Често човек се опитва да разгърне потенциала си на максимум с течение на времето, но рядко той е толкова разнопосочен, че да не можеш да разграничиш началата от краищата в моженето му. Симона е такъв човек. Неведнъж съм била впечатлена от акварелите, които рисува, от снимките, които фотографира, от финото ѝ присъствие в театър „София“, от човешката ѝ жизненост. Тя е един млад човек със смислени занимания, които кънтят.


Тотално творчески човек си. За всичките си занимания ли чувстваш призвание?

Не всеки се ражда творец. Всеки може да прецени дали едно дете отрано има артистични заложби, независимо дали са свързани с театър, с усет към пеене, пиано. Баба ми пази много мои рисунки, които стоят в една папка. Когато ходя там, си ги разглеждам с интерес. Първата индикация, че нещо творческо се развива в мен, е писането на стихове. Когато почина бащата на моята баба, започнах със стихове. Още не бях станала 1 клас. Разказвали са ми, че сме били на село, гледала съм, че всички много тъгуват, и съм ги „застреляла“ с едно стихотворение. Бяха ми разпечатали 2-3 книжки със стихове. Едното беше за есента и завършваше: „Само малките врабчета плахо си оглеждат босите крачета“. Помня някои от тях.

В това село, което е между Чирпан и Стара Загора, бяхме голяма компания от около 30 деца, горе-долу на една възраст.

Всяко лято си правихме представления.

Открихме, че в читалището има сцена и си измисляхме танци, бях написала пиеса, разигравахме някакви неща. Сами си правихме билетчета, рисувахме плакати и ходихме от къща на къща да каним бабите. Обявявахме представлението за 7 часа, обаче по това време се извеждаха козите и чакахме да ги съберат. Баба ми казваше, че много ме бива. Ама ме насочваше за режисьор, защото много командорех. В крайна сметка станах актриса.

И сега теб те командорят.

Знаеш ли, че ми е много приятно да бъда водена. Много се изморявам, когато трябва изцяло върху мен да падне отговорността. Естествено, имам го и характера, че често не съм съгласна, но с професията някак успях да преглътна егото си. Преди 5-6 години ми беше сложно с него, докато осъзнах, че случването на театъра е много повече от мен самата. Мога да страдам, че ролята ми е малка и незначителна, че с нея не мога да разгърна потенциала си, но театърът е над това. Не го осъзнах веднага. И в НАТФИЗ не го знаех, но в един момент разбрах, че цялото е много повече.

Много си добра в ролите за деца. Повече в детството ли си, или в света на възрастните?

Това ми е болна тема. Развивам някакъв комплекс спрямо възрастта. Остаряването ми се струва много страшно. Не се чувствам готова. Сега съм на 30. Професията ми е свързана с начина, по който изглеждам. Излъчването ми е на по-млад човек, а кожата ми ще е на по-стар и няма да има какво да ми дават да играя.

Гримовете изтощават ли много?

О, много. Голяма част от парите си отделям в грижа за лицето си, за косата. Гледам да не мажа всичко. По-често се гримирам със свои гримове в театъра, защото в един момент видях, че има проблем. Приятно ми е, защото е като медитация преди представление. То си е рисуване.

Учиш фотография. Научаваш ли нещо?

снимка: CultinterviewЕ, как? Всеки един ден от магистърската програма съм научавала нови неща. Това е ежедневно научаване на нова информация за нещо, което страшно много ми харесва – техническа част, лабораторна работа, история. В момента съм много по-информирана.

Там ли се зариби да си вземеш лентов фотоапарат?

Не, той беше повод да потърся обучение. Исках да се науча сама да си проявявам лентата, да си копирам снимки. Беше ми любопитна тази част от фотографията.

Дядо ми ми подари един Зенит. Оказа се, че той е имал такава страст, когато е бил по-млад.

Така се научих да снимам с дигиталния. Нищо не разбирах първоначално и си пусках клипчета в Youtube. Със снимките от Зенит-а кандидатствах, те бяха част от моето портфолио.

Искам да съм по-близо до класическата фотография.

Какво е фотографията? Да имаш очи да видиш нещо, което другите не са забелязали?

Тя има много лица. Има хора, които са добри в продуктова фотография или модна, които нямат отношение към случващото се около тях, не е там точката им на концентрацията. Страшно много харесвам градската фотография, документалната, и тя се е превърнала в част от живота ми. Не мога да изляза и да съм като кон с капаци. Наслаждавам се на всяка една стъпка, която извървявам. Интересни са ми хората, дискретно ги оглеждам. Понякога съжалявам, че нямам с мен фотоапарат. Чакам да измислят такъв, който да е като леща – само мигаш и той снима. Във футуристичните филми го има това, ама не са го измислили реално.

Чувствала ли си се объркана след премиера в театъра?

Задължително съм много притеснена. Имало е случаи, в които не съм успявала да се разбера с режисьора, не съм стъпвала стабилно. И така се получават моменти, в които не знаеш какво правиш. Тогава съм се чувствала объркана и имаме такъв термин: „да се спасяваме“. С всяко следващо представление ставаме по-интуитивни и се нагласяме, но когато отсреща няма човек, който да те води, не се получава нищо хубаво.

Кога скорошно си се чувствала впечатлена от нечие представление?

