Десетина години тя е подвластна на скоростта. Телевизията го е изисквала от нея. Но ето, че момичето пораства и първенството се измества в друга посока, далеч от модела, в който екрана превзема живота ти тотално. Рубриката “Новите известни” в сутрешния блок на NOVA е провокацията, която си е поставила от година насам и за момента това “събуждане” ѝ стига. Първостепенното е оставила на дъщеря си Анастасия.


Изглеждаш достъпен за хората човек. Кога си налагаш защитна бариера?

Слагам си я тогава, когато се опаря и осъзная, че не трябва да съм толкова открита към хората. Може би съм прекалено доверчива, на моменти – прекалено наивна. Ако сега трябва да се обърна към моето 20-годишно Аз, ще си кажа: ”Какви глупости правиш? Нали трябва да си слагаш граници при контактите. Особено с непознати, защото не знаеш какъв човек стои насреща, какви помисли има. Но в моята представа, щом са подходили към мен, значи имат добра мисъл и енергия. Винаги идва момент, в който се опарваш от някой, който се опитва да вземе нещо в замяна, получавайки контакта с теб.

Хващаш ли го това, когато някой иска да стигне до теб заради това, че работиш в телевизия?

О, телевизията вече не е силата, която беше преди. Да работиш в телевизия не е нещо специално за хората. То е по-специално за хората, които са в телевизия, защото е страст, като мания е. Влизаш вътре и не можеш да излезеш. Много е трудно да напуснеш границите на това работно място. С колеги сме си говорили, че много от тях обмислят да я сменят с нещо друго, че са се изчерпали за телевизията и им коства 4-5 години да се откъснат от нея. С оглед на това каква сила имат сега социалните мрежи, телевизията дори и в световен мащаб не е нещо wow. Ако трябва да говоря за обкръжението ми, моите приятели дори нямат телевизори. Масово при младите хора е така. Биха изгледали някой влогър, отколкото да си пуснат репортаж.

Как ти подходи към телевизията?

снимка: CultinterviewПървото ми влизане беше на 19 години. От тогава не съм излизала от NOVA. Исках да съм в нея, защото исках да разказвам история. Това и сега обожавам да го правя. Тогава исках да бъда режисьор, но малко преди да кандидатствам осъзнах, че е много малко вероятно да вляза там и може би трябва да се преориентирам към нещо, което е по-достижимо към онзи момент. Реших, че искам да уча журналистика, но не успях и влязох българска филология. Животът така ми се случи, че имаше свободна позиция за стаж в NOVA. За мен беше нещо страхотно, защото исках да бъда там. Изкарах около година като стажант, след което Милен Цветков се завърна в телевизията и си търсеше екип. Той избираше хората по това какви са, а не какви възможности или опит имат. Видяхме се в едно кафе, поговорихме си, а после ми се обади, че ме взима. С времето си станахме много близки. С него или ставате приятели и сте като семейство, или си тръгваш много бързо. Тогава ми каза, че ме е взел, защото съм много реактивна и скоростно взимам решения.

После смених няколко предавания спрямо това какво ми беше интересно, какво исках да правя: бях репортер в “Събуди се”, в “Здравей, България”. За кратко водих новини, но определено не ми се получи, не беше моето.

Как усещаш, че не е твоето?

Просто решението тогава беше взето на базата на предложение, спрямо което можех да имам повече време, да гледам детето си. Дъщеря ми тогава беше на 8 месеца. Беше грешното решение към онзи момент, защото, когато ти обещаят нещо, изглеждащо прекалено перфектно, обикновено има уловка. Малката се будеше минимум по 8 пъти на вечер, а аз трябваше да ставам в 4 часа и в 5 да съм в телевизията. Като спиш толкова малко, не знаеш къде се намираш. Всеки сам си преценява кое му е по-важно в живота – работата или семейството.

Може да е било твоето, но да не е бил моментът?!

Нямам представа, честно казано. Не съм си мислила за това. Сега съм точно там, където трябва. Колегите ми от сутрешния блок на NOVA имат голям опит в професията. На всички мога да разчитам, те са до мен във всяка една ситуация, което за телевизия е много хубаво.

А защо не отиде да потърсиш в някой театър дали не им трябва помощник-режисьор, щом си искала с това да се занимаваш?

А, помощник-режисьор съм била и в “Часът на Милен Цветков”. Иначе исках да уча режисура, но когато реших, че няма да е това, продължих напред. Насочих се към телевизията и няма да се върна назад. Благодарение на това, че имам дете и семейство, някак си успях да изляза от телевизора. Но когато няма какво да те дърпа встрани, влизаш в телевизията и работиш само на нейните обороти. Знам какво беше преди да родя дъщеря си. Може да си бил в командировка някъде за 3 седмици, да легнеш за 1 час и в 2 посред нощ да ти звъннат, да тръгнеш за другаде. Ставаш и отиваш. Не се замисляш дали е редно. На теб ти е важно да си там и мислиш само за това как ще направиш репортажа.

Случвало ми се е да работя по материал и да започна да живея с тази история: премислям я, не спя и не се успокоявам, докато не го приключа. Сега това го няма вече, защото имам други приоритети.

Ако наблюдаваш повечето успели хора в тази професия, те нямат семейства. Или пък имат, но те се провалят. Не е лесно. Няма как периодично или ежедневно да пътуваш до другия край на България и да си вкъщи. Трябва да направиш компромис с едното. Ако искаш да взимаш детето си от градина, после от училище, ще трябва да направиш компромис с професията.

Имаш интересен опит в телевизията, защото си била редактор в “Часът на Милен Цветков”.

