Още от саксофона му е останало да стои прав, има тази нужда. Така мисли, така се концентрира. И видимо не може да стои на едно място, а по време на разговора ни пообиколи сериозно апартамента си. Този щрих от актьора Стефан Денолюбов не ми беше познат, защото спокойният му глас предполага спокоен човек. Ама явно не е съвсем така.

В момента със съмишленици е съзнал екип, с който пишат сценарии и ще опитат да действат по тях. Но междувременно ще вмъкна, че участието на Стефан в българския филм “Клас 90” беше поводът да се срещнем, дори, неочаквано, в домашна обстановка.

---

Филмът “Клас 90” те върна назад. Но даде ли и напред? Все пак едни хора вече са поостарели и мечтите им са отишли някъде…

Вече има идея и за 10 години по-късно, т.е. може да има и втора част. Най-важното при такъв тип срещи е да си познаеш съучениците първо, пък после всичко се нарежда, като се седне на маса.

Не обичам да гледам назад, защото живея с чувството, че всичко предстои все още. Не изпадам в съзерцаване на спомени, а очаквам новите в един добър, качествен и смислен живот, ползотворен. А това зависи най-вече от мен. Моите мечти са си на мястото. Изпълнил съм много от тях. В процеса на изпълнението им са се появявали нови, които смятам в момента да осъществя. Ако са се получили предните, надявам се, че ще имам сили да реализирам и бъдните. Хората нали са казали: “Внимавай какво си пожелаваш”.

Смееш ли да си пожелаваш?

Да, смея. И го получавам. Досега не съм съжалявал. Като дете те питат: какъв искаш да станеш. Изпълнил съм го и сега го надграждам.

Учил си обой в музикалното училище, а после си свирил на саксофон. Къде отиде музиката в живота ти?

Музиката мина малко на заден план, но сега съм в такъв период, че получих едно-две предложения, за които смятам леко да се понапъна и да вляза във форма, да започна отново да свиря. С голям кеф ще го направя. Не е като с колелото, да не си карал 10 години, но се качваш и го подкарваш. Все пак се изисква известно усилие да влезеш в минимална форма поне. Понякога се изисква по-дълго време, но съм от хората, които бързо възстановяват.

Човек, който свири, е за завиждане.

Влизането в музиката носи уникално чувство.

Занимавам се с няколко изкуства, но изпитването на удовлетворение в музиката, както и достигането до екстаз, ако щеш, когато се получава, никъде другаде не можеш да го получиш. И за теб, и за хората, които те слушат.

Да си рисувал?

Като малък. Имаше и там някакви наченки, ама то пък не може всичко наведнъж.

Т.е. си мислиш, че когато човек има талант, той не е един?!

Възможно е да е така. Сега например, откъде да знам, че имам талант и да пиша? То просто е вътре в теб. Смея да твърдя, че написахме уникални сценарии с екипа, който се събрахме. Дошло му е времето явно. Даже и пиеса написахме. То напира, то идва отвътре, натрупано е. Трябва да го споделиш.

Бил си на щат във Варненския театър, в Сатиричния… Щатът не е ли твоето?

Оказа се, че абсолютно не е. Имам вече личен постулат, че изкуство с щат не става. Няма как. Не можеш да чакаш, за да видиш пред таблото кой те е разпределил, къде… Как се работи така по задължение? Не става.

Докато бях там, се случваха нещата. Нали съм подписал договор. Само че стоиш и се кръстиш с надежда да не си разпределен при поредния… Разбра ме.

Една от двете системи е излишна. Въпреки че прекрасно съзнавам, че без тази държавна помощ няма как. Не казвам, че целият щат трябва да отпадне. Хората ще се събират за проекти. Защо и тогава да не може да се постави Шекспир? Има си публика за всичко.

Сега имаме едно Министерство на културата, което е… Да наемат една счетоводна фирма. Разпределят се едни пари и виждаме резултатите. За комисиите да не говорим.