Наскоро в театър „София“ имаше премиера на „Вечерята“ на Херман Кох с режисьор Пламен Марков. Много си мислих след това, разсъждавах… Дори Пламен Марков ме попита на чия страна съм и отговорих, че съм на страната на героя на Ивайло Герасков. А мои колеги бяха за другата страна. И си дадох сметка, че този мой колега има две деца. Замислих се, че ако имам дете, дали ще мисля по друг начин? Мислиш ли си за нещо, след като се е случило, значи наистина е имало смисъл и не си си изгубил времето.

Над какво друго се замисляш?

Четох една страхотна книга – „Уаби саби. Японската мъдрост за съвършен несъвършен живот“. Оттогава няма ден, в който да не си мисля за нея. Това е рецептата за щастлив живот. Купих я и за мама. Много искам и тя да е прочете, защото е влязла в матрицата и ежедневието ѝ е еднообразно. Бет Кемптън е англичанка, която живее повече от 20 години в Япония. Книгата е за красотата в простичките неща. Сега можем да си стоим, да гледаме дървото и това да ни е достатъчно: защото е красиво, защото е есен, защото листата падат… Този момент никога вече няма да се повтори.

Възприемаш ли ги нещата и от гледната точка на човек, който рисува?

Не, по-скоро от гледната точка на фотограф.

Има неща обаче, които не искам да заснема, а искам да ги изживея в момента.

Красотата не е външен белег. Случва ми се божествено красив залез да се опитвам да го заснема и да не мога. Има моменти, които се преживяват и не могат да се запечатат.

А защо отиде в Русия да играеш представление и си купи пастели за рисуване?

Ами какво да си купи? Много неща си накупих и от къщата на Толстой, защото бяхме на фестивал в Ясна поляна и играхме „Анна Каренина“. Взех си значки с цитати, тетрадки… Но Русия е известна с качествените си материали за рисуване, знаеш. Никога не бях хващала сухи пастели и си ги взех, за да видя какво е. Доизкусуряваш с пръсти светлосенки… Усещането е много приятно.

С „Откраднат живот“ се вмъкна леко и в телевизията. Приятно ли ти е там?

Много ми е приятно. Телевизията има особено очарование. Снимането е съвсем различно от театъра. Това е друг кеф. Но

не го приемам като „сега ме дават по телевизията и дали някой ще ме разпознае“.

снимка: CultinterviewНямам го този синдром. Може би защото ме взеха да снимам в сериала „Забранена любов“ много рано, бях в първи курс. Рано приех, че това е част от професията, а не нещо изключително, което ми се случва. Не съм преживявала и някаква много голяма радост. За мен е нормално един актьор да работи и в телевизията, да снима филм…

Нямаше момент, в който да ме поканят в „Откраднат живот“. На няколко пъти отказвах епизодични роли, но този път се съгласих и не ми обещаха нищо, а един снимачен ден. Дълго време дори името ми стоеше в скоби. Месец по-късно ми се обадиха да снимам пак. Всъщност цяла година никой не говореше с мен дали ме харесва и очаквах всеки един ден да ми е последен за снимки. Към края на сезона застъпих повече. Но не съм имала официален разговор, както е било при другите ми колеги.

При мен така се случват нещата. Никога не е имало момент, в който от раз да вляза. Все е трябвало да се доказвам. Винаги успявам да убедя някого, че би могло да се работи с мен.

Същото ли беше и с театър „София“?

Получи се така, че една колежка забременя и ме викнаха да вляза в представление, в което тя играе. Започнах да репетирам и тогава ми предложиха договор за 1 година. На следващата – пак за още година. Малко ме държаха и там във въздуха.

Че няма да стоиш на спокойствие, я!

А, и сама си предизвиквам постоянно някакви стресови ситуации, за да се поддържам: да уча, да ходя на някакви курсове, езици. Много ми се иска да запиша докторантура по фотография. Ставаш изкуствовед, тясно свързан с фотографията. Интересно ми е това. А и толкова малко хора са така специализирани в тази област. Фотографията е част от ежедневието. За нея не ти трябва тишина, спокойствие, а е близко и до живописта.

През годините освен театърът, който ми взимаше цялото време, в момента, в който усетих, че ми се отварят свободни дни понякога, се записах на френски език. Обожавам го.

Бях се записала да уча магистратура „Пространствен дизайн“, но не съм архитект

и не намерих смисъл да го уча, при условие, че имам толкова голям пропуск. Затова спрях. Същото така много искам да се запиша да свиря на китара. Не мога, а винаги ми е било мечта. Имала съм, пробвах, но не ми беше тогава времето. Така беше и с автомобила. Като завърших училище, се записах на шофьорски курс, но не ми беше моментът. Просто човек не трябва да бърза. На 18 години не се чувствах готова, но преди 2 години се качих и оттогава съм шофьор.

А как се хващаш и пътуваш по странни места?

С много желание. Пътуването е един от най-големите ми приоритети в момента. Пътешествията не могат да бъдат наваксани с гледане на филми или от снимки. Миналото лято направихме много дълго пътуване с моята половинка, за което изтеглих кредит. Толкова много ми даде това. Стори ми се много екзотично да отида до Истанбул с влака. Мечта ми е да отида до Япония.

Още един кредит и пак хукваш.

Другото лято ().


снимки: Радостина Колева