Повече от любопитна личност се оказа Леонид. Актьор, вътре в артистичния свят, но някак твърде встрани от него. Характерът му е такъв. Лесно се контактува с него, поне с такова впечатление останах, но той отрича емоционалната си близост с хората. С които и да е хора. А е навлязъл толкова навътре в човешката психика – и в театъра, и не само.

---

Ролята в “Тартюф или Лицемерът” в Малък градски театър “Зад канала” ти е най-новата. Отвори ли ти някакъв вход?

Не съм работил Молиер друг път и си беше интересно, тъй като това е важен момент от историята на театъра и на културата в Европа. Той е важен класически драматург, интересен е контекстът на цялото му творчество. Личността му е противоречива.

Всеки процес дава възможност човек да се дообогати с повече литература, да запълни празнини, които е оставил в образованието си.

Това от литературата ли идва, или повече от театъра?

От литература и всякакви видове изкуства, главно изобразително изкуство. Всичко трябва да е фокус на интерес, защото има своето значение. Ако човек открие важността му в работата си, може да му бъде полезно.

Впечатлителен ли си?

Не бих казал, че съм повече от всеки друг. Още от малки деца се впечатляваме и се интересуваме от света около нас. След това хората се уморяват и им става скучно. В един момент, като станеш по-голям, земята – география и история, – ти става все по-позната и местата и времената, които не си посещавал, стават все по-малко. Даже когато бащата на Александър Македонски завладявал места, самият той се уплашил, че няма да остане нищо за завладяване след това. Горкият. Истината е, че няма да стигне животът на всички хора, събрани заедно, за да бъдат открити интересните неща във вселената.

Ходиш ли да завладяваш места по света?

Слава Богу, има Google Earth, чрез който можеш да се разхождаш до всяко място. Физически не съм сигурен дали бих посетил някои от местата. Най-вече поради социално-икономически причини, свързани с конкретна държава или град. Много хора обичат да ходят там, където се опитват някои неща да не им правят впечатление, че ги има. Това обаче го виждаш в очите им. Но да си турист в един свят, в който има хора, които са по улиците, а ти да се правиш, че така е нормално, трябва да излъжеш себе си, че всичко е наред. Че е нормално да има бедни и богати и ти да се чувстваш добре от това, че не си от тези, които са на улицата. Поне от моя гледна точка има леко неудобство. Въпрос на вкус.

Къде се разхожда скорошно през компютъра?

Последно бях в Западна Африка, около Нигерия. Имаше много интересни планини, гори и джунгли. Чрез Google Earth разходката става много лесно и бързо, почти като телепортиране. Даже, преди да отидеш реално, можеш да познаваш мястото, което е много странно, защото хем е същото, хем няма как да е същото. Но поне придобиваш представа. 

Гледах и за Сибир. Има градове, които са тотално откъснати от света. Като малък исках да ставам като Жак-Ив Кусто – френски изследовател. Имаше предаване, в което се разказваше за далечни места.

Чувстваш ли се като човек, който лети над света?

Не, винаги съм концентриран, защото ако не си, трябва да оцеляваш. Текстът е най-малкият проблем. То е като при лекарите, да знаят, като отворят човешкото тяло, къде се намира белият дроб и къде е сърцето, да не извадят нещо, което не трябва. С това трябва да си наясно преди да пристъпиш към операцията. Ако не си наясно с текста преди да излезеш на сцена, може би ще имаш някои изненадващи моменти и преживявания. Може би просто няма да знаеш как да продължиш. А и колегите ще са изненадани. При учителите е същото. Ако не знаеш какво преподаваш, няма как да стане. Т.е. това е условие за работа, а не цел.

Странностите на характера ти в какво се изразяват?

За себе си няма как да съм странен.

Знам, че имам някои натрапчиви неща, но си ми харесват.

Обичам да се подсигурявам. Искам да съм сигурен, че от ресурс, който ми върши работа, имам достатъчно и в резерв. Това може би е свързано с моята конкретна лична история и начина на живот, който съм живял, с травмите от 90-те години и как съм ги преработил като дете. Малък съм бил, но тези неща остават в съзнанието. Презапасяването е белег от всичко това. Някои биха казали – мания. Бих поспорил с тези хора.

