Когато имаш четири деца и едно внуче, нямаш обособено време за полет, за търсене на вдъхновение. И хем се учудвам, хем ѝ се радвам, че е реализирала толкова успешни книги заедно със “Софтпрес”. Върви в своята посока на криминалните романи, чете такива и… не е фен на романтична литература. Явно не ѝ се чете за любов, а предпочита да я има у дома.

Мария изобщо не изглежда като уморен от грижи човек, а като такъв, който в живота си е някъде между ордьовъра и основното.

---

Още като се заговорихме ми спомена, че си се включила в курс по творческо писане. Очаква ли се нещо да се случи после с тези хора, на които си се опитала да помогнеш, ако щеш и с вдъхновение?

От там дойде идеята за този курс, понеже много хора ми изпращаха материали, питайки дали идеята им е добра. Имам мъничко издателство, бутиково, но и моите книги не излизат в него. Издателството ми е за подкрепа на млади автори, но нямам капацитет да издавам много. Малко е като хоби.

Курсът го водим двете с Бени Хюбнер и си дойде по желание на хората. Преглеждаме материали, виждаме, че хората имат стил, имат талант, но има едни такива дразнещи грешки, които могат да се поправят, ако човек научи някои основни правила на писане. Все едно да правиш музика, без да знаеш нотите.

Сърцето ти ли разбира кого трябва да подкрепиш?

Хм, интересно… Трябва да виждам потенциал. Двама от авторите, които съм издавала, са в стил, който не чета. Не бих казала, че са ми докоснали сърцето, защото не е моето нещо. Но като видиш потенциал у някого, заслужава да му дадеш шанс. За да има стартова позиция.

Това не е основното, което правя. Най-вече пиша. Много съм горда обаче с Нора Ардашева. Тя беше малко преди 60-те си години, когато напиша първата си книга. Тя е млад автор. Въпреки годините си.

В днешно време чете ли се?

Да. Понякога гледам ститистики и те не са никак обнадеждаващи, обаче виждам какво става с книгите, които съм издала, както и с тези на любими мои автори. Постоянно се случва да търся книга и да се окаже, че тиражът е свършил. Аудиокнигите също се слушат.

Има ренесанс и голяма заслуга за това имат читателските групи. А там понякога много се дразня, защото явно е модерно да се хейти и то с огромна наслада. Ама може ли да знаеш, че има шанс да стигне до автора и това да ти доставя удоволствие? Може една книга на мен да не ми харесва, но на друг да се е харесала. Явно хората не са развили култура на виртуално общуване. Открих Goodreads покрай приятелката на сина ми и много ми хареса. То поощрява четенето. Когато прочета нещо, веднага си го записвам там. И на базата на това ми дава препоръки.

Последната ти засега книга е “Реалити”. Ти обаче не си фен на тези предавания. И все пак си се впечатлила от едно такова.

“Реалити” е криминален роман, но избрах целият сюжет да се развива около реалити шоу. От много време насам не ги харесвам тези шоута. Гледах първия “Биг брадър” и си спомням, че го следих с голямо любопитство. Вижда се как нарочно от хората вадят най-лошото, поставят ги в провокативни ситуации, стимулират вражди между тях. Това за мен не е добър модел. Напомнят ми за гладиаторските игри, с тази разлика, че никой не умира. А, в книгата ми умряха, но на живо не е така.

Обаче като ги смачкваш тези хора, все едно ги убиваш. Не мисля, че това дава добавена положителна стойност на живота им. Общо взето оплювам реалити форматите. Но докато играехме на карти с малкия вкъщи тези дни, загледах “Живот на кантар”. Видях нормални и искрени хора, на които не им е сложена рамка. Представени са в цялост, не ги унижават. Разказват искрени преживявания, с които се отъждествявам, защото също имам наднормени килограми и съм водила битки. Имам четири раждания и съм качвала, сваляла съм…

Имаше период, в който големият ми син беше 145 килограма. Винаги е бил пухкав. Отиде да учи в Англия и там се разду, а беше на 24-25 години. Преди 3 години си каза, че ще отслабне. Направи го и сега е 80. Беше почти едногодишна битка – без модерни инжекции, а със страшно много фитнес и диета. Неузнаваем е. Като гледах тези хора в “Живот на кантар”, виждах него. Разплакаха ме.

Защо е този интерес към гръцкия език?

Започнах да го уча една година след Ковид, т.е. вече три години. Взехме си една къщичка в Гърция, в едно селце. Вижда се морето, но не е на него, на 5-6 км е.

Дълго време търсихме да е някъде в България, но нищо не ни хареса. Бяхме ходили на почивка, на морето в Гърция, и преценихме, че районът ни допада. Отремонтирахме си къщичката и аз съм там цяло лято. Децата идват, приятели – и те, мъжът ми е там всеки уикенд, а аз си пиша. Евентуално някой ден ще се пенсионираме на това място, ако така ни се стече животът, че не се налага да сме в града.

