Трябва ли да си компетентен по всички въпроси, за да имаш мнение? Едва ли. По-логично ми се струва да се учиш и да “вкарваш” нова информация в главата си ежедневно. Мария получава упреци, но получава и бурни харесвания за своето разбиране за професията. Формулировка на моженето ѝ не е нужно да бъде давана. Още повече, че от новия телевизионен сезон вече я виждаме в неделното издание на “Тази събота и неделя” по bTV като водещ. Време беше.


Вече си част от сутрешния неделен блок в телевизията, а доскоро беше в друг режим.

Ново и приятно предизвикателство е за мен неделният ефир. Обичам нещата да се случват на високи обороти, да съм заета, да мисля за това, което трябва да се свърши сега, веднага, след малко. Предаването в последния ден от седмицата задава точно такъв ускорен ритъм, защото предполага да предложим на зрителите обобщение, анализ, различни и интересни гледни точки. И с Петя Дикова и продуцента Ралина Тропанкева ще даваме всичко от себе си, за да го правим. В момента, в който свърши ефирът, започваме да следим темите, които ще се развиват през следващите дни, за да участваме пълноценно в състезанието за най-актуалните гости още от първия ден от седмицата. Трите вече се усещаме като екип и вярвам, че най-доброто предстои.

Казваш, актуални гости, интересни. Ами ако се окаже, че даденият човек всъщност изобщо не е толкова интригуващ или че не ви се получава контактът?!

снимка: CultinterviewИма всякакви хора, но всяка тема очертава своите главни герои. Голяма част от тях са широко популярни, защото от дълги години са в политическия живот. Случва се, разбира се, да се срещам и с хора, които виждам за пръв път. И разговорът с тях да е неочаквано интересен. И обратното, познатите ми като темперамент събеседници, тях пък понякога темите ги заключват и си личи, че разговорът им е неприятен. В крайна сметка е важна подготовката.

Когато знаеш каква е целта, къде искаш да отидеш в един разговор, важно е да слушаш, важна е реакцията. Трудно дадените отговори, мълчанието, липсата на химия между събеседниците – това са все ситуации, от които се опитвам да взимам уроци. Но сякаш не е имало хора, с които да няма какво да си кажа и да искам да приключим по-бързо. Харесва ми, когато събеседниците ме изненадват с различния си подход в отстояването на позиция.

На какво ухае в телевизията?

В съзнателния си живот все попадам на хора, които са изключително благоразположени към мен. Такива са колегите и в студиото – операторите, режисьорите в апаратната, продуцентите, с които съм работила. Изключително подкрепящи са. Всеки влиза със собствените си проблеми, със собственото си отегчение от деня и от всичко, през което е минал, но в студиото сякаш всичко това се променя. Най-приятно е, когато операторите около мен реагират на разговорите. Понякога чувам смеха им, чувам възмущението им. Няма аромат, но има атмосфера и тя е много приятна.

Важно ли е периодично да се случва смяна в посоката?

Винаги ми е било важно да мога да правя това, което наистина обичам. Мисля, че неделното предаване може би е най-подходящото за мен сега.

Иначе

обичам уюта: да знам къде е моят компютър, къде е моят стол,

да имам усещане за екип. Но най-важното е да се чувствам пълноценна и да усещам, че съм полезна.

Репортажите са реалност. Целиш ли се понякога в нереалното?

Непрекъснато съм там, защото си представям, че могат да се случат неща, които на практика не могат, че ще мога да говоря с хора, които никога вероятно няма да приемат да ми дадат интервю. Направила съм си списък с всички невъзможни събеседници в държавата. И най-редовно правя опити да ги поканя.

Имаш чудни приятелки-телевизионерки – Марина Стоименова и Надя Ганчева. Тази енергия издига ли те?

Всъщност ние не сме приятелки, а сме семейство. Въобще не преувеличавам. Приятелките се карат, събират, разделят, изстиват отношенията им, но при нас това никога няма да се случи, надявам се. Нямам други такива хора, на които да вярвам безрезервно и да разчитам на тях.

Ние имахме три куми на нашата сватба,

защото не знаех коя да поканя – едната беше първата ми братовчедка, която беше в ресторанта, Надя беше в църквата кума, а Марина си сложи подписа в гражданското.

Ние общуваме непрекъснато. В тази пандемия не можехме да сме заедно често и си имахме общ чат. Това продължава и сега. Всичко, което ни се случва, го изживяваме почти в реално време, обсъждаме го.

Разчитам на тях и за децата ми. Марина изключително много подкрепя мен и мъжа ми. Децата ми я усещат като част от нас. Миналият уикенд бяха заедно при нейните родители. Марина е чудо.

Важна е оценката им, критиката им, смешките им. Скъпи са ми. От нас трите Марина беше първата, която беше узряла за идеята за деца. Все още няма свои собствени, защото тя пък не е узряла за идеята да прави компромис по отношение на това какъв трябва да е мъжът.

Малкият ми син е във възраст, на 2 години и малко, в която не може да бъде контролиран по никакъв начин. Трябва непрекъснато нещо да го забавлява, иначе рискуваме да се случат страшни чудеса.

Съдник ли си на децата си?

снимка: CultinterviewЕдинственото, което е забранено в нашето семейство, са опасните неща. Важно е да не се нарушава сигурността, личното пространство, усещането на другия, че е пълноценно човешко същество. Големият ми син, Георги, много би желал да безчинства над малкия, да взима играчките му, да го командва… В това се намесвам. Търся решение на ситуациите, за да има справедливост и за по-малкия човек. Но вече забелязвам, че двамата започват да се ориентират в общуването си. Доскоро Костадин беше повече бебе, но става все по-осъзнат, използва повече думи и двамата с брат му се откриват един друг като добри партньори във всевъзможни бели.

Нуждаеш ли се от напомняне за важните неща?

Да. Опитвам се сама на себе си да си напомням кои са те, защото често се губя в това да водя малки битки, отлагайки срещи с любимите си хора, когато говоря с тях по телефона, да мисля: какво имам да свърша в работата.

Старая се да си “пляскам шамарчета”, когато започна да забравям важното.

Обикновено човек смята, че те могат да проявят търпение, да останат за след малко, но се надявам, че аз съм стигнала до момент, в който мога да управлявам себе си и да се върна към важното, когато тръгна да го забравям.

Важното е да не ти почервенеят бузите от много шамарчета.

Не, нямам склонност към самобичуване ().

Кога затваряш вратата след себе си?

Не съм сигурна, че го правя. Не смятам, че съм човек, който може да сложи точка. Знам, че животът върви и нещата имат своите взаимовръзки, имат своите нишки. Не приключваме с хората в момента, в който им кажем: “Довиждане”. Тези от тях, участвали в дадени сюжети, вярвам, че могат отново да се върнат в живота ми, дори и по друга тема. Вярвам и че не бива да има затворени врати. Държа моята широко отворена.

Въпросът ти е философски, а аз нямам склонност да гледам философски на живота. С удоволствие бих преживяла това, което ми предстои, с хората, които не са си тръгнали през моята отворена врата.


снимки: Радостина Колева