На него не му е нужен специален фокус, за да бъде добър човек, не са му нужни и много хора, за да усеща щастието. Открил е спокойствие в семейството си, без това не му пречи да говори със значителна бързина. Въпрос на темперамент. Ама пък и какъв ще да е този актьор, ако не гори и ако машината вътре в него не работи на бързи обороти?

С Ненчо си създадохме едно парк-интервю, малко преди да полети с колата за театрално представление извън столицата.


Издаде книга – “Забранената книга за фокуси”. Човек толкова лесно ли разкрива наученото?

Не съм разкрил, принципен човек съм. Преди години имаше един забулен маг, който разкри всички тайни на големи илюзионисти. Старах се да направя неща, които са всяко едно детенце, за всеки един родител. Събирал съм го много години. В България няма такава книга. Преди много години имаше една книжка “Прометей” със забавни фокуси и илюзии, но такава българска литература няма. Има преведена. Преди няколко години покрай спектакъла с Любо Нейков, “Магията на Ненчо”, създадохме една такава книжка, но тя се продаваше само след представлението с автограф.

Преди време се запознах с Елица от “Книгомания”, която ме попита защо не направя книга с фокуси. Лятото я писах и дълго време избирах фокусите. Исках да е кратичко написано и да е с много снимки. Не очаквах да има такъв интерес. 5-хиляден тираж изчезна за две седмици. Затова пуснахме втори.

Откъде си събираш нов реквизит?

Купувам. Това е страст. Голяма краста е. Всеки, който се е занимавал с това изкуство, знае, че искаш непрекъснато да си вземеш нещо ново и ново. Където и да пътувам в чужбина, ако видя нещо, колкото и да съм затрупан с реквизит, веднага искам да го имам. Мога да ти кажа, че 90% от парите, които съм изкарвал, съм ги влагал в реквизит. Не съжалявам, че съм си дал парите за това.

Човек трябва да си угажда на желанията.

Радвам се, че жена ми не ми е създала проблем.

Много пари съм дал и за стар реквизит. Притежавам най-голямата колекция на илюзионистите в България. Ще направя музей, който е на една крачка от сбъдването. Подкрепен е и е финансиран от Министерство на културата. За мен беше много важно, за да не остане като някаква моя частна колекция, която след време да изчезне. Ще бъде национален музей на илюзионното изкуство в Момчиловци, в добре запазено действащо читалище. При мен е целият реквизит на Мистър Сенко, на Орфи, на Факира Мити… По толкова тавани съм ходил, по толкова мазета съм се ровил… Много пари съм давал, но ги дарявам, защото искам да има памет. Нито съм първия илюзионист, нито ще бъда последен. Младите трябва да знаят, че е имало и преди тях.

Такива колекции има няколко частни в чужбина. Запазена е къщата на Худини в Ню Йорк, в Англия има 2-3 сбирки на техни големи илюзионисти, но такава значима колекция има само Дейвид Копърфийлд в Лас Вегас, където можеш да влезеш, ако той те покани.

Кога ще те покани?

Два пъти ходих да гледам негов спектакъл, запознахме се, но не сме толкова близки, че да ме покани.

Завиваме към театъра. Компромиси там случват ли ти се?

Няма как без тях. От моя преподавател, Стефан Данаилов, знам, че за тази професия трябва характер. Това съм го проверил с времето, така е. Важно е колко си сговорчив, какво отношение имаш към актьорството. Можеш да бъдеш абсолютен егоист и инат, но тогава нищо няма да стане.

Нашата професия е за съмишленици.

Правил съм компромиси и съм опитвал да не са крайни, които да са против мои основни принципи. Няма начин, без тях не става.

Само там ли се налагат компромиси?

снимка: CultinterviewНе. Без компромиси в едно семейство, как ще оживее връзката? Ако всеки иска да стане по неговото, това може да просъществува 2-3 или 5 дни и ще приключи. Трябва да се съобразяваш с човека до теб. Светът е изтъкан от компромиси и го осъзнаваш, когато минат много години. Понякога съжалява защо ги е правил, друг път си казва: “Защо не ги направих?”… Това са равносметките. Замислял съм се. Особено покрай това застояване вкъщи. За смисъла на живота, за смисъла на професията… Кое си заслужава, когато виждаш колко хора ей така си отиват, забравят ги, все едно не са съществували, а са имали големи кариери?! Когато се рових по реквизитите на големите илюзионисти, си мислех, че това са цели животи. И в един момент никой не ги знае и миналото е захвърлено в някакво мазе и прашасва. А те са работили, обикаляли са света, печелили са награди, хранили са семействата си, хората са ги обичали, радвали са деца и възрастни. В един момент обаче това просто го няма. И

може би единственото, което в крайна сметка има смисъл, е детето.

