Когато собственият ти лабиринт има граници, които все още не познаваш, това те прави любопитен почти перманентно. Ненчо гледа с широко отворени очи, стреми се да му се случват нови събития, които да изискват нови реакции. Освен това е и актьор в Народния театър, във Варненския театър, а актьорите са свикнали да ги обгръщат с различности всеки ден, покрай ролите. Има известна отнесеност у него, при това много симпатична.  


Четох, че ако си сезон, ще си есен. Какво толкова има в есента?

Това е егоистично, понеже съм роден през ноември, а тогава е най-цветно. Макар че ноември го водят като най-депресивният месец и на мен ми се отключват сатурнови дупки, но ми е интересно.

А какво им има на другите сезони?

По-еднообразни са – топло и студено. Пък есента е преход, по-лошият преход, предполага повече борба. Фен съм на промяната, която винаги е свързана с някакъв преход. Доста ме поддържа това. Ако се застоя на едно място, имам чувството, че ще блокирам бързо. На съвременния човек бързо му писва всичко, защото има възможности и се чуди какво да прави. Включително и аз. С тази свобода съзнанието ни е отворено до такава степен, че може да си позволим някои неща да ни писват и да ги променяме. Подвластен съм и ми става скучно често. Но се движа, ходя на различни места и това ми помага да не си писвам сам на себе си. Срещам различни хора. С някои се губя, после пак ги срещам… Така отношенията между хората се поддържат по-свежи.

Заради промяната ли реши да дойдеш от Варненския театър – в Народния?

Не, така се случи, но аз съм и на двете места. Харесва ми самият път – да пътувам за представления, да живея и тук, и там. Номадски живот. Понякога това ме натоварва и си мисля дали времето ми не е изгубено в пътуване, докато мога да концентрирам енергията си на едно място. Но мисля, че така освежавам мозъка си. След време ще ми е в повече сигурно, ако поддържам тази динамика, но… не съм убеден. В момента нямам някаква сериозна отговорност към някого и мога да си го позволя.

Правиш ли си експерименти в театъра?

Бих желал повече да експериментирам. Старая се във всеки процес да търся различни неща, да нямам схема на действие. Дори когато режисьор ми каже, че, нещо е ок, нямам вяра съвсем и опитвам да дълбая до последно. По-нататък ми се иска да пробвам в други позиции в театъра – писане на текстове, режисиране.

снимка: Cultinterview

Трябва да навлезеш повече.

Да, трябва ми самочувствие, опит, срещи с още хора и текстове, житейски събития.

Натрупвания. Кога се чувстваш разколебан?

Доста често. Във всяко нещо, в което влизам, никога не съм сигурен.

Това ми харесва в професията, че има някакъв страх, 

понеже работим със себе си, с физиката и психиката си. Забелязал съм го и при други актьори. Доста сме уязвими. Има едно притеснение от нещата, които могат да ни се случат и които трябва да извървим в текста, в новата среда. Премерената доза колебание винаги е добре дошла. Трябва да имаш сигурност, обаче трябва да имаш и едно наум, да проверяваш, да търсиш.

Дори и при една малка роля, боравим с тонове информация. Освен словото, има и движения. Дори и да не си водещ в сцената, имаш действия. Затова и винаги има нещо, което изпускаш, има нещо, което можеш да подобриш, което да ти хрумне в партньорството с останалите. След всяко представление си мисля какво бих могъл да направя в следващото, какво съм пропуснал в това… Интересно е. А притеснението преди представление е от самата среща с публиката. Хем трябва да си в образ, хем да си себе си. Още не ми се е случвало да имам моноспектакъл и не знам хората как се справят. 

Далеч ли остава дали ще си забравиш текста?

Да, далеч. Наскоро ми се случи да изключа в “О, ти, която и да си”. Беше малко преди да дойде моят момент. Изглежда, че леко съм се разсеял, а винаги съм се притеснявал да не объркам стих. Просто в един момент изключих какво следва, след като Радина (б.а. Боршош) си каза нейните стихове. Имах движения и с тях ми дойде тонусът и някаква психомоторика, която отключи текста.

Притесняваш ли се да не бъдеш приравнен с някого?

Не е лошо да те сравняват с хора, които харесваш. Но като ти кажат, че приличаш на някого, се замисляш, че това е добре, но искаш да си си ти, да не заемаш нечие място в театъра, за да продължиш неговата линия и да имаш енергия, която напомня този човек, а да имаш свое лице.

Има безброй много хора, с които искам да репетирам, срещу чиито очи искам да се изправя, 

с които ще съжалявам, ако не мога да се срещна.

Репетирах с Мария Стефанова и беше жестоко. Колко ѝ личеше, че жадува да играе… Тя е по- дете и по-зажадняла за игра от много хора от българската театрална действителност. Прави го с такава енергия, все едно за пръв път стъпва в театъра.

Впечатляваш ли се лесно?

снимка: CultinterviewИзненадвам се. Имам периоди, в които съм по-вглъбен в себе си и не обръщам внимание на каквото и да било, както и други, в които сам се изненадвал на себе си как мога да се впечатлявам от детайлчета, които на пръв поглед са дребни.

Не ме изненадват политически теми или че хората отиват в космоса, а повече контактът на хората един с друг. По-скоро глобалните неща, които обикновено вълнуват някого, могат да минат покрай мен. Може би защото искам да бъда обратно на хората.

Ама защо искаш да си им наобратно?

Ами не знам.

Е, какво те развълнува днес?

Жестоко се вълнувах, че трябва да си купя дреха, за да ме снимаш. Но това вече е суета, не е вълнение. И го казвам с известна доза самоирония.

Модата забавление ли е?

Да, да, защото не се вземам насериозно, когато трябва да изглеждам по някакъв начин. Например

официалните събития жестоко ме натоварват и става форма на забавление да отида да си купя дрехи за тях. 

Актьор съм и се случва да ми е приятно да съм суетен. По едно време имах такъв период, в който си бях харесал един магазин и през няколко дни ходех в него да си купувам дрехи. Но това е заместител на друго. На хората им избива купуването, за да преодоляват други събития в живота си. А сега съм в период, в който се опитвам да се освободя от всичко материално. Мисля да имам пет дрехи, да премахна от телефона си приложенията, които ме карат да не върша нищо сам, а помнят вместо мен. Искам да отида до банката, да отида да си платя сметките, да разкарам от себе си излишното. Дразня се от това, че съм искал нещо, но дори не го използвам.

Търся себе си като човек и в много неща съм на периоди.

Едно от нещата, които променя посоката, е да си влюбен.

Да, защото там пък ти се канализира енергията само в едно и нищо друго не те вълнува. То пак е път нанякъде, но е гадно, когато се изхаби любовта. Не се плаша от промените и от това, че трябва да се приспособявам към различни ситуации и начин на живот. Когато усещаш, че една връзка не е това, което би ти се искало да бъде, няма как. Кофти е, че трябва да нараниш някого, но то винаги е за добро. Сега се замислих, че хората сме много крехки и можеш, без да знаеш, да нараниш някого. Гледам да го избягвам и ми е голям страх.


снимки: Радостина Колева