Криси е в bTV още от самото начало на частната телевизия. Свикнала е с нея и знае, че отиде ли там сутринта, забравя за всичко останало. Такава е мисията на телевизионера.

На пръв поглед изглежда леко студена и дистанцирана, но такава стена не съществуваше между нас. Затова изпълнихме пространството с нейните истории за доброто.

---

В “bTV Светът” си с партньор – Иван Георгиев. С поделена отговорност по-леко ли е?

Като казваш партньор, това са лицата, които зрителите виждат в ефир. Но зад това стоят много повече хора. С Иван водим през седмица. Т.е. всеки води сам, но работим всички като екип. Събираме се и обсъждаме всичко заедно. В този смисъл отговорността се разпределя между всички ни и това дава спокойствие. Ние сме стикован механизъм, защото се познаваме от много години. Знаем как да реагираме в кризисна ситуация и в която трябва да се реагира много бързо, тъй като част от събитията изместват други. Буквално в последния момент сменяме, дописваме текстове…

Светът не спи, а ти кога спиш?

Естествено, има време за почивка и за сън, защото без това не е адекватен и не може да се справи със задачите. 

Не спиш, когато има нещо, за което нямаш решение. Тогава определено мислиш по-дълго. В работата ми на репортер е имало моменти, в които колкото и да си подготвен, не знаеш как да реагираш. Случвало се е да приемам лично дадена история, знаейки, че трябва да има определена дистанция и да бъда безпристрастна.

Един от първите ми репортажи в първата частна национална телевизия bTV, преди 25 години, беше за незрящи дечица. Те бяха със заболяването ретинопатия. В онези години клиниките не бяха добре оборудвани, липсваха достатъчно кувьози, а това увреждане се случваше при неправилно подаване на кислород. Особено при деца, които са недоносени.

Бях записала едно от дечицата, вече като ученик, питайки го коя е любимата му игра. То ми отговори “Сляпа баба”. В онзи момент не знаех как да реагирам. Случвало ми се е и друг път, отново интервюирайки деца. Те са най-непосредствени и спонтанни и могат да те накарат да се замислиш над думите им. Защото те са искрени.

Телевизията осъзнат избор ли ти беше?

Определено. И ще ти обясня защо. Исках да се занимавам с журналистика още от училище. Беше ми детска мечта, която успях да реализирам. Когато във Факултета трябваше да се профилираме, избрах “Телевизия”, защото ме беше страх от камерата. В същите студентски години стажувах, работех във вестник, но предпочетох да преодолея страха си. Всъщност се оказа, че това е един много интересен свят, различен от познатото като зрител. И важността на екипа. Не можеш да отидеш на интервю без оператор. Ако нямаш добър звук или човек за монтаж, също не става. Много е важно всеки да знае какво прави, за да не обърка останалите. И в живота е така: ако човек не знае какво иска, обърква всички около себе си.

Смела ли си и в други решения в собствения си живот?

За някои неща – да. Обичам да излизам от комфортната си зона. Случвало ми се е, правила съм го често. Ситуациите извън сигурността ти позволяват да опознаеш по-добре себе си и да знаеш докъде можеш да поемеш риск, избирайки пътя. Не се страхувам да взимам решения, когато това се налага.

Позабравена дума?!

Не съм мислила за това, но знаеш ли, неотдавна мина 24 май и ми се струва, че “благодаря” е българската дума, която най-много харесвам. В нея се съдържа “дар”. Моята трактовка е, че трябва да благодариш винаги за даровете, които си получил от живота, от приятелите, от непознатите. Казвам “благодаря”, казвам и “сгреших”. Мисля, че човек трябва да бъде откровен.

Телевизията винаги разпознава дали си искрен със зрителите. Екранът много усеща дали си направил материал с желание и си се постарал, или просто си го направил набързо, защото трябва да покриеш някакви минути. В днешно време светът се мени буквално за часове. Толкова много промени се случват в геополитиката, а и в нашия регион. Трябва да сме информирани. А когато човек е информиран, тогава страховете минават на заден план. Така намира решения за себе си, за бизнеса си. Вече не сме това затворено общество. Казвала съм, че във всяко едно семейство в момента в България има роднина, съсед или близък, който живее и работи в чужбина. В този смисъл българите са любопитни. Те се интересуват и искат да знаят какво се случва по света.