Това беше доста отдавна. Тогава бях на 20 години и продължи 5 години. Истината е, че беше доста по-различно. Нямах никакъв опит, само година в “Здравей, България”, а на стажантите не се обръща кой знае какво внимание. Рядко някой има време да се занимава само с теб и да ти показва как се случват нещата в журналистиката, как трябва да мислиш в дадена ситуация, кое може и не може да се казва. Трябва сам да дърпаш, да изискваш.

А Милен взимаше млади хора в екипа си, за да може да ги научи и да им даде някакъв шанс, ако издържат на темпото. Имаше го това: “Искам сутринта да ми се обадиш и да ми дадеш 20 предложения какво да има днес в предаването”. До тогава трябва да си прочел всички вестници, да си изгледал сутрешните блокове, да си прегледал какво е минало и да предложиш нещо, което не се е случило никъде другаде.

Този ритъм определено учи на много: да мислиш бързо, да знаеш какво се случва в държавата. Тази работа е натоварваща, защото носиш отговорност за предаването.

Има ли момент, в който човек се обърква заради телевизионната си версия?

Има, да. Ако няма някой, който да те дърпа и да ти казва, че това не е най-важното, се объркваш. В момента определено не ми е най-важното, не ми е на всяка цена. Доста често отивам на снимки без прическа и грим и моля оператора да не ме снима, защото нямам време за това. Когато разказвам истории, предпочитам да не съм в кадър, защото смятам, че историята е една малка приказка и трябва да я разкажеш с главните герои в нея.

Къде е твоята собствена история сред тези на другите?

Благодарение на работата ми срещнах човека до мен, тъй като трябваше да правя репортаж за благотворителната кауза на Асен (б.а. д-р Асен Цеков).

Да, да, имаш лекар подръка. Това удобство ли е, или е по-добре да не прибягваш до него?

Много ми е по-спокойно, когато имам лекар вкъщи. На него не му е толкова спокойно, защото му задавам всякакви въпроси, които му се струват абсурдни, но намираме някакъв баланс. Гледам да не го товаря. Плюс това малката си има личен лекар, така че, ако има нещо, звъня на него. Дано не опираме до Асен като неврохирург.

Внимаваш ли в детайлите?

Не. Когато става въпрос за ежедневието ми, изобщо не забелязвам детайлите. Ако вляза в една стая, мога да не забележа дори какъв цвят са стените. Доста по-лежерна и спокойна съм в живота си, с усмивка, без напрежение, гледам да не се напрягам от досадни проблеми и спънки. Ако някой ми викне на улицата, че не съм паркирала като хората, просто си слизам от колата и продължавам напред.

Правиш рубриката “Новите известни” по NOVA. Нека питам директно: трябва ли да се дава гласност на такива хора?

снимка: CultinterviewСлед като сме решили с продуцентите да я направим, значи трябва. Ние избираме личностите, които да покажем, спрямо това какво имат да кажат те. Основното не е кой има най-много последователи. Момичето, което наскоро направихме, е една от най-смислените срещи, които съм имала в рамките на рубриката. Илияна има тежка съдба, показала е колко силен дух има и сега е едно изключение както за професията си, рекламния бизнес, както и за социалните мрежи. Тя е човек с увреждане, а е един от най-популярните модни блогъри и знае най-добрите места за брънч в София. Илияна трябва да бъде чута и то от максимално повече хора.

Понякога се срещаме с хора, които имат много последователи и се опитваме да намерим отговора на въпроса “защо”, дали има някаква определена причина. Понякога не намираме такъв.

Всеки има лична история. Само трябва да намериш пътя към този човек и да се получи нещо интересно. Не съм типичен потребител на социалните мрежи. Нямах TikTok преди да я има рубриката. Направих първо нея, за да мога да разбера какво е. Не качвам видеа непрекъснато, не изпълнявам предизвикателства. Моите мрежи са пълни с дъщеря ни и кучетата ни, нищо по-различно. А тези хора казват, че социалните мрежи са им помогнали в труден момент. Всеки е открил там някакво спасение. За хората на моята възраст, малко над 30, това е странно.

Дъщеря ти Анастасия е почти на 3 години. Твоите първи години идентични ли са били?

Със сигурност не са. Живяхме в едно друго време, децата на 90-те. Има и много прилики, като това да играеш на площадката с децата. Но животът сега е по-динамичен от този, който беше някога. Нямам много спомен от най-първите си години обаче.

Анализираш ли себе си?

Все повече с годините. Преди бях човек на действието. Ежедневието ми беше такова, че обичах да съм сред много хора. В 6 часа бях пред залата за фитнес, после отивах в 8,30 на работа, след нея имах няколко уговорки с приятели навън, прибирах се късно вечерта и на следващия ден – пак същото. Тъй като почти всеки ден бях на работа, нямах момента, в който да седна, да се замисля, да погледна през прозореца, да видя слънцето. Това не ми беше нужно. Поне така си мислех. Сега се замислям за себе си, за решенията, които съм взимала или които бих взела в бъдеще. Бях първосигнална, а сега си давам 2-3 секунди. Опитвам се да се движа на бавни обороти и да не изпускам нищо от живота на дъщеря си, защото знам, че иначе после ще съжалявам.

Предприемаш ли изгубване на дни в просто бездействие?

Искало ми се е, но не се сещам да е имало такъв ден. Даже наскоро се замислих, кога да последно съм ставала по-късно от 6,30. И на двамата са ни динамични професиите и ако трябва едната да има тежест, спор няма. Асен е лекар и ако му се обадят от болницата, става и тръгва.


снимки: Радостина Колева