Присъща му е светлината в погледа, която трябва да носи един актьор, но от неговия сякаш струи нещо повече в последните години. Усеща се и някакво ново спокойствие. Какво може да разтвори един човек, да го промени и да го направи емоционално овладян? Със сигурност обаче популярността, дошла с “Откраднат живот”, а сега и от “Като две капки вода”, не е успяла да го замъкне в неприятна посока, защото не я мисли много-много.


Отказа ли се от ресторантьорството?

Ясно е, че не съм ресторантьор вече. Реших да се върна към изкуството, въпреки че най-щастлив съм се чувствал, когато съм бил “разкрачен” между него и бизнеса. Или поне така е потръгнал животът ми още в началото на кариерите ми. Имаше времена, в които бизнесът вземаше превес, затова бях напуснал театъра. Това беше мое решение. Сега, първо през сериала “Откраднат живот”, а и заради работата в театъра и с турнетата с Юли Вергов и Иван Радоев, нямам достатъчно време за друго. Преди десетина години осъзнах, че с годините не ставам по-млад и ако не се върна към изкуството, ще стане твърде късно.

Под някаква форма се върна отново в театър “Българска армия”.

Да. 10 години бях там на щат. С този театър съм дълбоко свързан: там работеше моят професор (б.а. Крикор Азарян), там направих първите си роли и играх още като студент.

Представяш ли си се отново на щат?

Не съм мислил. Идеята за щата е във финансовата сигурност. Вариантът, в който се намирам в момента, абсолютно ме устройва, защото подбирам ангажиментите си.

Дразниш ли се още на обръщението “докторе”?

Шегувам се с това. С доктора стигнах до много повече зрители, отколкото успях да стигна с “Дървото на живота”, където ролята ми беше доста по-сериозна, както и самата продукция. Не знам дали това е защото “Откраднат живот” беше дълго на екран… Изненадвам се, че за толкова време хората не научиха името ми, а то е доста запомнящо се. Моню е малко архаично, но в комбинация с Монев звънва.

Имаше ли нужда от това забавление, което ти носи “Като две капки вода”?

Е, как? Кой отказва забавление? Кой не обича компот от белени праскови? Много гледано предаване е и приех с удоволствие. Давам си сметка, че ако съм певец, ще умра от глад. Ама се притеснявам да не ме замерват с камъни…

Навреме си се ориентирал значи…

Да, да. Винаги съм знаел къде ми е мястото. Вчера си говорих с моя близка за участието ми в “Като две капки вода” и тя каза, че според нея съм израснал като поведение, че изглеждам по-отпуснат. Забелязвам я тази промяна. Нашата работа е такава, че е въпрос на време да се ориентираме в обстановката. Вече абсолютно плувам в свои води в предаването. Трябва да е забавно, да не се взимаме на сериозно. Има много храна за душата, има тънки моменти, които са благодатни за игра, включително тънки детайли, чрез които да покажеш, че си се отнесъл към образа сериозно. В същото време това е манипулация. Говорим за нюанси от занаята. Тази еквилибристика ме забавлява. 

Форматът предполага една фриволност, една лекокрилост, която в театъра не можеш да си я позволиш. Това пък го прави още по-сладко. Нямам съзнанието, че отивам на състезание. За мен състезанието е не аз срещу колегите, а аз с колегите – за цялото. От театъра съм възпитан, че театърът е екипна работа. Не можеш да правиш самоцелни неща, за да наблегнеш на себе си. Или пък, когато играеш малки роли, да започнеш да си измисляш “патерици”, за да те забележат всички за скромната ти минута и половина на сцената. Не, трябва да си безмълвен и все едно, че те няма.

Безмълвен, ама по боди. Визирам представянето ти като Мадона.

Там пък е “не ме слушай какво пея, а ме виж как изглеждам”.  Виж как се движа и няма какво да говорим. Ама за тези крака страшно много комплименти получих. Ще взема да ги застраховам. Още имам синки от миналото лято.

От какво?