И това да си легнеш чист и спокоен, че не си направил нищо лошо. За мен това е най-ценното: ако човек успява да си ляга вечер с чиста съвест. Всеки е обидил или наранил някого, но прошката, усмивката и чистата съвест са важните.

А какво не ти дава мира?

Нормални човешки мисли за страхове за близките ми, за мен самия. Щастлив човек съм. Това, което искам да ми се случи, ми се е случило. Не съм бил амбициозен и не обичам крайно амбициозни хора, които минават през всичко, за да постигнат целите си. Не съм бил такъв заради възпитание, заради характер, а може би заради факта, че на мен ми се е случило и без усилие. Не, с усилие, но…

… постепенно.

Да. Мечтал съм си да се занимавам с фокуси и с театър и ми се е случило при най-добрите. Случило ми се е дойда в София и да играя в най-хубавите театри, да имам преподавател като Стефан Данаилов, да участвам в добри телевизионни проекти, които са имали своята публика.

Когато минеш по улиците, някой те погледне и му цъфне лицето – какво повече от това?

Животът минава много бързо. Да трупам пари ли? За какво ми е? Наскоро се сетих за случки от преди 20 години. Ами… все едно бяха вчера.

С времето научи ли се коя врата какво отваря?

Казали са го: трябва да почукаш, за да ти се отвори. Когато се е налагало, съм го правил. Но не ми се е налагало нахално да почуквам, а сами са се отваряли. Това е съдба, път човешки, които не зависят от никого. Човек трябва да си го поиска, да си го потърси. Няма как да си стоиш вкъщи затворен и да се чудиш защо не те канят да играеш. Не може. Особено в този свят в момента. Трябва да си на пазара. Затвориш ли сергийката, после не можеш да я отвориш. И това съм го виждал.

Много бързо човек бива забравен.

Мислиш си, че те знае цяла България, че пълниш зали, а само за 3 месеца да изчезнеш и си аут. Нашето време беше такова, а сега е още по-сложно, защото всичко е еднодневка. Днес правиш песен, която е хит, а утре въобще не я помнят. Ами интернет? Сутринта отваряш телефона и вече си видял 5 филма, 25 снимки, 30 интервюта.  Светът стана ужасен. На мен това не ми харесва. Не е моето време. На мен не ми се живее в този свят, ама съм принуден. Ако мога да се върна, искам да живея в 60-80-те години. Това е моето време – към музика, към култура, към пиеси, към възпитание, към спокойствие, отношение към семейство. Радвам се, че съм видял от това време.

Откъде си крадеш идеи на воля?

Вдъхновявам се от тези години, за които споменах. Не знам как ще прозвучи, но в колата си слушам БГ радио, Богдана Крадочева и Васил Найденов. Тази музика ми доставя жестоко удоволствие. Когато съм сам, това слушам, никой не ме кара насила.

А когато си със сина си Момчил?

снимка: CultinterviewИ него го карам това да слуша. Той ми казва: “Стига с тази естрада и тези стари работи”. Но тази музика ме зарежда и ми дава енергия и стимул да работя. Хората казват, че не е хубаво човек да се връща назад. Но мен

миналото ме зарежда.

Може би защото не съм видял лошо. Връщам се към детството си, защото ми е било хубаво. За фокусите важи същото: няма нищо по-хубаво от стария забравен фокус.

А нови неща трудно ли се измислят?

Трудно, защото пазарът е голям, много има измислено и направено, макар това изкуство да се развива в цял свят. Има нова технология. Вече го няма това да разрежеш жена в сандък. Вече може да се направи холограма на човек, който не е жив.

С какво ти се иска синът ти никога да не се сблъсква?

С лоши хора. Човек сам си избира средата. Сега, когато кандидатства след 7-и клас и си говорихме къде иска да учи, той каза, че за него няма значение училището, а иска да попадне на хубави хора и хубава компания. Прав е. Средата те определя, но първото, което те определя, е семейството. Ако научиш детето си на добродетели, то няма как да стане лош човек.

Колко време ти беше необходимо, за да може родното ти място да ти стане любимо?

Права си, че когато човек е малък и живее там, не го осъзнава. На 20 светът е пред него и въобще не се сеща даже. Когато стане по-голям, усеща, че започва да му липсва. Тогава осъзнава какво са за него родителите му. Любимо място ми е Момчиловци и съм си казал, че ще отида там да остарея, когато нямам работа в София.

И ще си наглеждаш музея.

Да, това ми е целта. От там съм тръгнал, там към гледал спектакли на Орфи и съм се запалил. Затова искам да затворя кръга по този начин.


снимки: Радостина Колева