Избираш пътеката, която е подходяща за теб, и знаеш, че смело можеш да вървиш по нея, та дори и да тичаш. Точно като Пенко Господинов. Той има достатъчно дълъг път зад гърба си, достатъчно преживени емоции, за да знае, че животът търпи редакция. И че самият ти търпиш редакция.

Следващата дестинация пред актьора е сериалът “Белези”. В ден без снимки попихме от следобедното слънце… и приятно се разговорихме.


“Морска сол” беше първият ти сериал. Какво ти е усещането за онзи период?

Тогава нямаше кой знае колко сериали. Приятни спомени имам. Беше много интензивно, интересно, любопитно. Жанрът му беше особен – първи опит за ситуационна комедия. С Асен Блатечки, Койна Русева и Екатерина Стоянова снимахме на декор. Придобих много опит. По онова време бях във Варненския театър, явих се на кастинг и ме избраха. Бях по-голям от възрастта, която беше обявена за моя персонаж. Спестих им няколко години, но когато ме взеха, им казах истината.

Сега предстои сериалът “Белези” по bTV. Обаче този път в него снима и съпругата ти – Анастасия Лютова. А защо не взехте и дъщеря си?

Калина много иска да се снима и имаше такива възможности, но щеше да е сложно с логистиката, защото Анастасия снима в различни дни от мен, а Калина е на училище. Любопитно ѝ е. На няколко пъти съм я водил на кастинг за реклами и е много разочарована, когато не я изберат. Тя имаше уникален телевизионен дебют, когато беше на 2 години. Отиде с майка си на интервюто, защото аз не успях. Като е видяла камерите, е започнала да се плези. От цялата работа през всичкото време даваха нея. Обича да се снима. А обича и да снима, има добър усет. Работи с моя фотоапарат. Искам да ѝ взема по-хубав обектив, за да може да преценява по-добре, да композира, да не хваща всичко, което е пред нея.

Кино в телевизията ли са сериалите?

Световната тенденция е такава – да се инвестират много повече пари в телевизионни формати. Все по-големи актьорски и режисьорски имена се ангажират в тях. При нас също е неизбежно да се случи това, което ще доведе до повишаване на качеството, надявам се. “Белези” е точно в тази посока, защото сериите са по час и половина. Т.е. има амбиция за 14 отделни филма по една и съща тема с едни и същи персонажи. Това променя изискванията към самото снимане, защото трябва да се организира снимачно един филмов процес, само че в много по-кратки срокове, по-интензивно е.

От друга страна, киното си е кино. И трябва да се обгрижва, защото то е истинското изкуство.

Продължава ли да ти е любопитно да снимаш?

снимка: CultinterviewО, да. И все по-любопитно ми става, което е много странно. За първи път ми се случва да има толкова дълга предподготовка за всеки снимачен период. Преди всеки епизод имаме репетиции на маса, уточняваме текст, персонажи, събития. Всичко това трябва да се избистри преди самото снимане, защото по време на снимки няма време.

Кога успяваш да се видиш с децата си, след като с Анастасия и двамата сте на снимки, и двамата ходите в театър “Зад канала” на представления?

Не само. Аз имам и часове в НАТФИЗ. За всичко се намира време. Общо взето съм организиран човек и този режим е част от мен. От много години живея по този начин. И си ми е приятно. Напълно достатъчно ми е. Даже предостатъчно.

Предостатъчно? Повече ли ти идва понякога?

Да, защото няма как, натрупва се умора. Трябва да стана в 5 за снимки, а след това, от 6 до 10 вечерта, имам часове в Академията или представление. Не ми тежи. Благодарен съм на съдбата, че ми се случва така.

Доцент доктор… Тези степени не звучат ли много сериозно за един актьор?

Това са академично формати. Защитих дисертационна степен. Според новите закони иначе няма как да преподавам. След това направих доцентура. За да вземеш клас, трябва да си хабилитирано лице – т.е. трябва и да се самообучаваш. Не можеш да разчиташ само на опита си. Трябва да се опреш и на знание, което идва от преди теб.

Вярвам в натрупването на човешкото познание.

Не мисля, че светът започва и ще свърши с мен. Опитвам се на моите студенти да предам опита от преди мен, да ги науча те да споделят своя собствен опит. Така се развиваме като хора.

Завърши първият ти клас в НАТФИЗ. Какво е театърът за един 22-23-годишен човек?

