За него думите са ножове, които могат да му служат вярно, но могат и да се отчупят откъм върха и да раняват силно. И все пак той предпочита да разполага с тях: да ги вземе, да ги подреди на масата като цветя и да види дали те ще ухаят приятно, или ще загният бързо.

Валери каза, че разговорът ни се е получил тъжен. Ние се видяхме в 8 сутринта, малко след изгрева на слънцето. Предполагам, че ранният час донесе такъв уклон. Но пък е естествен.


Можеш ли да мислиш толкова рано?

На мен чакрите ми се отварят вечер. Нощна птица съм. Ако ми се случи да си легна по-навреме, се разбуждам, ако нещо ми хрумне. Тогава ставам и пиша. Може би това е заради работата ми, защото, като отида в 6 привечер в театъра за представление, за мен е сутрин. След края не мога веднага да си легна. Прибирам се вкъщи и имам нужда да гледам някакъв филм или да си пусна музика, да стоя до късно. Така е и с мисленето. Общо взето не разчитам много на него. От Мастера съм се научил, както и от Ивайло Христов, да разчитам най-много на интуицията си. Рано сутрин се пускам на нея.

И на репетиции ходиш сутрин.

Да, сутрин, прочитайки някакъв текст, го усещаш веднага дали е твой, или не. Ако не е, усещаш какво трябва да направиш, за да се случи това, да намериш най-важните думи, които са част от героя ти.

Принципът е, че в един монолог има една най-важна дума. Ако не я знаеш коя е, колкото и силни средства да ползваш и колкото и други думи да има, по-добре не се качвай на сцената.

В живота ти коя е най-важната дума тогава?

От някои се разочаровах през годините, че не са валидни, но не спирам да ги търся и да се оглеждам за тях. Остана ми “дълг”. Независимо дали е към деца, към родители, към приятели или професия, към обещания, които съм дал. Думите се пообезсмислиха, за съжаление. Такова е времето.

Кога усети важността на думите?

“Защо” дойде, когато бях много малък. Не само защото ме поправяха, като говоря. Майка ми е психолог и най-добрият преводач от технически английски, покрай него и българският трябва да ѝ е идеален. Дядо ми пък носеше едни торби с книги вкъщи и ме изпитваше всяка седмица какво съм научил и какво съм прочел. Затова вкъщи сега имам само сценарии и пиеси. Имам стрес от книгите. Но в един момент, в който човек се очарова или разочарова, то е заради лъжа. Затова ми е важно, като казвам нещо, да не го украсявам, за да победя в разговор. Това е най-честното. Затова понякога мои познати си мислят, че съм малко груб. А аз не съм такъв. Просто използвам точните думи.

А защо се стресираш от книгите, щом самият ти написа “Гризачи”? И от твоята ли те е страх?

Имам страх от огромните библиотеки, които имахме едно време. Мислех си, че ще паднат върху мен и ще ме смачкат. Обичам да чета. Книгата “Възвишение” на Милен Русков я четох два пъти и веднага след това започнах да пиша сценарий върху нея. След това се оказа, че вече има написан такъв.

За моята книга… изобщо не съм планувал да издавам такава. Това са реални истории, които съм разказал. И ще върна пак, че за мен е важна думичката “дълг”, важно е децата да знаят откъде идват. Реших да напиша разказите за моите деца. И то не цялостните истории на хората, за да не ги натоварвам, а по един ден от живота им, по едно тяхно важно решение или действие.

Понеже веднъж голямата ми дъщеря беше седнала на включения компютър и беше прочела два от разказите, тя ми каза, че са готини. Започна да ме разпитва за хората в тях, кога са живели, кои са. Видях с какъв интерес слушаше това, което ѝ обяснявах. Сподели, че предпочита да го чете като задължителна литература през лятото. А сега чете насила неща, които не я вълнуват.

Имам и други разкази, но прецених, че тези са в една посока. Не страдам от графомания, да сядам да пиша, каквото ми хрумне, и да си мисля, че е изключително. Разсъждавайки над една тема, стигаш до изводи за други теми, които преди това са те обърквали и си се чувствал некомфортно. То е като рисуването – успокоява и те слага там, където си.

Кои са новите “гризачи”?

Онзи ден видях една колежка, която, докато се подготвяше за представление, беше взела акордеон и свиреше. Замислих се, че е много готино това.

Новите гризачи за мен са не само хората на изкуството, а и тези, които съвестно си вършат работата, но се сблъскват постоянно с проблеми или с други, които им казват да я карат по-полека, да не се напъват толкова, правят им подсечка. Новите гризачи са тихи хора, които са се прибрали вътре в себе си. Гризат, когато не са съгласни с нещо, но рискуват да бъдат отхвърлени. Те не са много, но са доста силни.

Кога си леко грубоват?

