Няма съмнение, че гласът му е разпознаваем, но озвучаването е една улица. Той иска да бъде и на другите, свързани с актьорството. И тъй като засичам Пламен точно след премиерата на “Невинно малко убийство” и дни преди да тръгне наново за снимки на „С река на сърцето“, какво по-красноречиво от това?!

Навън ухае на есен, но топлият разговор успокоява.


От поколението си, което се докосна и игра на сцената с Коста Цонев, Доси Досев…

Беше много интересно, защото изобщо не съм си и представял, че нещата ще се развият толкова бързо и че даже преди завършването на ВИТИЗ, ще имам тази възможност да започна в театър с хора, които съм гледал и с които съм израснал. Те бяха непрекъснато на екран и бяха цяла плеяда. Още в Академията участвахме в представление в Сатирата, “Обичате ли човешко”, което беше поставил Здравко Митков. Той ни беше асистент в класа на проф. Люцканов. Ние бяхме масовка, но това беше първото докосване до наистина най-големите. А те бяха много предразположени към нас, приеха ни приятелски.

Няма да забравя последния път, в който видях Парцалев. След едно от представленията той имаше рожден ден. Ние бяхме така възпитани, че след спектакъл трябваше да се измъкнем и да сме невидими. Така ни учиха нашите професори и асистенти. Тръгваме да излизаме, а цялото фоайе на театъра беше приготвено за рождения ден. Той ни видя, че вървим към изхода и ни върна. Беше страхотен празник с всички най-големи, а и последният път, в който го видях, преди да си отиде.

След това в театър “София”, още преди да завършим ВИТИЗ, обявиха конкурс. По онова време трупата беше оголяла откъм млади актьори, заради разделянето на театъра на две. Веднага влязохме в репертоар и всички се опитваха да помагат.

Кога разбра, че в театъра трябва да се ходи тихо и да не се вика?

Това го знаех още като ученик. Още тогава ходех по драмсъстави и актьорството ми беше голямата мечта.

И от онзи период, та да стигнем и до днешния ден. Малко сте на гости в “Театро” за премиерата на “Невинно малко убийство” на театър “София”, в който върви усилен ремонт.

снимка: CultinterviewНай-накрая започна дългоочакваният ремонт на театъра, защото вече беше обидно и за нас, и за публиката, в старата ни сграда. Тя буквално се рушеше отвътре. Много голяма част от техниката вече беше отказала да работи, отдавна няма резервни части за нея. Имахме проблем и с отоплението на салона. Даже съжалявам, че толкова се забави този ремонт. Вече можеше да играем в една по-нормална обстановка. Слава Богу, Младежкият театър, Театър на армията, “Театро” и “Сълза и смях” много колегиално протягат ръка в този момент, защото ние няма как да спрем да играем за година и половина.

Премиерата на “Невинно малко убийство” с Дария Симеонова и Неда Спасова я изкарахме много набързо, за месец и нещо. За нас театралната сцена не е някакво чуждо място. Дори го няма усещането, че сме на турне. Може би това също ще е част от опита. Не гледам негативно на ситуацията. Вярно, може би ще имаме по-малка възможност да репетираме и да изкарваме нови представления.

Надявам се ремонтът да бъде направен като хората. Пак ще има недоволни, но светът се развива с минути, а ние сме някъде десетилетия назад. Няма как. Нашите осветители правеха мостове между прожекторите с кламери. Не е нормално в 21 век. Виждаш, че телефоните се сменят всеки месец, а ние извадихме от сградата на театъра техника, която е от преди 45 години.

Синът ти е на сцена под друга форма, защото Асен е репортер в NOVA NEWS.

Той си го реши това. Израснал е в театъра, бил е и по концерти на съпругата ми, и по моите театрални постановки, но за него това е даденост и нещо съвсем нормално. Не гледаше като на своя лична изява и не прояви интерес. Сам си избра професията и започна първо в радиата, след това мина през всички телевизии. Казал съм му, че този занаят, както и нашият, се учи най-добре на място. Да, има някакви академични основи, но в работата на терен се случва всичко. А някои неща са дадени отгоре.

