Александър Кънев – днес и сега

Той е някак различен. Като гръмовен отблясък. Не защото “дъждът” го подминава, а защото носи със себе си особено настроение, особено поведение и абстрактно спокойствие. Притиснал е същността си някъде навътре, надълбоко. Всъщност това сякаш е нетипично за професията му, тъй като актьорите жестикулират, впечатляват с инерция, с размах. Но пък дали не е по-важно да си леко по-встрани, като Александър? Дали не е по-важно погледът ти да носи дълбочина и там да се носи кротост?


Сериалът “Порталът” показа ли те, както очакваше?

Със сигурност е показал някаква част от мен. Свързано е с това доколко човек се себепознава. Не харесвам, когато някой казва: “Аз съм еди-кой си”. Мисля, че човек е с доста пъстра и чудата същност и е много трудно някой за може да се себеопредели. Голяма част от подсъзнанието идва от сънищата, а там също има закодирани неща. Лично мен малко ме е страх от това какво може да се открие там, ако човъркаш.

Опитваш ли се да бъдеш перфектният актьор?

Ясно е, че не мога да бъда такъв, но се уча. Специално тази възможност с “Порталът” ми беше огромен шанс за това. Иначе съм жестоко самокритичен.

Не съм от актьорите, които не се гледат. 

Гледам се, за да знам къде бъркам, какво трябва да поправя, а не за да харесам себе си. Няма как да си перфектен, но има как да си по-добър.

Сериалът отвори ли си нов портал?

Засега – не. Много вярвам в това, че трябва да си в точното време на точното място. Тези неща си идват естествено. Не съм от амбициозните, които ходят и се предлагат.

А ако се окаже, че си зад ъгъла и само наблюдаваш отстрани?

снимка: CultinterviewАми да, малко пасивно звучи, но както казваше Малин Кръстев, един от моите преподаватели: “Трябва да се учим да чакаме умно”. Няма закъде да се бърза. Въпросът е как чакаш. Гледам да си върша работата тихо и кротко.

А като каза за сънищата… Сънувал ли си, че преминаваш през епохите?

Не. Или поне не го помня. Така или иначе считам, че човек непрекъснато пътува в мислите си, във въображението си. В повечето случаи се лутаме в представите си за бъдещето. Повече сме там, по-малко сме в миналото и много рядко – тук и сега.

Какво виждаш в бъдещето си?

Нямам идея. Искам да изкарам едно хубаво лято, макар че летата не са ми добри. Не ми се получават. От известно време си мисля, че има морски хора и планински хора. За себе си мога да кажа, че планината е моето нещо. Енергията там е по-близка до мен.

Защо не вярваш на хората?

Имам моноспектакъл, който написа Ованес Торосян. Там го има следното: “Хората се видоизмениха, станаха по-нагли. Всеки започна да гледа себе си.” Може би заради това. Със сигурност е свързано и със случки и срещи, но всичко е до един момент. Оттам нататък доверя ли се, нямам проблем. Но имам големи стени, докато опозная човека.

Колко често си провокативен?

Малко съм драка. Обичам хората да ги ръгам, да ги закачам. В изкуството много мразя клишетата и гледам всячески да бягам от тях.

Странно ми е как младите хора се носят по улиците с тези дрехи.

Все едно са на ревю непрекъснато. От тази гледна точка съм много консервативен. В професията гледам да съм провокативен спрямо проекта, в който съм. А и харесвам да ме провокират. Т.е. обичам и мен да ме ръгат. Тогава могат да се появят някои много хубави неща, неподозирани…

Какво ти носи равновесие?

снимка: CultinterviewОх, това е хубав въпрос… Стана дума, че в повечето време живеем в бъдещето, та в моментите, в които съм тук и сега, се уравновесявам. А те са много редки. Ако се замислиш, непрекъснато си представяме какво може да бъде. Това му е интересното на живота, макар в  повечето случаи да е оказва точно обратното. Прекрасно е да се изненадваш.

Кога си даваш разрешение за щастие?

Ти как си ме проучила… Много гадни въпроси ми задаваш ()! Когато си в мир със себе си. Ясно е, че зад всеки стои нещо в миналото, което го тормози. Това е нормално. Въпросът е дали го възприемаш като проблем, или като нещо, което трябва да се разреши.

Щастлив съм, когато си позволявам да съм дете. 

А това се случва единствено и само ако човек ми е много близък. Там има щастие. И в театъра може да си дете. Това са щастливите мигове. Не вярвам, че има дълги периоди на щастие.

Завършил си при проф. д-р Ивайло Христов. Защо не те е взимал в негов филм?

Наскоро съвсем случайно го видях и каза хубави думи за участието ми в “Порталът”. Той си е извоювал щастието да може да си избира в какво да играе. Това е страхотен лукс.

Обикновено на актьорите най-досадни са им репетициите, а ти ги харесваш…

На кого му е досадно? Според мен там е всичко – най-голямото търсене, най-голямото любопитство, предизвикателство… Репетициите са моментът, в който се случва цялото. Досадно е, ако не се кефиш на проекта, в който участваш. Дори си е мъка. Когато се случи така, идва твоята лична актьорска задача, да можеш да си намериш нещо, което ти е любопитно, въпреки че не те възбужда този текст.

Как си осигуряваш бягство от всичко и всички?

Много обичам да си стоя сам, да прекарвам време сам със себе си, мислите си и чувствата си. Често играя на шах в интернет. Бягам, затварям се за известно време, капсулирам се и така се спасявам. Приятно е и когато се махнеш от цялата лудница в София и излезеш сред природата с приятна компания. Класическо е, като отидеш на Копитото” и погледнеш отгоре… Тогава се чудиш: защо се тревожиш. Като мравки сме, толкова сме малки.


снимки: Радостина Колева