Затворен и делови? Не. По-скоро дисциплиниран и с осъзнато добра визия. Вероятно резултат от 12-те години, в които е живял и учил във Франция. Завоите, които е претърпял, не са един или два, но той като че ли се опитва да държи стойката изправена, дори и когато пандемията му отнема правото да играе. Любо не е изключение, тъй като актьорите си останаха в ощетена позиция.


Как ти като свободен артист се ориентираш в днешния момент?

Ужасно е. Хората разбраха, че могат да живеят без изкуство, без театър, без кино. Не е лесно. Яд ме е, че бях хванал снимки във Франция, във френски сериал с режисьор Оливие Маршал. Всичко пропадна. Отложиха го за сега, но няма как да отида, прекалено рисково е. Всички агенти във Франция започват да съкращават актьори. На 14 юли ми беше първото представление, след като театрите затвориха врати. “Поручик Бенц” с Ивайло Захариев и Йоана Буковска го играхме в 13 града в чужбина и направихме 61 представления общо. Предстоеше да отидем до Италия и Кипър…

Сега осъзнавам, че не е чак толкова лесно да си на свободна практика. Бях част от Малък градски театър “Зад канала”, но така се стекоха обстоятелствата, че реших да бъда свободен артист. Но когато театърът изпадне в такава криза със затварянето, стана доста неприятно. Трябваше доста актьори в този момент да получат обезщетение от Министерство на културата. Направихме “Осъдени души” с Бойко Илиев, където играем с Елена Петрова, към Шуменския театър “Васил Друмев”, беше запланувано турне, но пропадна.

Нещата не стоят ли по същия начин и в другите страни?

Във Франция е бяла година. Там отпускат огромен ресурс за култура. Онлайн представления няма как да се правят. За мен театърът е живо изкуство. Няма как да пренесеш емоцията чрез видео и тя да се усети. Зрителят трябва да изпита любов, страх, омраза, страст, нещастие… Играхме “Поручик Бенц” на открито и изживяването беше интересно. Пак умееш да създадеш компактност и някаква камерност, но не е същото. В момента, в който мине някакъв тролей или трамвай, или когато пият бира срещу нас, се разсейваме. Театърът е интимен момент. Знам, че е опасно и че трябва да се спазват мерки. Но си задавам всякакви въпроси: дали е конспирация, дали наистина е толкова лош този вирус, та блокира всичко и положението става все по-зле?… Когато си творец, се замисляш: дали слизаш от сцената, или продължаваш да се бориш и гледаш как да оцелееш…

А ти?

снимка: CultinterviewСлава Богу, сега имам представления. Измислих вариант да направя нещо, което да бъде онлайн – поезия, която да не е просто рецитация, а изиграване на самия персонаж, както и четене на приказки за деца като разказвач. Осъзнавам, че ще ми е много трудно да седна на едно бюро 8 часа и да нямам този контакт с публиката, с прожектора, с пренасянето в различни измерения. Това е хубавото на театъра, че

актьорът е проводник на емоции.

Отговорна професия имам. Не знам защо се говори за актьорите, че сме малко хахо-хихи. Ако не си отговорен, биваш отхвърлен. Ако свириш на пиано и спреш, самият инструмент те отхвърля.

Би ли поел по път, който не знаеш къде ще те заведе?

Бих рискувал в името на детето ми, защото все пак имам дете, за което да се грижа. Не мога да го оставя ей така, за да правя изкуство. Ако става дума за оцеляване, ще сменя посоката.

Готов си дори и да влезеш в крайности?

Да, готов съм на всичко. Интересното е, че когато търсиш помощ, винаги има хора, които ще ти помогнат. Появявят се. Но трябва да не се страхуваш да им кажеш. Не да го таиш в себе си и да си казваш, че можеш да се справиш сам. Особено когато е свързано с деца, хората се отдават. Те са бъдещето ни и трябва да сме изключително отговорни към тях. Наскоро в Народния театър имаше представление на “Синът” от Флориан Зелер с режисьор Диана Добрева – много ме докосна. Поздравявам Захари Бахаров, Теодора Духовникова и Владо Пенев за прекрасната игра. Става дума за това, че в днешния свят моралните ценности тотално пропадат. Как

ние, с нашия егоцентризъм и егоизъм, превръщаме децата си в жертви,

без да се замисляме как те ще продължат живота си, в какво общество ще живеят, каква свобода ще имат, как ще се развиват и как ще се образоват… Искам моето дете да бъде щастливо, да има добър живот. А в бъдещето няма яснота и всеки се страхува от това. Съгласен съм с хората, които протестират, и ги подкрепям изцяло. Започнали са да удрят в културата. А след това? Какви ще са следващите удари? Според мен това правителство се страхува от мислещи хора. То иска да има подчинени, които просто да изпълняват, без да искат.