Падах със скейта, с колелото… Бях в Бургас и беше заваляло дъжд. Минах покрай някаква шахта и след като пих 2 бири, не видях, че шахтата няма решетка. Паднах и си ожулих коленете. И сега гледам и се чудя: каква е тази Мадона със синки…

Би ли се върнал в първите си години на актьор?

Не, както и не бих се върнал отново в НАТФИЗ. Това е много хубав въпрос, който ме кара да се замисля, да извадя от “библиотеката” забравени чувства. При завършването някои от колегите ми се разплакаха. Бяхме си станали много близки. Клас от 15 души, който се е развявал по долни гащи четири години. Характерно за професията е, че целият свян от тялото отива на заден план.

Някои се бяха просълзили, а аз се радвах, че завършвам, защото ако бях останал още година там, това щеше да ме върне назад. Нямаше да ми помогне в израстването. Стигаш до определен етап и трябва да се качиш на следващото стъпало, на следващия етаж, да направиш следващата стъпка. След като ги изживях тези моменти, после ми беше необходимо да гледам напред. В никакъв случай не бива да се връщаш назад. Може би си имал любими герои, любими пиеси, но неяснотата в бъдещето и желанието за полет, желанието да си се представиш такъв, какъвто не си бил и да изследваш съществото си в търсене на други комфортни състояния, държи интереса винаги нащрек.

Коя е емоцията, от която искаш да се отдалечиш?

снимка: CultinterviewСлава Богу, не ме е налягала от няколко месеца, но понякога изпитвам мирова тъга. Не бих могъл да я формулирам, защото тя е безпричинна. Излиза някъде от дълбините на душата, може би е като балансиращото тегло, което от време на време се показва, за да регулира хубавите моменти с радостта и щастието, които изпитвам.

Беше ден през януари, студено беше, печеше слънце, но ниско на хоризонта, когато вървях по улиците… и ми стана тъжно. Запомних го и обърнах внимание на това чувство. Беше ми некомфортно. Замислих се какво ми е всъщност?! Може би тъгувах по лятото?! Но както казва поетът: “Очакването за наслада е само по себе си наслада”. По този повод може би пролетта е най-любимото ми време през годината, макар всеки един сезон да има своите красиви страни. През пролетта обаче виждаш, че животът отново започва да се събужда. И си в очакване на лятото. Не издържам на много горещо, но лятото не е само това. Свързвам го с радостта в сърцето, с безгрижието, пасторалните гледки. Като пътувам към морето, да се наслаждавам на зеленина, на ниви. Напомня ми за времето, когато бях ученик и студент. Тогава чаках лятото, за да се поосвободя. А и впоследствие – през лятото театърът е във ваканция.

Случва ли ти се да не внимаваш в картинката?

В последно време – не. Станал съм по-скучен, но и по-целенасочен, по-обран. Може би и малко помъдрял, една идея по-емоционално зрял.

В коя посока избягваш да гледаш?

Назад. Натам трябва да се гледа само като в автомобила, да хвърляш по един поглед от време на време в огледалото за обратно виждане. Неслучайно очите ни са отпред. Имал съм моменти, в които съм съжалявал, но с времето осъзнах, че миналото трябва да се използва само като референция и като опит. Не трябва да живеем с него, въпреки че ни е формирало. Както и не трябва да живеем много напред в бъдещето, защото пропускаме пък настоящето. Налагам си да се съсредоточавам върху това, което ми се случва на момента. По този начин заравям по-надълбоко нещата, които ме преследват от миналото, както и притесненията за бъдещето.

Предизвикателствата, които те отдалечават от теб самия?

Не я харесвам тази дума. Тя започна да придобива смисъл на паразит в езика. Всеки започна да се предизвиква, за щяло и нещяло. В момента съм в абсолютен мир със себе си. Няма неща, които да ме преобърнат. Чувствам се щастлив.

Ама това е много хубаво.

Ето, да, казвам го. Това е още една стъпка към емоционалното узряване. Когато си щастлив, трябва да го казваш. Като го повториш 20 пъти, дори и да имаш някакви съмнения, те отпадат.

Значи си срещнал когото трябва, за да го усетиш.

О, да. Срещнал съм когото трябва и правя това, което трябва, с удоволствие. Не мога да искам повече.


снимки: Радостина Колева