Виктор Чучков – един интроверт в големия град

Към него е трудно да се намери ключ. Като че ли същността му е затворена за външния свят и си му е добре така.

Усетих го като спокоен, тих и отговорен човек, като такъв, чиято работа на режисьор го владее изцяло и му позволява да навлиза мислено в чуждия свят. А боите, рисувайки, да се вмъкне в своя собствен. Представям ви Виктор Чучков.


Сериалът “Майките” по NOVA, чийто режисьор си, отвори ли ти нова енергия?

Да, смятам, че самият проект носи много хубав заряд заедно с всички хора, които бяхме въвлечени да го създадем като сериал. То по-скоро е филм, защото това са шест отделни, почти самостоятелни истории. “Майките” е по една много силна и трогваща история от романа на Теодора Димова. Тя даде голям импулс и сигурна основа за интерпретация. Все пак беше адаптирано като сценарий и ми даде сила да го превърна във визуално произведение.

Започнахме от нулата, както се прави. Боряна Братоева беше кастинг-режисьор и тя предлагаше младежи от школи, както и деца, които нямаха опит. Важно беше не всеки да бъде сам за себе си, а да се създаде ансамбъл от герои, които правилно могат да си комуникират помежду си. Имаше кастинг и с професионалните актьори. Много приятен процес имахме цялото минало лято.

Какви реакции очакваше с излъчването на сериала по NOVA?

Уча се да нямам очаквания. На всеки му е приятно, когато има хубави реакции, но мисля, че трябва да проявяваме скромност. Прави ме щастлив, че “Майките” докосна много хора. Познати ми писаха, че се виждат в тези истории, други ми споделяха, че е било част от тяхното детство. Значи темата вълнува и кара хората да се замислят. Ще се радвам и друг път да имам възможност за реализация на такъв проект.

От кого зависи?

От точните хора. В професията ми на режисьор или аз инициирам проект, който се превръща в сценарий, след което избирам хората за него, финансира се и отива на екран, или получавам покана още от началната подготовка.

От първия ти апарат, Смена 8, до сега с какво се промениха твоите фотографии?

Мисля, че винаги съм снимал по интуиция, но сега тя е съчетана с повече мисъл и с много повече опит. Трябва да си направя едно сравнение на стари и нови фотографии, но мисля, че всеки период, който съм фотографирал, носи образа на епохата, на моментното ми състояние, на конкретното вдъхновение.

Ясно е, че всеки се развива. Продължавам интуитивно, но по-бързо виждам дали нещо си струва да бъде заснето. Не харесвам просто една красива снимка да не ми говори нищо. Но ако в снимката има някакъв сюжет и история, която може да накара зрителя да мисли, да му внуши нещо, тогава става силна фотография.

Чисто технически избягвам перфектни композиции и не се притеснявам, ако те не са такива, защото носят спонтанността. Направил си снимката така, както си я почувствал в този момент. Такава е била интуицията на фотографа.

Никога не прекадрирам снимките. Искам да има автентичност. Това придава един допълнителен емоционален пик.

През колко апарата мина през годините?

Много малко, може би не повече от осем за 40 години. Купувах си стари лентови фотоапарати. По едно време толкова се бях запалил, че обикалях да търся техника на старо. Интересно е, че снимайки на лентов апарат, не знаеш какво ще излезе, докато не проявиш снимките. Представяш си ги. Лентата все още е по-добрият носител. Но вече има много модерни фотоапарати, които имат огромни технически параметри и помагат. Реално апаратът е инструмент, но може да бъде и вдъхновение, ако си го обичаш. Той те предразполага да снимаш, да наблюдаваш.

Синовете ми направиха ученическа джаз-фънк банда и последно ходих да снимам именно тях на първия им концерт.

Кога си позволяваш да се забавляваш?

Когато имам нужда от това и когато ми се иска. Забавлението може да е във всичко – в среща с приятели, във весели и драматични разговори.

