да го направя отново.

Какво ти носи хармония?

Природата. Планината е необяснимо явление. Като отида там, се чудя защо не съм там всеки миг. Толкова всичко придобива смисъл. Трудно се качвам, но горе дълго можеш да съзерцаваш.

Природата ми носи хармония. 

Другото е общуването с хора, на които имам доверие. Не знам как е възможно да има дни, в които без никаква причина да съм в хармония със себе си, както и дни, в които отново без причина си в тотален хаос: не можеш да вземаш решения, всичко те притеснява.

Ами пълнолуния, новолуния…

Да, да, може би има нещо. Това е природата. Може би има неща, които са извън нас.

Разбира се, има и практики като йога, спорта, физическото натоварване. Това е много важно нещо, което пандемията ни отнема. Обичам да се движа, карам колело нонстоп. Имах период, в който практикувах планинско колоездене, бях много запалена, сноуборд, танци, тичане.

А когато имаше локдаун, къде тренираше? Нали не пускаха в парковете?

Тогава ходех на гробището. Нали пак е парк?! Падна сняг, после всичко цъфна – лалета, зюмбюли. Ходехме с приятели с колелетата там, а вкъщи си правех упражнения по йога.

Това с йогата не е ли много изнервящо?

снимка: CultinterviewЗащо? Не. Има различни видове. Ащанга е силно свързана физически с мускулатурата йога, която много харесвам. Ако се опиташ да правиш асани бавно и с цялата концентрация, която се включва, обещавам ти, че ще си вир-вода. На всеки тип човек си съответства конкретен спорт.

Какво те кара да се заливаш от смях?

Децата са извор на смях. Също и когато някой се спъне и падне. Чаплинови смешки.

Преди 15 години играх “Мери Попинз” и това бяха едни от най-веселите моменти в живота ми, защото децата имат реакции, които няма как да предвидиш.

Живяла си в Италия, а и сега пътуваш натам. Тази страна направи ли така, че да мислиш по италиански?

Абсолютно. Те имат много оптимистичен дух. Много са весели, свежи. Преди да замина за Италия, бях по-смълчана, по – мрачна, може би и по-тъжна, но тя извади от мен радостта в сърцето. Страната носи някаква детска радост. Освен това възпитава в естетика, в това да подреждаш живота си по красив начин. Полагат огромна грижа за външния вид на домовете си, на градините си. Важно е да се грижиш за обстановката, за атмосферата, за това, което виждат очите ти. Имат традиция и детайлът е много важен.

Живеех в Торино, но после се върнах и започнах да си живея тук. Сега пътувам понякога, защото човек изгражда връзки. Не мога да отрязвам с голямата ножица.

Ходиш с малката.

Не, даже с нокторезачката. Оставям мост и никога не го горя, дори и при разделите.

Нужно ли е да бягаш от себе си, за да си добър актьор?

Не, нужно е да познаваш себе си, да знаеш къде са ти границите, за да може да ги надхвърляш и да отиваш по-далеч. Според мен най-добрите образи, които са създавани в театъра, са тези, в които провиждаш актьора, виждаш личността му. Има модели и учения, спрямо които създаваш образа, но не бягаш от себе си, а го търсиш вътре, в спомените си, в преживяванията си, в хората, с които си се срещал. Това е верният път.

Кой е камъкът, в който се спъваш непрекъснато?

Взимането на решения. За мен това е много трудно. В този свят имаме все повече възможности, все по-отворени избори, все повече неща можем да предприемем… За мен изборът е труден процес. Стигнала съм до там, че няма значение дали едно решение е добро или лошо. Важното е, че си го взел и че продължаваш нататък. Мен животът ме кани и аз се отзовавам. Затова си мисля, че по-скоро съм Риба, отколкото Овен.


снимки: Радостина Колева