снимка: CultinterviewНе съм грубоват в директния смисъл. Просто когато използвам точните думи, понякога те се тълкуват като груби. Това е естествено, тъй като всичко, което ни заобикаля, е свързано с голяма доза лицемерие. Точните думи вадят очите, защото рядко се използват. Сега има много клишета. Говори се с “брутално”, “яко”, а не с “повърхностно” и “плоско”. Казваме “тъпо”, но не осъзнаваме откъде идва това. Тъпият нож няма да ни свърши никаква работа, но навремето са имали по един и е трябвало да се действа с него: дали за храна, дали да си спасиш живота, да отрежеш въже…

Ако кажеш на нещо, което много ти харесва, че то е “блестящо”, ще кажат, че си префърцунен и че лицемерничиш. Хората тълкуват не това, което казва някой, а онова, което според тях той би искал да създаде като впечатление. Там идва голямото разминаване.

Опитваш ли се да правиш впечатление на някого?

На децата си, но в симпатични форма. Да впечатлявам колеги, познати или красиви жени, хора, от които мога да имам финансова някаква изгода в работен план, въобще не е моето. Затова и не излизам, предпазвам се от всякакви такива изкушения. Нямам нужда от това.

Най-драго ми става, когато чуя нещо за някого, който вече го няма, но съм го уважавал. Опитвам се да вървя към слуха за мен, след като ме няма. Това не мога да го отрека.

Колко години вече си хъш? И въобще човек отказва ли се от това?

Представлението “Хъшове” излезе в Народния театър през 2004 година и по време на ковид беше умишлено свалено. Иначе цял живот сме хъшове. Ако ти е заложено да се чувстваш свободен, това не можеш да го махнеш от себе си. Същевременно и тъжните моменти, когато се чувстваш сам, въпреки че си си вкъщи, да се усещаш безсмислен… Това също е хубаво, защото те връща към твоята буйност и е доста добра провокация. Затова е и шегата, че българите сме изключително талантлив народ, защото винаги сме били притиснати. Същевременно само ние си го знаем това.

Какво ти отпушва позитивизма?

Когато видя усмихнати деца, които забелязват нещо за пръв път в живота си, когато слънцето ги кара да присвиват очи и да кихнат през листата. Или да си играят с малко животно, или се уплашат… Там ми е надеждата. Затова и нещата, с които се занимавам като сценарии и разкази, са свързани с млади хора. Нашият живот е безсмислен, ако те не намерят смисъла си. Ако на никого не му пука за тях, те са родени стари. Една от най-жестоките реплики в българското кино, която цитирам от време на време, е: “Бъдещето винаги е на младите, настоящето – никога”. Тя е от филма “Професия ординарец”.

Разбирането ти за жените променя ли се с годините?

Всичко, което ще кажа, е само хубаво. Останалото са мои размисли за отделни инциденти. Този свят е женски и в това няма нищо лошо. Мъжът е първичен, а жената е по-мислещото, по-оцеляващото и смислено същество. Тя е тази, която взима решенията. Това го има и в природата. Лъвицата ловува и е най-важна в един прайд. Да, за някои неща трябва мъжка сила, но съм убеден, че жената може да се справи с всичко.

Какво си съжалявал, че си загубил?

В личен план – нищо. Всичко е трябвало да ми се случи. Естествено, хората, които са си отишли и които съм обичал… Същевременно не живея с тъгата за тях, а с хубавите спомени.

Много харесвам ирландците. В някои градове и селца там го има този принцип: когато изпращаш някого, на погребението се разказват само весели истории и се прави голям купон, придружен с пеене, танци, гайди и много бира. Има нещо силно в това да си спомниш само доброто.

Твоят филм “Шекспир като улично куче” върви вече по фестивали. Защо е важно лентата да мине първо там?

снимка: Светльо "Портокал"

по време на снимките на филма „Шекспир като улично куче“ с Елеонора Иванова и Васил Илиев

Не съм продуцент, а нямам и такова мислене. Въпреки че напоследък се опитвам да го събудя, като гледам как вървят нещата… Хубаво е човек всичко сам да си направи.

Носи това, че там се срещаш с други филми и си в една артистично-интелектуална битка. Кой ще победи накрая е субективно, защото зависи от комисия. Но самата среща на различни картини е достатъчно добър повод да се отиде на фестивал. Основната причина е да се видят и от зрителите. Тези филми ги правим за тях.

Харесвам си “Кецове”, но ако сега вляза да го монтирам отново, ще е съвсем различно. Тогава така съм мислил. На “Шекспир като улично куче” съм режисьор и сценарист, но ако не бяха операторът Борис Славков и целият екип, нямаше да се справя. Позволих си да се замисля, как ще се възприеме от зрителите. Пак в някакъв момент става въпрос за дълг.

На “Златна роза“ видях хора, които излизаха след филма разплакани и усмихнати. За мен това е най-голямата награда. Няколко хора казаха, че искат да го гледат пак. Ето я най-голямата статуетка.


снимки: Радостина Колева и Светльо „Портокал“