Отивам пред Сатиричния театър и той вече е там. 2 минути по-рано. Дотук добре. Думата е “точност”. Обаче Явор не спря с изненадите. Дори не знам защо им казвам “изненади”. Не е ли логично един мъж да отваря вратата пред една жена? Не е ли естествено да ѝ подаде връхната дреха?

Колко по-друг става светът наоколо с идването на едно ново поколение актьори, които могат, мислят и действат?!

Наблюдавах го – разсъждаващ човек, наясно със своите емоции.


All Inclusive”, Сатиричен театър… Къде е третото място, където реализираш живота си в последно време?

Само три ли? Следващото място е вкъщи. Имам шанса и кефа да ми е приятно да се прибирам вкъщи при жена ми, при родителите ми, при приятелите ми. Това са близките ми хора.

Чуваш ли? Колежката загрява за спектакъла “Нещо се обърка”. Преди няколко години я правихме с Пламен Марков и тогава се казваше “Злополучно криминале”. Оправда си заглавието, беше много лошо представление.

Можеш ли да говориш така директно за един спектакъл?

Когато съм го гледал – мога, когато съм играл в него – още повече. Нещата са малко по-прости, отколкото ние си мислим. Не може всичките ти представления да са гениални, всички да ти харесват, да се разбираш с всички режисьори, с всички актьори да сте първи приятели… Няма такова нещо. Обаче това е професионализъм. Знам, че във вторник трябва да съм в театъра в 18,30, час преди спектакъла, да съм във форма, да съм адекватен. Когато ми е приятно, тогава е кеф, но се случва рядко. А някак си, като слушам колеги да говорят за душата, за полета… Да, но

да не забравяме, че нашата професия е професия като всяка друга. 

Т.е. правиш нещо, за да изкараш пари, при това с наученото в академията. Не всеки е творец. Актьорството е изпълнителско изкуство. Ние не сме автори. Ставаме съавтори чрез своя поглед, но не съм по-умен от Радичков или от Шекспир. Иван Добчев от “Сфумато” казва: “Да стигнеш нивото на текста е почти невъзможно”.

Няма срамно да кажеш, че едно нещо не е хубаво. Живеем във времето, когато всеки се обижда от всичко. Но аз имам право да кажа това, което мисля. Възпитанието също е много важно. Ще ти дам контра пример. Не харесвам, когато някой каже, че стреля нещата в очите. Хубаво, ама може пък никой да не иска да чуе какво мислиш?! Живеем в социум. Има го и възпитанието кога да кажеш, кога да не кажеш. Тодор Близнаков от нашия театър, светла му памет, казваше: “Никой не може да те обиди, ако ти не му позволиш”. Години по-късно мисля, че го разбирам по-добре.

С годините по-въздържан ли ставаш?

Винаги съм бил такъв. Възпитанието, което съм получил, е такова, че никога не съм искал да обиждам или наранявам, премислял съм нещата, не обичам да влизам в конфликт. Но истории няма да чуеш от мен, защото не знам по-възрастен актьор в театъра, който да не ми е разказвал какъв страшен женкар е бил, колко много е пиел, ял и е бил страшен бияч. Няма ни един, дето да са го набили или жена да му е отказала.

С времето минаваш към скромността…

Може би идва смирението и ясното осъзнаване на това, че сме временни, че сме смъртни.

Кога пренебрегваш правилата?

снимка: CultinterviewСтарая се да не го правя. Много харесвам Калин Терзийски и вчера четох негова любопитна статия, в която казва: “Всеки живее по своите правила, но кой е по-свободен? Всеки си мисли, че дивакът в гората е свободен, но той непрекъснато живее в страх дали няма да го изяде пантерата, дали ще има храна, а онзи на Шанз-Елизе е закован от кредити, движи се със смартфон и е по-спокоен. Правилата на западния свят разбиват и вкарват в зверовити рамки, но това има своите позитиви. Човечеството дълги години е вървяло, за да стигне до тук.

Според мен сега сме тръгнали към страхотен регрес. И аз, като съвременен представител на източния блок, мисля, че цялата Западна Европа я убихме. Изпитвам чувство за вина за това, което причинихме. Човечеството адски изпростя. Виждам го и имам своите доводи и доказателства, мога да оправдая тезата си. Тоталната липса на образование, на респект, начинът, по който хората комуникират помежду си.

Или не го правят…

Да… Тотална липса на ценностна система, тотална липса на памет. Всичко започва от нас, сега. Ама че има някаква приемственост… Нямаме примери. А

добрите примери няма да дойдат от телевизията. 

