Той е от оперните певци, които има защо да будят възхищение предвид кариерата му на световната сцена, но е и от хората, чието мнение бива чуто и уважавано. Покрай него не се ходи тихо, а е нужно да отстоиш себе си.

Дали животът на Юли лъкатуши, или се движи в правилните коловози, вероятно е въпрос на гледна точка. Моята е на човек, който застана директно срещу него.


Ловец на тигри-човекоядци си искал да бъдеш като дете? Музиката по-атрактивна ли ти се видя в крайна сметка?

Това си беше детска мечта – какви човекоядци… Особено в 20 век. Музиката е нещо съвсем различно и доста по-осъзнато. Класическите музиканти започват да свирят от най-ранна възраст, защото е изключително трудно занимание. Докато при певците нещата са малко по-различни. В първите мигове, в които исках да стана музикант, беше да съм не класически, а рок. Бях 13-14-годишен, така че желанието ми е дошло навреме. И като че ли това ми желание е константно.

Ако ги нямаше музиката и спорта, къде щеше да те отвее вятърът?

Малко беше трудно да се размина и с двете, защото това са таланти. Най-вече за музиката. За да си инженер, трябва да си добре с математиката, което би могло да се постигне с повече труд. Ако нямаш талант за изкуство, трудът, колкото и да е важен, само с него не става. Както бъдещето показа, избрах нещото, в което мога да бъде сред най-добрите в света. Нямаше да бъда толкова добър като рокмузикант. Физическите ми дадености като оперен певец бяха най-много и силно застъпени.

Талантът не е еднозначен. Той включва много таланти в себе си. Имаш глас, но този глас трябва да има красив тембър, да има определен диапазон, трябва да си достатъчно музикален, в известна доза артистичен, не е лошо да изглеждаш добре, да имаш умение за общуване с колегите-музиканти и да знаете, че сте един отбор.

А дали пък не гледаш откъм точката на успял в операта?

Не. За другите неща съм реалист. Никога нямаше да стана един от четирите хард-рок или блус китаристи в света. Това е невъзможно. Същото е и със спорта. Бих могъл да бъда добър волейболист, но не можех да бъда Матей Казийски от по-младите или Димитър Златанов от моето поколение.

Добър, но не и най-добрия. Това от Лъва ли идва?

Е, кой не иска да е най-добрия? Кой иска да бъде кретащ?

Защо? Има хора, които искат да бъдат по средата.

Има хора, които не смеят да мечтаят. Може би ми липсват някои от талантите… Затова реших, че не искам повече да пея, когато бях на една възраст, в която би трябвало да бъда в най-голямата си сила.

Как нещо, с което си се занимавал толкова много години, в един момент му слагаш точка?!

Ами ето така. За мен е много важно усещането за свобода, колкото и да звучи наивно. Нямах това усещане, когато бях активен певец. Тогава почти всичко трябваше да бъде подчинено на това изкуство. Пазарът е изключително ограничен. Предлагане има много добро и отвсякъде.

Нямах този талант да искам да правя само това и то да ми е достатъчно.

На мен ми трябваше малко повече време, в което да мога да дишам по-спокойно. Но с тази кариера, която имах, беше невъзможно другояче. Отказвах ангажименти, за да мога да работя 2 месеца, а един да бъда вкъщи и извън сцената, но не се получаваше. От една страна театрите се сърдят, когато се отказват неща, от друга страна се губи формата.

снимка: Cultinterview

Към днешна дата кое е твоето “вкъщи”? Чувстваш ли се сам?

Чувствам се изолиран от това, което мога да правя най-добре. В началото, след като спрях, нямах никакви вокални проблеми. Когато нещо върви, мислиш, че винаги ще е така. После дойде период, в който въобще не пеех. Участвах в един концерт в НДК и като разбраха, че отново пея, започнаха да ме канят тук и там. Естествено, в регионален мащаб, защото навън вече не беше толкова лесно. Успявах да влизам във форма, въпреки че не бях в онзи ритъм. Но с времето видях, че просто гласът не работи така, както трябва. Това продължи 7-8 години. В последните две години нещата се върнаха към по-добро и там, където трябва да бъдат. А парадоксът е, че няма къде да го покажа.

Има и нещо друго, че хората на изкуството, които са на ръководни постове, са много суетни и никога няма да простят успеха ми. Много от тях мислят, че са на изключително ниво, но нещичко не им достига, за да направят истински световен пробив. Усещал съм злорадство от колеги: “Видяхте ли го сега големия певец…”. Никога не съм гледал в паничката на другите. Другото лошо нещо е, че годините ми са 54.

А самотата в личен план?

Разведен съм и това, че не живея с жена ми от 3 години, ми върна гласа. Не вярвам в негативните енергии, които вървят към присъствието на някои хора, но не намирам друга логика за това, че вече имам глас.

Приемаш ли телевизията и “На кафе” като вид сцена?

Де факто е сцена, всеки божи ден сме там. Би могло да се каже, че е част от актьорската професия. Има режисьор, сценарист, има неща, които можем да говорим, както и такива, които е по-добре да не споменаваме. За нас политиката е забранена. Правило е. При спорта е същото. Онзи ден се видях с брат ми (б.а. Пламен Константинов) и за пореден път си говорихме колко са близки професиите ни. Не само, че страшно зависим от физиката си. Ако вчера си направил страхотна тренировка, а днес на мача не си добър, нищо не се получава. Никой не го интересува, че вчера съм бил в топ-форма.

От коя сцена си слизал с най-хубаво усещане?

Имал съм спектакли в чужбина и съм се чувствал неудобно от това, че съм имал по-голям аплауз от този на колеги. Това не е било всеки път, разбира се.

Най-летежно ми е било в първите години в Софийска опера.

Тогава ми беше най-приятно от успехите. Може би защото София е моят град, може би защото бяхме заедно с приятели, с една част от хората, с които бяхме в Консерваторията… А може би защото бях на 20 и няколко години…

Кого поставяш на пиедестал?

Човек, на когото се възхищавам, от начина, по който го прави. Възхищавам се на Гала, да речем: на нейния професионализъм, на отношението ѝ. Виждайки я всеки ден, тя има всички качества да бъде поставена на пиедестал.

Страшно харесвам това, което прави брат ми. Той живее живота си, справя се с всичко – и като състезател, и като треньор.

Къде прекрачваш с удоволствие?

В хубавите моменти от миналото, независимо дали близко, или далечно. Не е много хубаво качество, защото казват, че който гледа много назад, това пред него остава. Сещам се за случките, които са били, и си казвам: “Колко хубаво беше”. Да, имам някаква идея за бъдещето, но все пак.

снимки: Радостина Колева