А ти пътуваш ли?

Да, опитвам се да опознавам сама себе си. Обичам да се губя, когато пътувам.

Как се губиш?

Тръгвам по улици, които не знам къде ще ме заведат. Не с GPS и не с карта, за да може да ми се разкрие мястото. Срещаш неща, които ги няма в пътеводителя. Най-интересните са срещите с хора, които няма къде да срещнеш иначе. Между другото, това ми се случва и тук, в страната. Ние, журналистите, трябва да сме любопитни.

Коя е фалшивата новина за теб?

Може би игнорирам тези моменти. Не се интересувам. Фалшивата новина е модерната дума за лъжата. Това не е нещо ново за нас, защото смисълът на журналистиката е да търсиш истината и да се бориш срещу тези лъжи и срещу полуистините.

Считаш ли, че си тъжен герой?

Не, не се определям като такъв. Когато се случват тъжни събития, както и такива, които ме ядосват, това не е лошо, а е вид предизвикателство, с което трябва да се справиш в дадения момент. Всеко предизвикателство може да се разгледа и като момент, в който да промениш нещо или да получиш шанс.

Поводите да се усмихваш са повече?!

Усмихването зависи от нас самите. Ако чакаме някой друг да ни усмихне, не е лошо, но… Трябва да си намираме повод за усмивка. Дори и в най-трудната ситуация. И да не се вземаме насериозно, да има закачка.

А като не ти е весело?

Приемаш този момент, преживявяш си го, но не акцентираш на него и не драматизираш.

Как така си зависима от плодове и зеленчуци?

Не съм вегенарианец, но не консумирам месо толкова. Обаче вкъщи винаги има плодове и зеленчуци. Не оставам без тях. Затова много обичам да ходя по пазари. Особено в по-малките населени места, където са пред къщите. Смея да твърдя, че пазарът в Пазарджик, откъдето съм, е един от най-добрите. Вкусът на истинските плодове и зеленчуци от градината е различен от оранжерийния. Обичам да обикалям, да избирам, да гледам.

За какво се чувстваш виновна?

Нямам достатъчно време за близките си поради естеството на работата ми. 24 часа съм на разположение.

По Коледа в петък си пожелахме с колегите всичко добро преди празниците, прибрах се вкъщи, обсъждахме какво ще правим, как ще се подготвим… Час по-късно научавам за ситуация в Магдебург, Германия, за колата, която се вряза в Коледния базар. В рамките на няколко часа стана ясно, че това е атака. На другата сутрин рано бях в ефир с цялата информация, а веднага след него заминах за Германия. Така в дните около Коледа се наложи близките ми да стоят и чакат тук, докато аз предавах от събитието.

По Великден в събота имахме предаване, в неделя бях извън София, а в понеделник почина Папа Франциск. От нашия международен екип почти всички бяхме извън града, но в рамките на два часа се събрахме в нюзрума. Всеки изостави роднини, приятели и ангажименти. Така започна поредното дежурство, в което има световна новина и трябва да се реагира. Това ми се е случвало много пъти.

По празниците човек иска да е със семейството си,

но аз съм им благодарна, защото те проявяват разбиране и не се сърдят. Зад гърба ми са и знаят, че професията ми е такава.

А тя е много благодатна и благодарна. Ние имаме шанса да бъдем там, където се пише история. Има един много популярен цитат, в който се казва, че журналистиката е черновата. Носим отговорност как съобщаваме събитията, които се случват в този момент, трябва да дадем обективното отразяване. И да не мултиплицираме фалшивите новини.

Успяваш ли да следваш собствените си желания?

Да, успявам. Не винаги ми се получава. Имам спечелени, имам и загубени битки, но мисля, че съм изпълнила по-голямата част от мечтите си. Човек трябва да приема, когато нещо не му се случва.

А зрелите мечти имаш ли ги?

Да, защото това ме мотивира и ме кара да се чувствам жива. Когато се реализира, си даваш сметка, че вече предизвикателството не ти е толкова голямо и търсиш друго. Най-важно е всички да сме здрави. С годините човек помъдрява и си дава сметка, че другите мечти зависят от нас.

---

снимки: Радостина Колева