Каква е тази енергия, с която Николаос помита всичко наоколо, не знам, обаче тя е толкова ярка, че или влизаш в същия вихър, или оставаш малко по-встрани и изоставаш. Та той дори говори бързо.  Младостта на 26-годишния човек ми харесва, ако е толкова пъстра и бодра, признавам си.

10 сутринта е и ние сме някъде около bTV, някъде около парка, някъде около офисите и студиото на “Шоуто на Николаос Цитиридис”. Ще поостана.


Приключиха ли сравненията, свързани с твоето име?

Сравненията с другото име ли? Все още не са за хората, които не се интересуват или не са гледали достатъчно предаването ни. Времето е най-ценното нещо, което имам към този момент: липсата на време, но и това, което е пред мен. Нито аз, нито предаването, имаме нещо общо със старата продукция. Няма такова нещо като заместване. Винаги ми е било много тъпо, защото думите имат тежест. Да съм заместник на Слави означава, че все едно съм по майчинство.

Или той е по майчинство.

Да. И все едно чакаме да мине време и той да се върне. Даже аз не съм намерил думата за това. Едно дойде, друго си тръгна. Щеше да бъде супер, ако беше станало като в белите държави. Там, когато застъпва нов човек, е като предаване на щафета. Там се познават, дори самият водещ е избрал наследника си и всичко е минало през него. При нас няма традиции. И да ги има, не са положени основите на качествения хумор. Има само едно вечерно предаване. Всички останали не успяха да оцелеят.

Преди разговорът ни да започне официално каза, че грабиш с пълни шепи от живота. Откъде грабиш най-вече?

снимка: CultinterviewНай-ценното, което уча в момента, е не какво ще научи зрителят, а как ще го разбере. Хуморът на предаването да бъде разказан по такъв начин, че да бъде разбран. Една шега може и да не е смешна, когато не е обяснена добре. Крис Рок казва, че няма лоша шега, но подложката е най-важна.

Ама ти не можеш да си в главата на всеки един.

А много ми се ще. Невъзможно е да задоволя всеки, но ми се ще да разбера колкото  е възможно повече хора как разсъждават. Хуморът е точно това: ние по някакъв начин се свързваме.

Когато някой се засмее на моя шега, това означава, че ние сме на едно ниво,

че мислим еднакво. Колкото и егоцентрично да е да съм сам в шоуто и на сцената, искам хората да ме разбират. И това го правя не заради тях, а заради себе си.

А ако не сте на едно ниво на хумор с госта?

Ако не сме, точно след 17 минути него няма да го има повече в предаването. “Благодаря ти, че беше при мен” и…

“Няма да се видим повече”.

Да. По-важно е зрителят по телевизията и в клуба да е доволeн, отколкото гостът.

Стендъп комедията по-отговорна ли е от комедията в театъра?

Различни са. Смятам, че е престъпление някой да вярва, че е стендъп комедиант, а никога да не е писал материал сам или заставал сам на сцена със свои собствени мисли. Да правиш комедия в театъра по сценарий с още други актьори е различно от това да застанеш сам, без декор, а с една лампа и микрофон. Тогава си отговорен сам пред себе си. Ако искаш пък, се изложи. Опасността е най-добрият учител.

Стендъп комедиантите са най-страхливите хора, защото всяко тяхно излизане на сцената е с цел да не се провалят.

Провалял съм се и там, и в предаването. Казвал съм неща, които са били не на място. Този провал не искам никога повече да го преживявам. Не искам да срещам мълчание срещу себе си.

Ами в началото на карантината имаше период, в който нямаше публика. Тогава си говореше сам и го срещна това мълчание.

Направо си говорех сам. Измислях си хора и се надявах да видя трепет в операторите. Не знам как се справихме. Беше сън – без публика, без бенд.

Някога говорил ли си бавно?

снимка: CultinterviewНе (), никога. Толкова мисли има покрай нас и аз явно бързо ги улавям и искам да ги изстрелям. Почитател съм на ритъма на думите. Имам си собствена теория, която е дошла първо от барабаните, на които свирех едно време. След това започнах да пиша в сайт, а впоследствие – и да излизам на сцена. Разбрах, че ритъмът от музиката и писането от журналистическите текстове, събрани в едно, могат да ти дадат хубав ритъм. Дори една смешка може да бъде ритмична. Може би заради това говоря бързо – да поддържам един ритъм. Ако говорех бавно, всичко щеше да бъде бавно.

И мисълта тогава се забавя.

А така. Пък аз не обичам. Ако видиш как пиша на лаптопа… Не гледам, като пиша. Изписал съм си живота, дето се вика. Наистина много съм писал през живота си за крехката ми възраст. Много често се чудя как да кажа нещо на български, а го мисля на английски.

Ама нали си човек на думите.

Ами да, обаче много ме е яд, че понякога на английски нещата звучат по-добре, отколкото на български. А вярвам, че езикът ни е изключително ритмичен и богат. Но има определени изрази на английски, които съм свикнал да употребявам.

А на гръцки как ти звучат?

На гръцки съм чао отвсякъде вече. Тонално съм го забравил.

На мен само името ми остана гръцко. Разбираш ли?

Няма нищо друго у мен, което да е гръцко. Гърция за мен е една неизживяна любов. Не можах от нея да взема това, които искам.