Вълнува ги, надявам се, до крайна степен. Защото в тази професия нищо друго не върши работа. Както казва Чехов: “Трябва да носиш кръста си и да вярваш”. Това е жестока професия. Както при всичко, свързано с изкуството, нищо не ти е гарантирано.

Всеки ден с всяка роля започваш отначало.

Успехът е резултат на много усилия и то на колективни усилия. Трябва да се научиш да работиш с други хора. Не винаги си съгласен с всичко, което виждаш и чуваш, но трябва да го приемеш, да го уважаваш. Иначе няма театър.

Помниш ли момента, в който можеше да отпаднеш от тази професия?

снимка: CultinterviewДа, дори веднъж напуснах театър извън столицата, без да имам никакви предложения. Просто не издържах на администрирането. В онези години имаше много силна политическа намеса. Тъкмо нещата бяха тръгнали в нормална посока, но се спусна недоразумение за директор на театъра. Тогава си казах, че тази работа не е за мен.

Имам болезнено чувство за справедливост, което ценя у себе си.

Реших, че ще се занимавам с нещо друго, в което нещата ще завидят само от мен. Обаче тогава ми се обади Явор Гърдев за Варненския театър и поех нататък.

Имал съм и други такива моменти, в които съм бил на ръба. Но обичам тази професия, обичам театъра и може би някой отгоре е искал да ме научи на нещо.

Извън професията склонен ли си да си хванеш шапката и да хукнеш?

В личния живот по друг начин стоят нещата. Там не може без компромиси и без доверие. Но не съм толкова краен. Може би заради това се занимавам с театър: позволява ми да бъда толкова краен, колкото всъщност съм.

Смелост е да поемеш определена тежест, която си мислел, че не можеш да понесеш. Ето на това ме научи животът…

Чувал ли си завистливи стъпки след себе си?

Не. Има две неща, които ги знам като понятие, но никога не съм ги изпитвал и може би заради това нямам сетива да ги разпозная. Едното е завистта, а другото – скуката. Не ми е скучно никога. Почивам си, релаксирам, чета книги. Няма момент, в който да не искам да гледам филм, да общувам с някого, дори и със себе си. В по-голямата част от времето живея сам със себе си. И предполагам, че

все още съм си любопитен.

Знам, че е странно. Но на мен пък ми е странно да опитваш да заместиш присъствието вътре в себе си с нечие друго присъствие…

Денят след утре?

снимка: CultinterviewПо-добър, по-разумен, по-умерен, с много по-търпеливи едни към други хора. Човек цял живот се учи. И не разбирам защо хората не проумяват твърде очевидните уроци, които получават. Сякаш не искат да се научат. Понякога се налага уроците да бъдат по-жестоки. Затова трябва да сме благодарни. Слушах един руски свещеник, който каза, че “трябва да гледаме напред с надежда, назад – с благодарност, надолу – с покаяние, нагоре – с молитва, навътре – с внимание”. Когато го чух, разбрах, че по този начин съм мислил. Това ми прозвуча като откровение.

Какво е нещото, от което не искаш да се спасиш?

Емоционален човек съм и от нищо не искам да се спасявам. Каквото съм заслужил, това трябва да получа. Не искам да се измъквам. Искам да премина през изпитанието, каквото и да е, защото то не е случайно. Просто искам да ставам по-добър човек, минавайки през него.

От никакви емоции не бягам.

Свързан съм с чувствата си. Знам какво изпитвам във всеки един момент. Нищо не си спестявам. А и никога не съм губил връзка със себе си. Не съм се отдалечавал до такава степен, че да се загубя, да се скрия и да не знам кой съм. Гледам навътре с внимание ().

И какво откри последно там?

Открих мир. Нещо, което е доста колебливо във времето, много е крехко. Масово хората са неспокойни, лесно раздразнителни, много лесно съдят ближния и себе си. Трябва да се живее с повече любов и разбиране. Другите също страдат, също изпитват надежда, страх, както и ти самият. Когато човек проумее това, разбира, че ние сме много близки.

Какво не искаш да пропускаш от детството на дъщеря си Калина?

Слава Богу, не ми се наложи да пропускам. Присъствах да всички етапи от детството ѝ – и като баща, и като играчка, като приятел, като конче… С времето се сменя перспективата, но е любопитно. Децата имат нужда просто от доверие. И от кураж. Другото си е тяхна работа.


снимки: Радостина Колева