Такъв е Валери Петров, Константин Павлов… Всичко останало са случайни момичета и момчета. Това, че в момента някои от нас сме популярни и ни дават по телевизията, е ок. Ти си артист, играй си ролите, учи си текста и си трай. Не давай мнения за всичко. Това, че те дават по телевизията, не значи, че разбираш. В повечето случаи изобщо не е така.

Към какво вървиш с бързи крачки?

Добра посока ми даваш на въпросите, а аз си говоря това, което искам да кажа. С времето разбрах, че не трябва да се бърза. Търпението е много важно нещо. Колкото повече се противиш, толкова повече си блъскаш главата в стената. Надявам се да не бързам за никъде.

Дано да са наблизо хубавите моменти в живота ми, 

както и в живота на хората около мен.

От 15 години съм в Сатиричния театър. Имах късмет, още като завършвах, Павел Васев да гледа дипломните ни спектакли и да ме вземе в театъра. Имам едно угризение, което никога вече няма как да разбера, защото Гриша Островски ме подготви за изпитите в НАТФИЗ, но той почина, когато бях в 4 курс. Така и не разбрах дали той ме е препоръчал.

За пръв път в театъра усещам атмосфера и трупа. Ще ми се това да не се разбие. Чувствам мястото като втори дом и сме си много близки помежду си. Е, не всички, но това е нормално. От 50 души артисти, ако всички сме си много близки, трябва да ни затворят в лудница. Най-трудно е да се направи трупа в един театър, да има състав, да има атмосфера, да ти е кеф и… по-рядко да са лошите представления, от които да те е срам да се поклониш на сцената.

Какво формира вкуса ти към театъра?

Израснал съм в театъра, защото баща ми е артист в Музикалния театър, а майка ми беше балерина, беше директор и примабалерина на “Арабеск”. В 12 клас реших, че ще кандидатствам или в НАТФИЗ, или в Музикалната академия. Ходих на уроци при Цецо Цветков, прекрасен тенор от Операта, но не беше моето. Разбрах, че ще ми е по-лесно в НАТФИЗ.

Вкусът се формира с времето. 

Но искам да отбележа три представления, които ми повлияха: появата на “Хъшове”. Няма да забравя предпремиерата… Излязохме на антракта навън да пушим и си говорихме с колеги: как се прави такова представление, как се случва. Страхотен размах. Обсъждал съм го и с актьори, участващи в него: Христо Мутафчиев, с Вальо Танев, с Тео Елмазов… Те ми споделиха, че и за тях е било събитие. Над 10 пъти съм го гледал.

“Оркестър “Титаник” на Пламен Панев, Бог да го прости, в Младежкия театър беше второто представление, което остави стабилен белег у мен. Третото е “Отело” на Лилия Абаджиева в Народния театър.

С времето има много фактори, които влияят: ти самият къде се намираш в живота си, какви неща те вълнуват. Понякога си казваш, че ти се гледа нещо по-леко, че не искаш да се натоварваш.

Бил ли си на крачка от хубава роля, но да ти се е разминавала?

снимка: CultinterviewДа, дори съвсем наскоро. Трябваше да участвам в сериал и ужким трябваше натам аз да играя, ролята ми допадна, но не се случи. Част от нещата е. Не могат да те взимат всеки път.

Артист се става с роли, няма какво да се лъжем. А ако имаш късмет да попаднеш и на режисьори, които да не те вкарат в грешна посока, може да станеш артист.

С надежда, с поезия или в реалност предпочиташ да живееш?

За къде сме без надежда? Гледам пък и да съм реалист, да не летя много в облаците. Трябва да си даваме сметка за нещата такива, каквито са, или поне такива, каквито ги виждаме ние. Много мразя сентенции, защото са клишета, но сигурно са верни. И се сещам за: “Като те е страх да направиш първата крачка, помислѝ за крайната цел. Ако тя ти се струва далечна, направѝ първата крачка”.

Поезията е над бита, над прозата. 

Имаме прекрасни български поети – Валери Петров, Вапцаров, Ботев… Гениални са! От дете имам афинитет към стиха. Много ми се ще да направя нещо с такива текстове, но не знам как да стане. Класически рецитал не върви, защото времето е друго. Тази посока, в която поезията вкарва мисълта, променя гледната точка…

Има ли я поезията сега?

Има я. Обаче трябва да я търсиш. Аз се старая. Трябва малко по-поетично да се гледа, защото иначе се почва: тока не съм платил, оставил съм си чорапите и жена ми се дразни, тя пък не е измила чашите, в театъра някой нещо ми казал, на улицата друг псува… и аз вече съм кълбо от нерви. Не!


снимки: Радостина Колева