Толкова обичлив човек не бях срещала скоро. Той се опитва да бъде близо до всеки един, да го докосне. А това не може да не развълнува някого, който носи все пак някаква елементарна чувствителност. Моето виждане: Любо Петкашев разполага с нещо повече от актьорска душа. Човешкото у него е свръх силно. До там, че те променя и теб, като страничен наблюдател.


Сериалът “Пътят на честта” нова динамика ли ти донесе?

Истината е, че сериалът ми донесе голяма радост и голямо актьорско удовлетворение, защото тази роля някак си сякаш съм я чакал цял живот. Това са моите роли. Такива роли обичам да играя: хора, които носят някаква мъка в себе си, хора, при които има сложни човешки взаимоотношения с деца, със съпруга, с роднини, които живеят трудно. Дълбоко проблемни герои. Без да знам, че ще ми я предложат,

години наред съм репетирал тази роля.

Представям си човек, който стои сам вкъщи, и започвам мълчаливо да участвам в някакъв сценарий. Просълзявам се дори. Нафантазирвам си. И разгеле, изведнъж дойде ролята на Начо. Хвана ме и влязохме във взаимна любов.

А ако ти беше женския вариант на Бонка и бяхте разменени като типажи?

Играл съм такива роли в театъра, крайно лоши, зли и свирепи хора, бандити, които тормозят и убиват. Все пак съм актьор. Но имам афинитет към хора като Начо.

Случва ли ти се да гледат към теб с умиление, предвид ролята?

снимка: CultinterviewДокато чаках да ме вземат за снимки, шофьорите отваряха прозорци и ми казваха: “Начо, докога ще я търпиш, бе. Утрепи я.”. Получавах от фенове във Фейсбук: “Начо, не пий от този чай, тя те трови, недей…”. Хората са съпричастни. Затова и съществуваме, защото хората ни вярват и се вълнуват. Дори колеги на финала ми казваха, че са плакали. А те все пак знаят “кухнята”.

Мен това ме интересува: да развълнуваш, като играеш.

Аз самият плача, когато гледам определени теми, определени герои и взаимоотношения. Дори се крия от жена ми, защото ми е леко неудобно.

Изкуството повишава културния статус.

А къде отиде този статус в последните три месеца?

Случват се такива неща, дори и по-страшно може да е, защото една война съсипва всичко. Според мен не се е загубило нищо през тези месеци. Хората все пак са хора. Това нещастие, което се случи на света, може би има морална полза. Човекът има едно такова самочувствие, че е господар на света. Ама

това, което имаш, не ти е даденост.

То може да ти бъде отнето за секунди и да изчезне целият свят. Пази го, защото утре може да ти се случи нещо и ти да бъдеш смазан. Тази пандемия носи някакво отрезвяване и е за добро. Дори и в по-глобален план тези корпорации, които са свикнали да трупат, видяха, че не е нужно да имаш толкова много. Бъдете по-скромни и по-човечни.

10 години в Народния театър. Това място по-различно ли е от другите, където си играл?

О, да. Това е страхотен театър със страхотна театрална продукция. Не са много страните, в които има добър театър. Бих изброил десетина и ние основателно сме в тази десетка, заедно с Русия, Англия, Полша. Ако Япония и Южна Корея имат технологично какво да ни покажат, ние пък

имаме театър на световно ниво.

Не всички спектакли са на ниво, разбира се. Имаме страховити режисьори и могат да дойдат и най-големите и да се възхищават неоспоримо.

Когато дойдох в Народния театър, си мислех, че ще треперя, че ще имам прекален страх или респект от мащаба и нивото. Оказа се, че ми е толкова уютно, без излишно напрежение…

В театъра и в киното по-лесно ли се обича?