И мен са ме питали неведнъж за озвучаването и гласа ми. Нищо особено не е, той ми е даден, а аз просто го използвам, без да имам особени заслуги. Да, разбира се, че изисква поддържане на някаква хигиена.

Ама ти много хубаво го поддържаш с цигари.

Да, за да уплътня ниските.

Сега снимаш в “С река на сърцето” във Видин. Опозна, предполагам, града, района…

Не остава много време за разходки. Пътувам, снимам, прибирам се заради другите ангажименти… Даже това лято успях само за 4 дни да си отида до Бургас. Все пак покрай снимките пообиколихме доста интересни места. Има какво да се види. Според мен малко тенденциозно е натискан надолу този район около Видин с годините, а там има какво да се направи и какво да се случи. И вече започва този процес. Интересно е, че започвайки сериала, взехме в екипа хора от Видин. Те много бързо се вписаха и мисля, че това е една много хубава стъпка за този район. Сега, когато пътуваме често натам, виждам, че градът е поддържан, чист. Просто трябва да се случат някакви неща, които да раздвижат мястото. Забелязвам такова движение на тирове, на стоки… Дори само това да се използва и да се направи един читав път… Не може 200 км да се минават за 4 часа! И да имаш два варианта, от които единият не работи зимно време.

Кога спираш да играеш?

снимка: CultinterviewОще от първите си години като актьор съм с тази нагласа, че в момента, в който свърши представлението, остават адреналинът и емоцията, но си имал своите 2 часа, в които да кажеш онова, което си можел да кажеш. Ако не си го направил до падането на завесата, какво да кажеш по-нататък?! Излизайки извън театъра, няма нужда да продължаваш да играеш и да доиграваш. Аз поне не съм от този тип хора. В живота играеш себе си. Там е мястото да го направиш.

Харесва ли ти да играеш себе си тогава?

Трудничко е сигурно за околните, защото всеки си има и плюсове, и минуси. Важното е да е търпимо за другите. Вероятно не е лесно, защото една голяма част от времето си прекарвам в театъра. И сега с колегите си говорихме, че имахме желание да си се върнем в него.

Към какво си небрежен?

Към себе си. Мисля си, че никога не съм бил суетен човек. Казват, че професията носи някаква форма на суета. Не мисля, че някога съм бил такъв тип, който да се вглежда в това как изглежда. А в актьорството няма как да си позволя да съм небрежен дори и да искам.

Нямам и любима роля, защото във всяка една вкарвам себе си, вкарвам начина си на мислене, предизвиквам се, опитвам се да откривам нови и нови неща. А то няма как да се получи с небрежност. Така съм научен. По този начин предизвиквам интерес към още и още нови неща, които подозираш, че носиш, но никога не си изкарвал наяве. Даже и сега в сериалите, във филмите, в които снимам, голяма част от режисьорите се опитват да намерят това, което не съм аз. За мен това е вкусно, да провокирам в друга посока. Иначе има много лесно течение, което те поема.

Човек учи ли се да бъде щастлив?

Няма как да се научи. Или си такъв, или не си. А и какво значи да бъдеш щастлив? Навремето бях слънчев оптимист и всичко ми беше светло. С годините човек се променя и станах умерен и сдържан оптимист. Но това си го нося. И ако то е част от щастието, имам го, но не е нещо, на което съм се научил. Създал съм си навика, идвайки на работа сутрин в театъра, да започвам деня си усмихнат. Даже колегите са ме питали: “Каква е тази усмивка в 9,30?!”. Ами трябва да си направиш деня по някакъв начин, да го стартираш и да имаш тонус до края му. А иначе не можеш да бъдеш щастлив постоянно. Случват ти се толкова много неща… Да, трябва да минаваш през тях. Трябва да бъдеш търпелив, да ги прескачаш. Животът затова е интересен, защото не е само едно и също.


снимки: Радостина Колева