Ама чакай, що години има пред теб…

Ще чакам, ама с тази работа кога ще мога да ида? Надявам се да мога да си взема от Гърция това, което тя е искала да ми даде. От 5-6 години не съм ходил там.

Даже и на море?

Принципно не обичам да пътувам дълго време, защото котката ми липсва. Това е истина. Не мога да я взема с мен, защото тя започва да мрънка. Не е за излизане. Стои на едно място, лежи си, яде веднъж на ден и толкова. Ако я извадя, ще получи инфаркт. Дългото пътуване изобщо не ми е в кръвта. От 6 години сега за пръв път отидох на море за седмица. В Лозенец разбрах колко съм известен. Там говореха, гледаха, шушукаха, не пропускаха реакция, а това е крайно некомфортно. Особено на плажа. А аз въобще нямам лятното тяло, което искам да имам. Много е тъпо някой да те обсъжда в жълти сайтове.

Книга, песен с Мила Роберт… Притеснявам се какво ще последва.

Художниците в България трябва да се радват, че не рисувам. Защото най-вероятно и това щях да правя много добре (). Обичам да правя неща, които не съм пробвал, за да видя дали са моите.

Идеята за книгата ми беше в главата от много време. Тогава имах свободно време и пишех. Постоянно ми идваха идеи. Издателите ми се свързаха с мен от инфлуенсърска гледна точка, защото тогава ревютата ми на вафли вървяха много добре.

Ама ти си станал инфлуенсър, преди да станеш водещ.

Представяш ли си? Та идеята беше да се направят значки, тениски… Но им предложих да напиша книга. След месец беше готова, а след още 20 дни беше в печат.

С Мила Роберт си писахме веднъж след нейно участие в предаването. От любезност ѝ казах, че ще се радвам някой ден да направим нещо заедно. А тя беше готова. Отне малко време, за да излезе “Смешно е”.

Ядеш ли вафли?

Не. Преядох. А, имам една любима сега, био. Много промених начина си на живот. Имам период, в който жестоко се бях разплул само от ядене на панирано, на дюнери, на вафли, на чипсове, на какво ли не… Живея един тъжен недюнерски живот ().

Книгата ти “За вафлите и хората” стана ли по-популярна след като ти започна шоуто си?

Въобще не следя. Работната ми етика е изключително ниска: да следя документи, да следя статистика, да участвам в графиците… Иначе знам, че книгата имаше още един тираж последно и с него станаха три. Не е лошо – три тиража. Но най-големите ми фенове си я купиха още в началото.

Любопитно ли ти е да пътуваш в душите на хората?

снимка: CultinterviewАко говорим за гостите, нямам време да се загледам в душите им. Не искам да бъде дълбоко, защото емоцията, която търся, е бързата смешка. Имаме за всеки гост по 15 минути ефир. За да влезеш в душата, трябва да прекараш по-дълго време с някого. Любопитно ми е да го направя след това, ако ме е впечатлил някой.

В предаването искам гостът да е максимално фокусиран, а ако може той да каже нещо проникновено за това време – евала…

Сигурно има хора, които могат за толкова кратко време да те накарат да се замислиш, но са изключително малко.

Какво в живота би си направил експеримент да пробваш?

Бих пътувал, за да видя за какво е целият този шум.

Без котката ли?

Бих я взел (). Никога не съм пътувал много. Мразя да стоя по летища. Целият ми живот е експеримент. Всеки ден правиш нещо, което не си правил, защото този ден не се е случвал преди. И ако си достатъчно любопитен, всеки ден може да пробваш и да експериментираш. Имам лайтмотив – нещо ново всеки ден. Да ядеш нещо, което не си ял, да кажеш нещо, което не си казвал никога… Някой ден бих продуцирал. Това ми се иска. Винаги ме е влечала телевизията, обаче не съм сигурен дали телевизията у нас може да ми даде свободата, която ми се ще да имам. В bTV конкретно не може и да става дума за цензура. Бил съм 7 години журналист и знам какво означава тя. Проблемите при журналистите идват от автоцензурата. Продуцира ми се и искам да видя дали мое виждане за ентъртейнмънт предаване може да издържи във времето. Само че в момента нямам почти никакъв опит и наблюдавам всичко наоколо. Не знам накъде ще ме завлече. Може и музика да продуцирам някой ден, знам ли… Като бях малък казвах на майка ми, че искам да стана измишльовател. Първата ми работа беше на строител. Пак създавах някакви работи.

През какво би минал като хала?

Не знам дали бих минал, но бих пропуснал покрай себе си лошото. Ако срещна срещу себе си лош човек или лоша ситуация, не влизам в нея, а правя една крачка вдясно и продължавам напред. Игнорирам нещата дотолкова, че да не си създам язва. Бих преминал като хала през посредствеността и бих я сритал в ребрата, за да не може да диша и да се изправя дълго време.

Хем съм емоционален, сензитивен човек, често ми става тъпо, ама си го държа в себе си, защото знам, че ще мине. Гледам да съм по-разсъдлив.

Коя е емоцията, от която не можеш да се отървеш?

Неспокойствието. Това направо ме убива. А мечтата ми е да бъда спокоен, но знам, че ще бъда такъв, когато мина през всичко, през което е нужно. Писна ми да се напрягам!


снимки: Радостина Колева