Имам едни съседки, които разбраха, че не сме туристи, идващи за седмица-две, та започнаха да идват, да си говорим през оградата, да си ходим на кафе. Те не говорят английски и аз реших, че трябва да общуваме някак. Заради тях се записах всъщност, но то си ми върши работа. Не съм научила много, темпото ми е по-бавно. Не е както съм учила английски език едно време. И годините си оказват влияние. Езикът се натрупва.

Баща ми беше с деменция, а сега майка ми е с такава. Очевидно, че имам предразположение към това. Не е задължително, но е възможно да го има генетичния елемент. Едно от нещата, които са полезни и помагат да не се случи и на теб, е да добиеш съвсем нови знания на късна възраст. Гръцкият ми е допълнителен стимул.

И на пиано ходя заради сина ми. Купихме вкъщи. А като детенце много исках да свиря. Бяхме намерили много добра учителка, но не ми взеха инструмент. Ходих три месеца и спрях, като нямаше къде да се упражнявам. Но си ми остана като някаква любов. Сега, вече като имаме вкъщи, се записах на уроци. Това са ми две нови неща.

Може би трябваше такова, което е по-полезно за фигурата, ама като отхвърчи още малко време и замине още един студент, ще дойде ред. Периодично се записвам, взимам си програмата за фитнеса и… толкова. Виж, за четене, за езици, за седящи занимания никога не ме мързи. Даже ми е интересно.

Но има ли спорт, не съм там. Малкият ми син ходи на футбол. Това е много далечно от мен. Виждам каква енергия има и не мога да си обясня откъде идва.

След толкова книги, все още не се чувстваш писател. Какво трябва да се случи, за да го усетиш?

Обяснила съм на децата, че вече могат да казват, че мама е писател. А аз винаги ще се чувствам преди всичко читател.

Ама читатели – много, а писатели – не толкова.

Книгите ги открих чрез четене. Затова и в главата си винаги съм била предимно читател. Това е мястото ми спрямо книгите. Винаги ще чета повече, отколкото ще пиша.

Но ако се наложи някъде да си пиша професията, мога да кажа, че съм писател.

И пак не знам кога човек може да определи, че е писател. Може би тогава, когато може да изхранва семейството си само с това. Даже и така не знам дали може да се каже, защото колко велики имена не са били добре продавани през целия си живот, а чак след това. Или пък са написали само една книга.

Докато излязат книгите ми, съм автор. След това редактирам, променям, а когато излезе, чета и слушам като читател.

Хората в днешно време трудно се чуват какво говорят. Как успявате вие вкъщи, като сте толкова хора?

О, много е забавно, като са всички на вечеря. Всеки си има свои важности и говори за тях през другите, прекъсват се. Приятно е.

Към това добавяме и внука ти.

Да, много ми е сладичък. Не го гледам много често, защото съм работещ човек, пък и синът ми Алекс е малък още, водим до на турнири по футбол. Не е като да нямам малко дете. Та внука ми го гледам веднъж на седмица-две. Но е много различно. С него нямам отговорност, а е само забавление. Казали са ми някакви неща, спазвам ги, но останалото е смях. Бабата и дядото са, за да купят някоя играчка, малко да поглезят, малко да погледат… Решила съм си, че ще съм яка баба.

Влияеш ли се от чуждите енергии?

Имам това голямо предимство, че работя вкъщи. Мога да решавам с чии енергии да имам контакт. Ако човек е в офис, се среща с хората и не е негов изборът. Та… влияя се, когато искам.

Има други минуси, когато си вкъщи. Малко по-самотно е.

До 33-те си години, когато забременях с третия ми син, бях в офис, защото бях филмов преводач. Виждахме се с колегите, пиехме кафе, разхождах се след това. Вкъщи сам си правиш програмата. А и тези хора, които са около мен у нас, са моите енергии. Не ми пречат.

Това с енергиите е много интересно. Аз съм човек, който вярва повече в науката, отколкото на езотериката. За астрономията съм, а не за астрологията. Но има нещо такова като енергия, с която хората си взаимодействат, и то някой ден ще бъде научно обяснено. Когато усетя нещо недобро, спирам контакт. Дори и човек да е много свестен.

Кога си се усещала не на мястото си?

Когато започнах блога “Мама Нинджа”, започнаха да ме канят на такъв тип събития, в които ходят по-отбрани хора. Там не съм се чувствала добре. Не мога да се усмихвам на някой, без да ми е симпатичен наистина.

Кога обаче бягаш към къщата в гръцко?

Там пиша най-добре. Като видя, че закъсвам в София, казвам на мъжа ми, че имам нужда да отида там. В къщата пиша денонощно и за седмица свършвам работа, колкото тук за два месеца. Спирам само да ям, да се разходя из селото, да разходя кучето и да спя.

Мъжът ми ми е голяма подкрепа. У него няма нищо творческо, математик е, финанасист, голям умник.

---

снимки: Радостина Колева