Но извън щата е сложно да се живее.

Разбира се, защото нямаш абсолютно никаква сигурност. Но има и плюс – свободата, с която разполагаш. А вътре си като на тъкачен стан. Трябва да произведеш съответната продукция. Къде е изкуството в цялата работа? А аз обичам изкуството, винаги съм се борил за него.

Не казвам, че в щатните театри не се случват изключителни представление. Самият аз съм участвал в такива. Но то е от 100 да преброиш 3.

Защо казваш, че все още се опитваш да станеш актьор?

Сигурно някога съм проявил скромност. Мисля, че донякъде съм успял в актьорството. Новата ми мечта, която всъщност е доста стара, е да режисирам.

Имаш три сестри. Обгрижваш ли ги все още?

Дежурства даваме: те ме обгрижват, аз – тях. Помагаме си. Едната ми сестра, Нора, във Варна приготвя много вкусни сладкиши, да ми праща по куриер нещо понякога. Другите са като мен, в София. Тях все още ги лекувам от любовни рани.

А, ти се справи със своя любовен живот, та вече и на роднините.

Да. По-лесно е да се справиш с чуждия живот, отколкото със своя. Друг е въпросът те доколко слушат. Взаимен е процесът, но патриархът съм аз, поне имам последната дума. Ние сме италианска фамилия, сложна конфигурация.

Не копнееш за роля. А за човек?

Да. В интерес на истината, без жена не мога да живея. Може би така съм устроен, не знам. Леко беззащитен съм, ако щеш и в чисто битов план. Но човек трябва да преодолява такива препятствия. Копнея за човек, който да умее да ме разбира, както и аз него. И каквото предстои оттук насетне, да мине в смях, шеги и закачки, да има разбирателство и ползотворна работа. Не че сме се напалували, но по-улегнало гледам на нещата, по-спокойно. Трябва гръб. Без него не може, а и аз съм свикнал да имам гръб. Това е в чисто човешки план. Той обаче касае и професионалния, защото, като имаш подкрепа, си силен навсякъде. Ключово е за всеки човек.

Тогава как се справяш в момента, когато семейството ти се раздели?

Е, то не е за пръв път. Много пъти се е случвало така, но гледам напред. Човек се мобилизира и се измъква от всякакви ситуации. Длъжен е да го направи. Особено когато имаш да се грижиш и за дете.

Филип не се ли справя вече?

Сам… Ще бъда щастлив един ден да може да се справя сам, а и да помага, да става и той гръб.

Абе, друго е са си с някого по пътя. За мен е ключово да усещам, че вкъщи имам спокойствие. Милиони давам за това. За добрата компания и за еднаквата посока.

Филип в каква посока е тръгнал?

Превръща се в изключителен музикант. Има си група, свирят по клубове, ходя да го слушам. Като видя как го уважават, пускам по една сълза. Все му говоря, че човек, като има талант, трябва да го развива. Дано нещо да му влиза в главата. Сега трябва да предприеме нещо лятото, защото завършва 12-и клас в Класическата гимназия. Минава му през главата да става адвокат, ама все пропуска, че това изисква много четене. Мисля, че скоро ще се сблъска с реалността.

Кога не ти се получава с търпението?

По принцип ми се получава, но го губя със сина ми, защото съм по-стриктен, отколкото трябва. Понякога губя търпение и със самия себе си. По-лесно ми е да организирам други, да решавам чужди проблеми, а не своите. Абе, душица съм аз.

За кого не си?

Не харесвам кофти хората. Никога не атакувам пръв, а ако мен ме атакуват, в 99 % от случаите оставам равнодушен. Пък нека те го мислят за отстъпление. Хората, които най-добре те познават, близкият ти човек, могат най-много да те обидят. Познават всичките ти слабости, както и кътните ти зъби. Там най-боли. Защото, като сте заедно, всичко е цветя и рози. Но станете ли врагове, няма прошка. Стана тъжно интервю…

---

снимки: Радостина Колева