Ако обичаш, в живота е по-силно. В киното е по-лесно, защото все пак всичко е наужким. Може да заобичаш и чудовище. В киното и театъра сме актьори, на нас това ни е работата. Може да е трудно да обичаш, ако не ти се удава да го направиш. Случва се да е актьорска мъка, за да го докараш да звучи истински на сцена. Ужасно е и личи по израза, когато не е истинско, когато не го преживяваш и не ти се получава. Когато гледам Робърт Де Ниро, гледам не какъв е сюжетът, а колко е верен той във всяка ситуация, какво изразява, как го изиграва. Понякога може да го изиграе неочаквано, което е още по-интересно. Мислиш си, че ще стане буря, а Де Ниро го изиграва смирено. И това те шашка още повече. Очите са му верни. Така че в киното може да бъде и трудно, за да се постигне някакъв добър резултат. Иска се усилие, не винаги е лесно. Ако трябва, ще го мислиш денонощно, за да се случи тотална истина.

Какво може да те провокира?

Когато съм в почивка, следя какво става по света и в обществото. Много ме вълнуват и ме ядосват разни политици, тяхна наглост, измъкването им, корупцията, големият дефицит на съвест. Понякога ме карат да удрям по масата и да не знам какво да направя. Тези, които казват, че човек не замърсява и не влияе на климата… Много мисля върху това, защото провокира у мен гняв и бунт. Смятам, че човек е толкова вреден, че рано или късно ще има наказание. Ама такова, че ще е стихийно, ще дойде един ураган, ще помете всичко и тогава ще разбереш колко много си виновен и ти самия.

Какви провокации търсиш сам?

снимка: CultinterviewВ личен план много мисля за децата си, за внучетата. Постоянно си представям, че правя нещо, с което да им създам някаква радост. Мечтателно е. Най-голямата ми внучка, Нини, е на 7 и половина, Лия е на 11 месеца и Даниел е на 8 месеца. Много им се радвам и много си играя с тях. Любвеобилен съм и изпитвам огромна нужда да ги прегръщам и да ги целувам. Това не е по съвест, не е по линия на това, че дядовците трябва да се грижат. Аз реално изпитвам тази нужда да бъда до тях. Денонощно ги мисля и се надявам всичко да е наред, да нямат проблеми. Постоянно съм вътре в семейството си.

Дори и малко кученце да видя, се случва да го гушна, да го галя. Такъв човек съм просто и не мога без това.

Вероятно и към хората покрай теб си такъв.

Да, да,  все гледам да е мирно и тихо. Хората се чудят щастието какво е… Ами

липсата на нещастие си е щастие.

На мен това ми стига. Не знам това дали самохвално, но споделям съкровено. Близките ми виждат как се занимавам с искрена любов. Понякога си лежа сам в стаята и все едно говоря на внучето. И така се обръщам към тях: “мишле”, “зайче”, “детенце”, “чеденце”… Мило ми е да го правя.

Кога имаш нужда от моментно спокойствие?

Спокоен съм, когато имам работа. Случва се и да няма, защото не винаги можеш да снимаш сериали. Бил съм на кастинги за реклами. Знам, че не винаги може да се случи. Снимал съм 7-8 реклами, а съм бил на 50 прослушвания, да речем. Ами това е положението. Научавам се да не го мисля много. Или да се настроя, че няма да стане. И като стане, се радвам.

Животът те научава и да очакваш, и да не очакваш,

да свикваш с неслучващото се. Всеки актьор иска да е търсен, но пък се научаваме, че трябва да откриваме и други радости. Такъв е животът и трябва да преживяваме провалите по овладян и спокоен начин. Не може да се съсипваме. Както казва Чърчил: “Пиех повече, защото исках да понеса по-лесно тази операция, наречена “живот”.”

Вниманието към теб като внимание към актьора ли го отчиташ?

Смесено е. Покрай ролята в “Пътят на честта” получих много поздравления. Оцениха ме. Т.е. към мен, но заради ролята. След това те оценяват и какъв си извън нея – по начина, по който се държиш, по който разговаряш. Защото има по-високомерни хора, а това се разбира и се чувства. Аз не съм такъв изобщо, каквото и да ми се случи. Когато видят, че се държиш нормално, любезно, се оценява. Виждал съм колеги, които казват: “Мен така или иначе ме поздравяват”. Ама чакай, благодарѝ на човека, че те е зарадвал. Но хората са различни.


снимки: Радостина Колева