Спазваш ли ограничения?

снимка: Cultinterview

Имам приятели и беше много неприятно, когато не можех да се виждам с тях. Вече мерките не са строги, но си признавам, че малко съм се изолирал. Не излизам с лекота, както го правех преди. Не се замислям само с кого ще се видя, но се замислям и за живота си изобщо. Имах време да чета книги, за филми, за много неща… Оттук насетне ние няма да живеем по същия начин, в градината няма да растат същите домати, няма да растат същите чушки. Вече сортът ще е по-различен.

Кога се усмихваш насила?

Признавам си, че трудно се усмихвам насила. Не умея много да се прикривам. Интересен е процесът на изправяне, когато си бил свален долу, повален от живота. Изправям глава, усмихвам се и показвам, че нищо ми няма, че всичко е наред. А вътре е абсолютен вулкан. Признавам си, че съм емоционален човек. Избухвам много лесно, но се крия. Малко съм човек на крайностите. Тая, търпя и в един момент избухвам, което е много грешно. Емоцията е за по-друга възраст. Когато напредваш в годините, не е нужно да изпадаш в крайни емоции. Нещата могат да се разделят ясно и точно. Виж,

много е лесно да се водят войни.

Едно пиано се разрушава за нула време. Ако трима души се заемат, ще го унищожат за един час с чукове, а се прави с месеци. С цигулката е същото. Това не мога да си обясня: защо толкова лесно се развалят човешките взаимоотношения. Градени с години, а за част от секундата все едно се запалва кибритена клечка. Всичко пропада до такава степен, че след това могат да не си проговорят никога или да не общуват с месеци. А са се смели заедно, обичали са се…

Т.е. случвало ти се е…

Да, много пъти. Вътрешно човек не е лошо същество. Просто има добър човек и глупав, ограничен човек. Има тъпота, която развива лоши неща.

Тогава защо си бил близък с такива хора, за да се налага да се ядосваш след това с тях?

В тийнейджърството започваш да се развиваш като личност. Тогава неминуемо срещаш всякакви хора, най-вече ако си по-комуникативен. Не знаеш какво можеш да очакваш. Хората са станали предпазливи. Трудното е да намериш подхода към всеки един човек. Тази алчност започва все повече и повече да ни притиска.

Чувстваш ли се човек на контрастите?

Да. Особено когато обичам, то е до такава степен, че забравям себе си. Готов съм на всичко, готов съм да се жертвам докрай. А на цената на какво? Точно това е, че не си задавам този въпрос.

Човек на контрастите съм, но умея да прощавам.

Минава ми бързо. Когато нещо е много крайно, тогава вече – не. Не искам да има омраза, бягам от нея.

Защо споделяш, че си увлечен от тъмната страна?

Защото е мистериозна и непозната. Понякога трябва да минеш през това, за да осъзнаеш докъде си стигнал самият ти в своето падение. Има хора, които не се изправят и сами се убиват.

Кога имаш нужда да бъдеш спасен?

Често… Много пъти съм намирал спасение в дъщеря ми, която ме учи на доста неща. Децата дават много уроци на родителите си, защото едно малко дете е много по-чисто и може да ти покаже хубавата страна, на радостта от живота. Пътуването ме захранва, природата, мистериозните места.

Кажи ми нещо на френски…

J’aime la vie (Обичам живота). Трябва човек да се научи да обича живота, а не да плюе върху него. Животът е богатство. Леонардо да Винчи е казал: “Тези, които не обичат живота, не го заслужават”. Падения, изправяния, пропасти… Всеки носи своя кръст. Просто трябва да осъзнае какъв е неговият.


снимки: Радостина Колева