 

Изложбите и театъра не ги смятам за забавление, както много хора го правят. Кой отива на изложба на Пикасо да се забавлява? Не съм чул. Отиваш на среща с изкуство, което носи обогатяване. Ходя и на сериозно направен театър. Не означава, че не харесвам сатира или комедия. Но търся те да са стойностни и с мисъл, оцеляващи през годините. Неотдавна ходих на “Майка Кураж и нейните деца” на Стоян Радев в Сатиричния театър. Гледах също и “Мистерия с кон” с режисьор Анастасия Събева – забавно, с внушение, с големи теми.

За какво ти става тъжно?

За младите хора, защото се притеснявам какво ги очаква в този абсолютно ненормален свят, който се обърка в последните 7-8 години. Вярвам, че ще се справим, но цялата лъжа, която върви като лайтмотив на международно ниво в политиката, тези безумни войни, изместването на класическата дипломация от бизнеса, наистина ме прави тъжен.

Толкова ли мащабна е тъгата ти?

снимка: Cultinterview

Ами да. Тя касае всички ни. Така разсъждавам, погледнато отвън навътре. Личната ми тъга е само за мен. Тя не е за споделяне.

Тогава не се ли опитваш да я споделяш чрез изкуство?

На последната ми изложба някой ми каза, че от повечето ми фотографии лъха една самота. Но аз не смятам, че самотата е тъга. Просто съм малко интровертен човек. Може би това се предава.

А откога си такъв?

От дете. Никак не се забавлявах в 5-7 клас, когато всички откриваха купони, партита, ходене напред-назад, а аз рисувах непрекъснато и излизах с приятели и съученици, но не ми беше толкова интересно да вися просто някъде. Тогава се готвех за кандидатстване в Художествената гимназия, приеха ме и това да остана със себе си, да рисувам и да не усещам как минават 5 или 8 часа в рисуване, бяха сред най-прекрасните ми моменти. А и до сега са ми такива.

Правиш ли го?

Не, рядко рисувам. Всеки ден си казвам, че ей сега започвам. Купувам си нови платна, бои, четки, складирам си ги на едно място, но не ми стига волята да “разчистя” време. В мозъка ми трябва терен за това. Не може това да се случва между другото, докато правиш битови неща, снимаш сериал или работиш по трето, четвърто… Не става така.

Вдъхновението ли го няма?

Имам го сякаш. Няма сравнение, но навремето големите творци са получавали поръчки. Тогава са работили много. Бетовен е работил по поръчка на краля, на Моцарт са му поръчвали и заплащали повечето от произведенията. Имаш срок за изпълнение и действаш.

Какво отключва ентусиазма у теб?

Много често се ентусиазирам, когато съм бил на хубава театрална постановка, на добър филм или на изложба. Тогава отвътре ми напира и си казвам, че е време да започна нещо ново. Пътуванията също ме зареждат: срещата с друга култура, архитектура. Страхотна мотивация е това и когато имам повод, си ги позволявам. Не съм човек на програмата и на планираните пътувания. При мен нещата стават малко по-спонтанно, от днес за утре. Не го мисля толкова.

Размишляваш ли върху трудностите?

Е, непрекъснато. Кой не размишлява? Както в един филм героят се бори с препятствия, които се появяват на пътя му в живота му, това ни се случва и на нас. Всеки има препятствия. Вървим напред, не можем да стоим на едно място.

Какво те вълнува?

Работата ми, която ми носи творческо вълнение. Няма как да правиш нещо повърхностно. Не искам да обидя никого, но това не е като да смениш гума, а е свързано с нещо дългосрочно, в което потъваш, мислиш го непрекъснато. Там няма работно време, записваш си, променяш…

А хората вълнуват ли те?

Затова обичам да снимам и да рисувам хора. Опитвам се да ги разбирам и с фантазията си да вникна в душите им. Това е свързано с режисирането, където трябва да познавам хората и човешката същност.

Цял живот събирам впечатления и в един момент ги съчетавам в образи, използвам познанията си, историите, които знам, които съм виждал.

В същото време ти самият си интроверт, затворен си. Даже и сега.

А, не съм затворен.


снимки: Радостина Колева