С какви си си напълнил къщата тогава?

Има ли обувки, които ми харесват, задължително се взимат по два чифта. За да не свършат като модел. Пък и така винаги мога да подаря на някого. Хубаво е да можеш и да даваш, а не само да стискаш за себе си.

Презапазяването е с някаква цел. То не е безсмислено. Трябва да го оправдаеш.

Със сигурност има и неща, които не ги искам да ги виждам в себе си и са ми проблем, други ги преработвам по-скоро като позитивни качества.

Позабравена дума?!

Ние, актьорите, ползваме доста думи. Постоянно. Освен това, като четеш, ползваш още повече думи.

Богатството от добри роли вдига ли те леко над земята?

Не, защото то е благодарение на това, че са ми поверили да участвам в добри спектакли. Т.е. то няма общо с мен. Това е по-скоро професионално задължение и предизвикателство да се справя добре. Но не мога да кажа, че добивам някакво усещане, че съм направил нещо кой знае какво. Самата роля няма значение. Има значение как се опитваш да я защитиш. Или поне би трябвало да бъде така.

Кого би прегърнал силно?

Никого. Не съм такъв човек, не прегръщам силно хората.

Защо? Чувстваш дистанция между себе си и другите хора?

Да, може би съм си такъв. Има и семейно предразположение. Не си спомням някога да сме се прегръщали, като се видим с някого на улицата. Може би и в кръговете, в които съм се движил.

Представите за артистичните среди могат да бъдат много клиширани. Но хората са различни. Не прегръщам нищо и на никаква цена.

Не си ли се замислял, че може да губиш от това?

Да бе, да, със сигурност губиш нещо и печелиш друго. Не съм изпитвал нужда. Ако имаш желание да направиш нещо, ти го правиш. Ако нямаш, колкото и да се обясняваш защо трябва или не, не става. Не може да ми го обясни някой разумно защо е хубаво…

Ама това е емоция. Не всичко има разумно обяснение.

Да, така е. Ама тогава човек сам трябва да го разбере. Така от чужд опит пренесено… Не искам да го усещам през чужд опит. Няма как да приема на доверие.

Като любител на животните, кога животинското у теб избива?

Ние сме си част от животинския свят, то е заложено в нас. Но пак е въпрос: доколко човек обръща внимание на това. Наблюдавам моето куче вкъщи и виждам, че наблюдава с много голямо внимание и по-голяма концентрация в сравниние с хората около мен. Човекът лесно се разсейва. Можем да се учим от тях.

Това, което претендира, че ни отделя от животните, е развитието на мозъка. Но от последни изследвания става ясно, че косатките имат много по-сложен орган, център в мозъка, който отговаря за социалните контакти. Те би трябвало да са по-сложно устроени от нас. А това слага край на легендите, че хората са връх на революцията. Говорейки за инстинкти, дори едно куче има по-силно развити обоняние и слух. И колкото и да твърдим, че нашият мозък, въображението и речта компенсират тези сетива, това са си негативи.

Щедър ли си като приятел?

Надявам се и се старая. Ето, това с презапасяването, давам и съм склонен да давам на всеки, койтопо моя преценка се нуждае.

Какво става с японския език, който си учил цяла година в университет?

Нищо, успява да се развива и без моето присъствие. Така или иначе езиците са ми интересни, но те изискват много време. Реално съм достатъчно необразован в посока на който и да е език, включително българския, че да претендирам, че знам каквото и да е. Трябва човек да се посвети на тях, а аз в момента имам други интереси.

Китайският и японският са ми любопитни, всички древни езици… Ясно е, че при преводите се губи много. Всяка култура се отразява в езика. И за да достигнеш до нея, трябва да разбираш конкретния език и то в дълбочина. Йероглифите са много конкретни като значение, докато буквите при нас могат да се използват в комбинации, които нямат значение.

---

снимки: Радостина Колева